Нетна оценка на света
21 Май 2015
Джордж Фрийдман, Стратфор

Претенциозното заглавие изисква скромно начало. Светът непрекъснато се дестабилизира и е необходимо да бъде направен опит да се каже колкото е възможно по-ясно какво се случва и защо. Не защото светът е в уникален безпорядък; а защото безпорядъкът всеки път взима различна форма, макар че винаги е сложно.
Казано по-просто, една огромна евразийска територия е в политически, военен и икономически безпорядък. Европа и Китай се опитват да се справят с последиците от кризата през 2008 г., която остави не само икономически, но и институционни предизвикателства. Русия преживява геополитическа криза в Украйна и икономически проблеми у дома. Арабският свят - от Леванта до Иран, от турската граница през Арабския полуостров - е въвлечен в дестабилизираща война. Западното полукълбо е относително спокойно, както и азиатският архипелаг. Но Евразия е дестабилизирана в най-различни аспекти.
Можем да се връщаме назад до безкрай, за да разберем причината, но да започнем с последната голяма промяна, която светът преживя: края на Студената война.
Отраженията от рухването на Съветския съюз
Студената война беше замразен конфликт в едно отношение: Съветският съюз беше възпиран по линия, минаваща от Нордкап в Норвегия до Пакистан. Имаше някакво движение, но сравнително малко. След разпадането на Съветския съюз се случиха две важни неща. Първо, настъпи голямо децентрализиране, някои формално свободни страни се освободиха от господството на Съветите и бяха създадени независими държави в рамките на бившия Съветски съюз. Така се стигна до появата на потенциално нестабилен пояс между Балтика и Черно море
Същевременно по югозападната граница на бившия Съветски съюз изчезна демаркационната линия на Студената война, която до голяма степен пресичаше ислямския свят. Страни, които бяха застопорени на място от Студената война, изведнъж можеха да се движат, вътрешни сили бяха пуснати в действие, което щеше в един момент да отправи предизвикателство към държавите нации, създадени след Първата световна война и падането на Османската империя, замразени от Студената война.
Веднага станаха две емблематични събития. През 1990 г. дори преди пълното рухване на Съветския съюз, Ирак нахлу в Кувейт и като че ли заплаши Саудитска Арабия. Това бе предшествано от продължителна война с Иран, от която Ирак излезе в по-благоприятна позиция от Техеран, и Багдад сякаш искаше Кувейт като награда. Съединените щати мобилизираха не само коалицията си от времето на Студената война, но и страни от бившия съветски блок и арабския свят, за да противодействат. Непланираното последствие от това бе фокусирането поне на някои сунити както върху възможностите, създадени от края на Студената война, така и върху американската роля на регионален хегемон, а това на свой ред доведе до 11 септември и продължава да се случва и сега на юг и на север от старата разделителна линия на Студената война.
Второто събитие беше разпадането на Югославия и сръбско-хърватско-босненската война, при която загинаха 100 хиляди души. Това беше война на стари вражди и нови страхове. Тя изглеждаше като уникална ситуация, невъзможна в останалата част на региона, но в действителност дефинира новата световна система по два начина. Първо, Югославия беше южното продължение на граничната зона между Съветския съюз и Западна Европа.
Случилото се там повдигна въпроси, които повечето хора пренебрегваха, за това каква ще е реалността в дългосрочен план в тази гранична зона. Второ, наред с другите неща, войната беше насочена към източно-западното разделение между християни и мюсюлмани и най-страшните кръвопролития бяха извършени в този контекст. САЩ и НАТО се застъпиха за Косово срещу Сърбия въпреки руските протести и Москва в крайна сметка бе изтикана настрана от миротворческата мисия, с която войната беше потушена.
Експлозията на Балканите предвеща много от онова, което щеше да стане по-късно. Докато Русия отслабваше и беше в упадък, двата края на Евразия процъфтяваха. Десетилетието след рухването на Съветския съюз и обединението на Германия донесе период на значителен просперитет, който имаше два резултата. Европейският съюз, създаден с Договора от Маастрихт в годината, в която Съветският съюз се разпадна, разшири влиянието си на изток в бившата съветска сфера и на юг, приемайки коренно различни държави, чиито различия бяха прикрити от периода на просперитет. А Китай след края на японското икономическо чудо се превърна в най-бързоразвиващата се страна с най-ниско заплащане в света, захранвана от апетита си да изнася в богатата Европа и Северна Америка.
Силите, които действаха в Евразия, бяха скрити. Не се виждаше добре крехкостта на периферните държави в Европа в сравнение с германската икономическа мощ. Цикличната природа на китайския растеж, подобна в много отношения на динамиката в Япония в предишните десетилетия, също не се забелязваше.
Последиците от края на Студената война в ислямския свят, силите, които се отприщиха под повърхността, и крехкостта на държавите, които ги възпираха, бяха скрити под илюзията за американската мощ след победата в Кувейт. Само в Русия слабостта беше видима и бе направено едно от двете грешни заключения: или Русия щеше да е постоянно грохнала, или мизерията й щеше да я превърне в либерална демокрация. Всичко изглеждаше наред с Евразия.
Признаци на дестабилизация
Първият признак, че следват неприятности, беше, разбира се, 11 септември. Това бе атаката срещу Америка, която имаше съдбоносно значение. Заради спомена за "Пустинна буря" се бе наложило схващането, че американската мощ може да промени ислямския свят, както си пожелае. Всяка сила си има граници, но границите на американската мощ не бяха видими до късно след 2000 г. В този момент се намесиха две други събития. Първото беше възраждането на Русия най-малкото като регионална сила, когато нахлу в Грузия през 2008 г. Другото, разбира се, беше финансовата криза. Двете се комбинираха, за да определят сегашната ситуация.
Финансовата криза преобрази китайското поведение. Въпреки че Китай вече достигаше края на икономическия си цикъл, спадът на апетита за китайски експорт промени динамиката на китайската икономика. Спадът потисна растежа, а опитите на Пекин да насочи растежа към вътрешно потребление създадоха инфлация и направиха износа му дори още по-неконкурентен. Резултатът беше политическа криза, понеже китайското правителство все повече се безпокоеше от нестабилност и поради това ставаше все по-деспотично в опита си да контролира ситуацията.
В другия край на Евразия различията в интересите на Германия - най-големия износител на Европа - и на развиващите се икономики в Южна Европа извадиха на бял свят скритите противоречия в Европейския съюз. Германия трябваше да изнася.
По-слабите страни трябваше да развиват икономиките си. Първият сблъсък между тях беше кризата за суверенния дълг и по-късно за политиката на икономии, наложена на Южна Европа и последвалата икономическа криза. В резултат Европа стана по-разединена.
При размяната на ролите Русия се възползва от разединението на Европа, впрягайки статута си на доставчик на природен газ за моделиране на политиката на Европа към Русия. Русия не беше вече болният човек на Европа, а значима регионална сила, влияеща на събитията не само на континента, но и в Близкия изток.
Именно в този момент Русия се сблъска със САЩ. САЩ имат избирателни отношения с останалата част от света. С изключение на случаите, когато регионален хегемон се опитва да господства над Европа, САЩ ограничават присъствието си в света. Те изнасят сравнително малко и близо половината от експорта им отива в Канада и Мексико. Но откакто Русия стана по-агресивна и особено след като се опита да компенсира загубите си след падането на украинското правителство и последвалото идване на прозападна власт, САЩ започнаха да засилват фокуса към Украйна и граничните територии между Европа и Русия.
В същото време, в което Вашингтон почувства, че трябва да отвърне на Русия, САЩ прибягнаха към минимализиране на присъствието си в Близкия изток. Признавайки лимита на силата си, САЩ започнаха да гледат на четирите сили в региона - Турция, Иран, Саудитска Арабия и Израел - като на първостепенни отговорници за регионалната стабилност и балансьори един срещу друг.
Сегашното състояние на нещата
Това ни води до днешния свят. Навсякъде по света има общо икономическо безпокойство. То кара Китай да контролира социалните сили чрез репресии. То създаде екзистенциална криза в Европа, която отива далеч отвъд Гърция, но се проявява в гръцко-германските отношения. Руснаците се домогват до статут на регионална сила, но засега не успяват. Държавите нации в Близкия изток са в конфликт, а четирите големи сили прибягват до различни маневри да ги възпират.
САЩ остават водещата сила, но в същото време институциите, които използваха през Студената война, станаха неефективни. Макар че увеличава разполагането на военни и обучението в Източна Европа, НАТО е военен съюз, на който не му достигат военни. Международният валутен фонд се е превърнал в много случаи в проблем, а не в решение на икономическите трудности.
САЩ избягват да се месят в икономическите проблеми на Европа и Китай и ограничават присъствието си в Близкия изток. Но се замесват все по-директно с Русия, ръководени от първичния страх от поява на европейски хегемон, колкото и да е далечна тази перспектива.
След всяка системна война се създава илюзия, че победоносната коалиция ще продължи да е единна и ще управлява толкова ефективно, колкото е воювала. След Наполеоновите войни Виенският конгрес се опита да преобрази съюза срещу Франция в общност, която може да поддържа мира. След Първата световна война съюзниците (в отсъствието на САЩ) създадоха Обществото на народите. След Втората световна война то стана ООН.
След края на Студената война се смяташе, че ООН, НАТО, МВФ, Световната банка и други многонационални институции ще могат да управляват глобалната система. Всеки път силите победителки се опитваха да използват съюзите от времето на войната, за да управляват света след войната. Всеки път се проваляха, понеже онова, което ги свързваше - врагът - вече не съществуваше. Така институциите бяха обезсилени и илюзията за единство изчезна.
Ето какво се случи. Рухването на Съветския съюз отприщи процес, който институциите от Студената война не могат да управляват. Чистата равносметка следователно е, че Студената война забави появата на реалности, погребани под тежестта й, а просперитетът от 90-те години прикри ограниченията на Евразия като цяло. Сега сме свидетели на поява на реалности, които са били вече тук. Европа е силно разединен сбор от държави нации.
Китай възпира центробежните си сили чрез силно и репресивно правителство в Пекин. Русия не е нито равностойна на САЩ, нито е болник, който може да бъде пренебрегнат или поучаван. А картата на Близкия изток, начертана от османците и европейците, крие сили, които надигат глава.
Засега САЩ са най-мощната страна. Това не означава, че САЩ могат - или имат интерес - да решават проблемите на света, да възпират силите, които са в ход, или да се изправят пред тези сили и да ги накарат да спрат. Дори най-якият човек в бара не може да превземе целия бар и да победи.
БТА