В Сирия Кремъл защитава не само режима на Асад, а най-вече принципа на абсолютния суверенитет - правото на правителствата да правят каквото си пожелаят с гражданите. Това твърди в коментара си Константин Егерт.

Бил съм в сирийското пристанище Тартус. Това е типичен средиземноморски град, малко неугледен, но много мил. С плаж и крайбрежна улица. Тамошната военноморска база на съветския, а по-късно и на руския флот, съществува от началото на 1970-те години. Дори в разгара на Студената война базата не е играла особена роля в противостоенето между СССР и САЩ. Присъствието на съветския военноморски флот в Средиземно море, даже и в апогея на неговата мощ, не можеше да се сравнява с мащабите на Шести американски флот, разположен в региона.
Днес град Тартус е във всички водещи новини. Причината за това са сведенията (засега неофициални), че Русия разширява военното си присъствие в Сирия. Министерството на външните работи и президентската администрация на потвърждават това официално, но дават да се разбере, че Русия е изпратила в Сирия свои войници и офицери и е готова да се сражава за режима на Асад. А това, че през Босфора Русия превозва военна техника на открити палуби, показва че Москва не крие този факт. Още повече, че в случай на относително стабилизиране на положението в Сирия Русия има шанс да разшири своето военно присъствие в страната. Причините за това трябва да търсим в събитията от последните години.
Днес Дамаск, утре Москва
Кремъл възприе "Арабската пролет" и най-вече свалянето на режима на Муамар Кадафи в Либия като мащабна промяна в Близкия изток, зад която стои Вашингтон. Свалянето на либийския полковник съвпадна с протестите в Москва. И руското ръководство реши, че трябва активно да противодейства на тази тенденция.
За Владимир Путин Сирия е важна не само като военен съюзник и купувач на продукцията на руския военнопромишлен комплекс, а и като символичен последен рубеж срещу американската политика. В Сирия Кремъл защитава не само Асад, но и принципа за суверенитета в класическия му вид от началото на 20 век - като право на правителствата да правят каквото си поискат със своите граждани.
Още от времето на разпада на бивша Югославия и балканските войни от 90-те години Москва се отнася скептично към новите принципи в международното право, например за осигуряване на защита. Този принцип постановява, че суверенитетът не е само привилегия, а и задължение на държавата да защитава своите граждани и да не употребява насилие срещу тях. Руското ръководство винаги е смятало този принцип за инструмент на Запада и преди всичко на САЩ за свалянето на неудобни политически режими. Ако днес е Дамаск, то утре наред може да е Москва - на този страх се подчинява политиката на Кремъл спрямо Сирия и въобще в Близкия Изток.
Лични сметки с Обама
Цялата стратегия на Москва е построена на базата на противопоставянето на Вашингтон. Трудно скриваното презрение на Владимир Путин към Обама се проявява тук с пълна сила. Докато Обама остави на произвола на съдбата своя съюзник - бившия египетски президент Хосни Мубарак, то виждаме руския лидер героично да защитава Башар Асад. Докато Обама не се решава да разшири военната операция срещу "Ислямска държава" (ИД), то Путин изпраща морски пехотинци и тежка техника, за да громи сирийската опозиция, включително ИД.
"Стига да поискате, Русия ще помогне в борбата с радикалните ислямисти. Но вие си мълчите! Значи вие, американците, не искате това!" - така звучи посланието на Путин към Америка, а индиректно и към арабите, иранците и израелците.
Вашингтон разочарова, Москва очарова
На фона на въздържанието на Белия дом, решителността на необременения от парламентарен, медиен и граждански контрол Путин цели да впечатли страните от региона. През последните години много от тях се разочароваха от политиката на Белия дом. Чрез бързото си сближаване с Египет, който формално си остава главен съюзник на САЩ, както и с Иран, Русия се опитва да заеме освобождаваните от американците позиции.
В Кремъл смятат, че колкото са по-силни тези нови позиции, толкова по-силни аргументи ще има Русия спрямо САЩ. Толкова по-често и американският президент - настоящият или бъдещият - ще говори за нуждата от подкрепата на Русия по иранския, сирийския или израелско-палестинския въпрос. А това вдига рейтинга на Путин у дома и му дава възможност да се пазари с Вашингтон - било то по повод на Украйна или за отмяна на санкциите.
Логично можем да предположим, че участието на руски военни в сирийската гражданска война увеличава опасността от ислямистки терор в самата Русия, както и срещу нейни обекти и граждани в чужбина. Очевидно в Кремъл смятат, че този риск е по-малък в сравнение с потенциалните стратегически изгоди. Друг проблем ще възникне, ако, не дай си боже, в Сирия загинат руски военнослужещи. От гледна точка на обикновените руски граждани, Сирия не е Украйна, където "трябва да бъдат защитени руснаците", а по-скоро Афганистан от 1980-те години. Тя е една далечна страна, в която в крайна сметка "няма какво да търсим". Затова едва ли морските пехотинци от Севастопол ще участват масово в боевете в Сирия. Може би само в краен случай, засега.
Константин Егерт е руски журналист и политически наблюдател на радиостанция "Коммерсант FM"

DW