Представете си небостъргач в Берлин, достатъчно висок, за да осигури гледка из целия континент – и по-далеч. И какво виждате?

На изток ще забележите бивша велика сила, която се стреми да си възвърне старата слава, докато изгражда диктатура. На запад, отвъд Атлантика, ще наблюдавате истинска суперсила в отстъпление, уморена да осигурява сигурност по периферията на Европа, особено в Близкия изток, където държавните структури изчезват.

А какво виждате точно в краката си? Континент, който би могъл да бъде суперсила, но е толкова зает да задържи заедно тяло и дух, че на практика чувствате как земята трепери далеч под краката ви.

Без съмнение европейците са зашеметени. По принцип това не е лошо. Зашеметяването може да бъде най-добрия начин за намиране на друго, по-добро състояние. Проблемът за Европа е, че балансирането на тяло с 28 мозъка изисква невероятно силна воля и политически талант.

Германското правителство е мобилизирало заемите за икономическо стабилизиране на Европа след дълговата криза. Но сега е изправено даже пред по-голямо предизвикателство: да даде на континента безкрайно необходимата доза доверие, възстановявайки вярата на Европа в себе си. Два големи въпроса изискват нови, ясни отговори: Какво представлява Европа? И какво поддържа това състояние?

Старите разкази, в които европейската интеграция носи мир и благоденствие, са история. Разказ от противоположен вид набира сила. Значителна част от третото поколение на политици и граждани на Европейския съюз са открито враждебни към вида наднационализъм, установен в Брюксел.

Има Марин льо Пен, лидер на дясната френска партия Национален фронт, която има шанс да стане следващия президент през 2017 г. В същото време антиевропейската Партия на независимост на Обединеното кралство /ЮКИП/принуди премиера Дейвид Камерън и евроскептиците от неговата Консервативна партия да предприемат офанзивата и да обявят за края на 2017 г. референдум за британското членство в ЕС.

От друга страна, ако Grexit, излизането на Гърция от еврозоната, може да бъде болезнено, то Brexit от съюза би могло да е катастрофа. Европейският съюз не просто би загубил един от 28-те си членове, който вече е изолиран. Ще загуби един от най-големите и мощни членове.

А започне ли веднъж дезинтеграцията, центробежната динамика може лесно да излезе извън контрол. Поляците току-що избраха новия си президент – 43-годишния Анджей Дуда, доморасъл неоконсерватор, който не само се противопоставя на присъединяването към еврозоната, но по свой, евроскептичен начин, звучи като континентален Дейвид Камерън. Той дължи своя успех на младите гласоподаватели – 62% от тези на възраст между 19 и 29 г. гласуваха за него, един лош знак за сегашната репутация на Европейския съюз в Източна Европа.

Противопоставянето на младите срещу Европа на старите – и на по-старите поколения – е явно подценявана опасност за легитимността на целия Европейски съюз. В Гърция, Испания, Португалия и Италия, където безработицата сред младите се покачи до близо 45%, "ЕС стигна до положение да управлява малко повече, отколкото успя да отблъсне", както отбеляза правилно "Икономист".

Това, което беше мечта за наднационализъм за някои, се обърна в кошмар на външноикономически диктат за други. Каквото е било обещано като несравним просперитет на свободна търговия и глобализация, за милиони млади европейци се превърна в реалност от режим на строги икономии и осъзнаване, че те вероятно никога няма да се насладят на жизнения стандарт на своите родители.

На практика това е опасно разочарование, то подхранва носталгията по вчерашния свят – за по-малко глобализация и алтернативи на това, което е определяно като "неолиберална" икономика. Лесно можем да си представим какво удоволствие изпитва Владимир Путин, президентът на Русия, гледайки към Европа, която е все повече объркана какво си струва да бъде защитавано.

Служители на правителството в Берлин знаят, че от тях, а не от Брюксел, зависи да бъде предоставен отговор. Засега Германия не само излезе като водещата европейска икономика от кризата на еврото – тя се радва на увеличаваща се мека сила, както в Европа, така и по света. И Германия знае, че това трябва да въздейства. Шефът на политическото планиране във Външно министерство Томас Багер, наскоро постави основите на ръководна формула за подхода на Берлин към новопридобитата му позиция – незабавно поясняване, че този ключов за Германия момент трябва да бъде трансформиран в такъв за Европа. Но как?

Истината е, че в разцвета на своята сила Германия е политически пренатоварена. Еврокризата, украинската криза, кризата на доверие – става дума за твърде много кризи за една държава. Има съобщения, че Франк-Валтер Щайнмайер, външният министър, жертва своите уикенди за задачи като двустранни преговори, което, в по-спокойни времена, беше рутинна работа за неговите предшественици.

В разговори с високопоставени дипломати в Берлин ще чуете малко нови, завладяващи идеи за справяне със стреса. Вместо това – поредица от въздишки и извиване на ръце. За да бъдат нещата още по-лоши, и Щайнмайер, и канцлерът Ангела Меркел не са от вида характери, говорещи със сърцата на хората. Като манталитет и мислене те са главни политици: критични анализатори и инкременталисти, които винаги наблюдават и рядко скачат. С други думи Европа не може да гледа на Германия като на дългосрочен ръководител, поне не засега. Германия само може да осигури временна стабилност, не може сама да реши главозамайващия хаос.

И това не е нещо ново за континента. Европа винаги се е нуждаела от няколко двигателя. Франция трябва да се върне към предишната си позиция на съроководител на Европейския съюз, Великобритания и Полша трябва да се присъединят към еврозоната. Реалната опасност от германския момент за останалата част на Европа е в това: Както правителствата на ЕС, така и техните избиратели започват да се чувстват безпомощни и търсят от Берлин отговори и помощ. Но, дали вярвате или не, Берлин също се нуждае от помощ.

------

Йохен Битнер, коментатор. Анализът е публикуван във вестник "Ню Йорк Таймс".