През декември едно дете спаси друго дете. Когато гледах репортажите за Марио, първото нещо, което си помислих, бе, че е останало зрънце добрина на този свят, чиста и неподправена. И че, за да си голям, ти трябва много малко. Първосигналната реакция на една човешка постъпка. Няма нужда да обяснявам какво направи това дете и колко значимо е то – всеки може да го постави някъде по етажите на своята ценностна скала.

Но докато всички се трогвахме и пускахме по една сълза за нелеката съдбата на това 15-годишно момче, назад остана нещо друго.

Той се казва Марио Тихомиров. За хората обаче ще остане просто Марио, защото е от децата, чиито фамилни имена нямат стойност. От децата, които нямат нужда от съжаление и състрадание, защото са свикнали да бъдат сами и да се справят с живота без помощ.

Следейки коментарите по темата, ми направи впечатление, че постъпката на Марио сама по себе си е толкова силна, че избутва назад всички последващи от нея въпроси. Защо това момче и братята му са в „дом”, дом в тежкия смисъл на клеймото на онези, различните, деца? И по-добре ли е всъщност да са с родителите си?

Не искам да критикувам, нямам и моралното право, майката и бащата на Марио или на родителите на другите деца в социални институции. Техните съдници са единствено синовете и дъщерите им. А макар и останали без семейство, Марио и тримата му братя все още наричат жената, която ги е родила, „мама” и благодарят на баща си за „грижите”. И не ги обвиняват, дори разбират, че „нямат възможност” – да ги обичат, да ги закрилят.

Децата, чиито фамилни имена не значат нищо, които не са нито син на баща си, нито дъщеря на майка си, не съдят, те се радват на малкото – на двата чифта дрехи, на книгата, на играчката, които са целият им материален свят.

Възпитаниците на социалните домове са всъщност деца на държавата, на обществото. А трябва ли те да се сещат за тях, само когато едно дете, маркирано с етикета „изоставено”, спаси човешки живот? И защо най-лесно е да ги съжаляваме вместо да ги насърчаваме?

Защото децата, чиито фамилни имена могат да бъдат изтрити, не се натрапват. Живеят неподправено скромно и скрито.

Те се появяват от време на време, за да си спомним, че съществуват. Но за кратко – както запалена клечка кибрит, която бързо изгаря. Историята на Марио или момчето, което спаси дете, постепенно ще започне да избледнява, потупванията по рамото ще се разреждат с всеки изминал ден, добронамерените жестове ще оредяват.

Докато не забравим кой всъщност беше Марио. Още по-малко Марио Тихомиров.