Нова книга на турския учен Кайхан Делибаш ("Възходът на политическия ислям в Турция: градската бедност, активността на местно ниво и ислямският фундаментализъм") изучава укрепването на политическия ислям в Турция през 80-те и 90-те години на 20 век. Делибаш претендира за обективност, заявявайки, че се опитва да изследва причините за възхода на ислямизма в Турция, а не "да се занимава с проявленията му". Негова цел, обяснява той, не е да "съди, критикува или защитава ислямисткия начин на мислене".
"Възходът на политическия ислям в Турция" се състои от две части. Първата описва как турската политика и общество в последните няколко десетилетия на 20 в. са осигурили нужните условия за възхода на ислямистки партии. Втората обяснява как тези партии са успели да натрупат дивиденти от тази възможност чрез активност на местна почва и осигуряването на услуги.
След 1970 г. Турция беше разтърсена от серия социо-икономически промени. Урбанизацията, продължила десетилетия, се засили през 80-те години, в голяма степен подтикната от план за икономическо преструктуриране, препоръчан от МВФ след военния преврат през 1980 г. За по-малко от двайсет години след 1980 г. градското население на Турция се увеличи повече от двойно - от 19,6 милиона през 1980 г. на 40,8 милиона през 1997 г.
Естеството на икономическите мерки означаваше, че масовата миграция след 1980 г. бе задвижена повече от селски натиск отколкото от градско изтегляне, което означаваше, че за много от новите мигранти бе трудно да намерят работа. Големите градове се разшириха доста отвъд физическите си граници, като самоделни селища, построени за една нощ, (известни в Турция като "геджеконду") и изникваха навсякъде.
Миграционните вълни изтощиха секторите на производството и услугите, изчерпвайки и без друго оскъдните ресурси за настаняване, здравеопазване, образование и местни услуги. Турските работници преживяха драстичен спад в реалните заплати и рязък скок в неравенството.
Основните десноцентристки и левоцентристки партии бяха безпомощни пред тези вълни. Покосени от преврата и ограничени от условията, поставени от военния режим по-късно, основните партии не успяха (и като цяло не го искаха) да изковат органически връзки на местно ниво чрез хора на терен. С напредването на годините турският политически пейзаж стана все по-разпокъсан, а гласоподавателите - обезверени по отношение на главните политически сили, които не успяха да разрешат въпросите за насъщния.
В този вакуум пристъпиха ислямистите. От края на 80-те години Партията на благоденствието (ПБ) на Неджметтин Ербакан формира основния си електорат в отчуждените махали на "геджеконду" в градските покрайнини. Ислямистите си изработиха политическа реторика, съчетаваща утешаваща културна идентичност с популистка икономическа програма, наречена "Справедлив ред" ("Адил дюзен").
По думите на Делибаш ПБ е съзряла проблема и е изготвила политики и политическа реторика, насочена към социалните, културни и икономически проблеми на масите от "геджеконду". Това е дало на новите мигранти идентичност, път, по който те биха могли да участват в политиката, да изразяват мненията си и да изказват разочарование от политическата върхушка.
ПБ изглежда бе единствената партия, загрижена за проблемите на бедните в градовете и се появи като "единствения пазител" на експлоатираните, поразени от бедност градски маси в съчетание с религиозна и класова привлекателност. Ислямът предложи на разрастващите се редици на бедната градска прослойка чувство на бащинска закрила и културни ценности, помагащи им да преодолеят заплахата на градската среда. Градската периферия стана платформата, от която ПБ беше катапултирана към национална популярност и въпреки всички очаквания през 1994 г. партията превзе Истанбул и Анкара.
Преди ПБ да бъде закрита след "постмодерния преврат" от 1997 г., тя се бе сдобила с четири милиона членове и макар че превратът свали ислямистите от власт, дълбоките организационни корени, които те пуснаха на местно ниво, останаха силни. Тези мрежи на терен по-късно щяха да бъдат наследени и развити от днешната Партия на справедливостта и развитието (ПСР).
Повечето активисти действаха в "геджеконду" и в бедните квартали чрез нискокачествени обществени услуги. Те развиха нещо като социална осигурителна мрежа, оказвайки материална и нематериална помощ, като не само се вясваха преди избори, а запазваха присъствие в кварталите. Те създаваха отношения и бяха дейни жители в рамките на общността, присъстваха на сватби, веселби и погребения. ПБ изглежда бе единствената партия, която присъстваше на терен, говореше с хората, изслушваше проблемите им. Ислямистите изпълняваха роля, която преди това играеха някои сегменти на левицата, покосена от военния преврат през 1980 г.
Книгата хвърля светлина върху недостатъчно оценения фактор, който стои зад запазването от ПСР днес на лоялността и доверието на големи части от по-бедното население на Турция. Но все пак липсват някои ключови моменти. Делибаш е провел своите проучвания в края на 90-те и в първите години на новото хилядолетие, но не се занимава със съществено важните промени, настъпили след това.
Вярно е, че ислямистките партии на 90-те натрупаха дивиденти от недоволството и отчуждението от бързото неолиберално преструктуриране, но ПСР е твърд поддръжник на неолиберализма и беше нетърпелива да продължи след 2002 г. препоръчаните от МВФ реформи. Ислямистите се изкачиха на власт, дърпайки струната на исканията за социална справедливост и равенство и усещането, че системата е разочаровала хората, но какво става сега, когато именно те отговарят за тази система?
ПБ предлагаше някога "Справедлив ред" за прочистване на корумпираната и дискредитирана политическа система, но какво става сега, когато към ПСР са отправяни сериозни обвинения за корупция? Дали политиката въз основа на идентифицирането е толкова силна в Турция, че подобни скандали нямат значение, стига "нашите" да са на власт?
БТА
