Насмешливата усмивка вече я няма. Онази тънка усмивчица, с която посрещаха твърдението на Хелмут Кол, че европейското единение все още е въпрос на война и мир. Да, вярно, днес вече никой не вярва, че между Германия и Франция може да избухне старата вражда. В същото време обаче измамно се оказа убеждението, че всички останали европейски народи и страни вече не желаят да водят войни за територии и сфери на влияние. Идеята на европейското единение, което се основава на мирен баланс на интересите, премахване на границите и съвместни усилия за справяне с всички предизвикателства изведнъж се сблъска, при това на своя собствен континент, с един контрапроект, който всички смятахме за отмрял. Кръвта и почвата играят главна роля в него, шовинизмът е движещата му сила. Едновремешните фанфари на Йосиф Сталин тръбят старата песен за сила и власт.
Точно в такива времена виждаме с болезнена яснота какво огромно постижение е европейското единение, независимо от всички грешки, допуснати в хода на този процес. ЕС е същинска крепост, защитаваща свободата, стабилността и благоденствието. В момента пред дверите ѝ се води война, но въпреки това и зад вътрешните ѝ стени цари тревога. Дълговата криза безпощадно показа, че по много въпроси европейците все още са ужасно разединени. В хода на интеграцията народите непрекъснато се сближаваха, но успоредно с това сближаване ставаше все по-очевидно колко големи са разликите помежду им – в манталитета, културата и историческите напластявания. Едни изобщо не се тревожат от „мъничко инфлация", други пък изпадат в панически страх от всеки инфлационен процент. За едни хубавият живот на кредит може да продължава вечно, другите обаче в един момент решават, че не искат повече да плащат за чуждия хубав живот.
По стара традиция кризите в ЕС се потушаваха с (германски) пари. Този модел обаче се изчерпа. Днес дупките са прекалено големи. В тези дупки потънаха не само много пари, но и много доверие. Валутният съюз се издигна върху обещанието, че нито една страна няма да плаща чужди дългове. Междувременно се извършиха какви ли не маневри, за да се опази привидността на това обещание, но днес вече никой не му вярва. Манипулирането на правилата обаче не увеличи и без друго малката готовност на по-богатите и икономически стабилни държави да делят благоденствието си с общества, които все повече живееха на кредит.
Атина злоупотреби с лоялността и жертвоготовността на Европа
И защо ли всъщност страните, които успешно проведоха своите реформи, сега изведнъж трябва още повече да затягат коланите си, та да могат други да отпуснат своя колан с още една дупка? Това изисква от европейците повече всеотдайност и солидарност, отколкото са успели да натрупат. Атина злоупотреби с готовността на европейците да проявяват лоялност и жертвоготовност, а това няма да остане без последствия. Не само в по-бедните страни, които разчитат на финансова подкрепа, мнозина се радикализират и обръщат гръб на Европа - същото се случва и в страните, които ги кредитират. Гърците кълнат германците, германците кълнат гърците. Нима такава беше целта, когато решихме да въведем еврото?
Значи ли това обаче, че Гърция трябва да напусне валутния съюз? Самите гърци очевидно не го искат. Трябва ли останалите така да притиснат Атина, че тя скоро да обяви банкрут? Ужасният край обаче може отново да се превърне в ужас без край: да се изправим пред една затънала в мизерия страна, която не може да стъпи на краката си без чужда помощ и затова упорито си търси виновник. В момента Гърция е в тежък шок от наложените ѝ мерки, хората там са особено податливи към всякакви конспиративни теории, но в същото време страната все още е член на ЕС и на НАТО и никой не може със сигурност да каже накъде ще се отплесне във вътрешно- и външнополитическо отношение. Всички обаче знаем кой потрива ръце в очакване на югоизточния фланг на НАТО и ЕС да се появи един заблуден играч.
Към кой свят искат да принадлежат?
Ако Гърция рухне, това тежко ще разтърси и самия ЕС. Процесът на единение ще претърпи първия си провал. И то поради неумението да се удържи една всъщност малка страна с незначителна икономика, която обаче е и една от люлките на европейската култура. Всъщност, европейските политици се боят най-много именно от този провал и от непредвидимите последици, които той ще предизвика както във вътрешния живот на ЕС, така и в позициите на Евросъюза навън. И с основание се боят. Тъкмо това е слабото място, пукнатината, в която вкарва своя лост хитроумното правителство на Ципрас. Ала ЕС не може до безкрай да бъде залъгван, успокояван и изнудван. Докато съвсем наблизо Путин с големия военен чук руши периферията на континента, Атина продължава да говори за „Берлински диктат" и да изобразява германските политици в униформи на Вермахта, тъй че закономерно трябва да се запитаме: в кой век живеят гръцките управници? И към кой свят искат да принадлежат: към свободна, обединена Европа, където балансът на интересите се осъществява в условията на демократично управление, колкото и това да е трудно за всички – или пък в сферата на влияние на един азиатски деспотизъм?
За гръцките уши навярно звучи цинично, но трябва да им е ясно, че купонът вече свърши!
Бертолд Колер (Frankfurter Allgemeine Zeitung)
www.faz.net
Всички права запазани. © Frankfurter Allgemeine Zeitung GmbH, Frankfurt am Main
DW