Той не е събирач на сувенири, а на спомени. Видял е толкова от света, колкото повечето от нас трудно бихме си представили дори.

Името му е Филип Жак - мъжът, който навъртя над 100 хил. километра пеша и с колело, обикаляйки, опознавайки, обиквайки света.

Французинът (Вж. повече за Жак на Chacunsaroute.com) e някогашен учител по физкултура, но това не му било достатъчно.

Той искал да открие света още като ученик. Прочел книга за пътешествия и така се запалил по приключенията. Поставил си обаче изисквания – да пътува не с какво да е, а с нещо, което да поддържа спортната му фигура, да е екологично и икономично.

Така се снабдил с колелото Фидел (от френски: предан).

С този велосипед, частично подменен, се движи и до днес, както и с количката си "Одисей".

А идването му в България тези дни не е случайно. Французинът бе у нас, за да представи последната си книга "Пътешествие под звездите", в която разказва и за България.

8000 км, сам, пеша от Египет до Сантяго де Компостела, 14 страни, 12 милиона стъпки, 1 година ход пеша, една количка с тегло 40 кг, един човек.

Така може да се опише с няколко думи последната му експедиция.

Тръгнал от връх Моисей в Синайската пустиня, Филип Жак се хвърля в това приключение с послание за мир през рамо, с отворени очи, готови да се наслаждават на всичко по пътя си, с наострени уши и отворени обятия, готови да прегръщат.

Той иска да предаде посланието си с всяка една от 12-те си милиона стъпки, необходими за да достигне година по-късно до Сантяго де Компостела.

От бреговете на Червено море до Атлантическия океан, той преминава през 14 държави от Близкия Изток и Европа, които прекосява със скорост от 5 км/ час.

Едно пътешествие, изпълнено с чувство за братство, отвъд културните и религиозни различия, в което е заложен оптимизмът за един по-добър свят...

Какъв човек е той? Какво мисли за съдбата? Какъв е животът му, има ли място за самота в ежедневието му? И най-важното - какво мечтае да види човекът, зърнал неподозирани кътчета? Отговаря Филип Жак в ексклузивно интервю на Наталия Такова от Vesti.bg:

- Идваш тук за представянето на новата си книга „Пътешествие под звездите“. За срещата ни дойде пеша, а как пристигна в България?
- Този път взех едно доста по-бързо превозно средство - минах по въздуха.

- Колко годишен беше, когато започна да обикаляш света и как всъщност избра първия си маршрут?
- Почнах първото си пътешествие на 24, но започнах да си мечтая за това, още когато бях в гимназията. Малко по малко тази мечта започна да се реализира и сега тя е част от мен, превърна се в живота ми.

- А как се реши да поемеш по този път на живота изобщо? Сякаш се изисква голяма смелост за реализирането на подобна мечта...
- На първо място мисля, че всички имаме определена съдба. Всеки има своя път в живота и, когато се озове на правилния път, го разбира. За мен решението да тръгна бе лесно. Бях млад, исках да открия и опозная света. За тази мечта нямаше от какво да се страхувам, за какво да се притеснявам. Това бяха само хубави неща, които щяха да ми се случат.

- Предполагам, че прекарваш доста малко време в родината си – Франция. Затова ми е интересно дали навремето твоите близки те подкрепиха и какво мислят те за начина ти на живот?
- Членовете на моето семейство ме окуражиха, въпреки, че никой от тях не беше правил подобно нещо преди това. Малко тайно подготвих пътуването, за да не притеснявам родителите си, защото това беше приключенски проект и не исках те да се безпокоят излишно. Един месец преди да тръгна събрах всички роднини и им казах, че след 30 дни ще поема по пътя към другата страна на Земното кълбо. Мисля, че, когато човек има една такава „по-луда“ мечта, трябва да не споделя прекалено много с околните хора, защото те най-често ще му кажат: "Не трябва да го правиш, опасно е, страшно е и т. н."

- Каза, че си се подготвял дълго време тайно. Но как се подготвя човек за подобно пътуване, особено ако не го е правил преди това? Би ли могъл да дадеш някакъв съвет на всички начинаещи пътешественици?
- Един от плюсовете за мен навремето бе, че бях сам – живеех сам и нямах връзка. Доста време прекарах в тренировки с колелото – по малки пътища и баири, защото не всичко е лесно с колело. Знаех, че обстоятелствата ще са трудни и трябваше все пак да подготвя тялото си за физическото натоварване. Мисля обаче, че най-трудно е да се подготвим да тръгнем в главата си. Тялото следва и се адаптира с времето, но най-важно е мислено да сме готови да направим такава крачка.

- А някакво проучване на маршрута, местата, през които ще минеш, културите, с които ще се срещнеш, правиш ли? И по какъв начин се ориентираш всъщност – с карта или с навигатор?
- Подготвям се малко, но не се хващам за детайлите, защото тръгвам, за да открия нови неща и това за мен е много важно. Освен това си избирам път, който минава през малките населени места – през по-дивите кътчета. Избягвам големите градове, най-малкото заради начина, по който пътувам – дали с колело или пеш. Пък и само с карта се оправям, нямам нужда от Джи Пи Ес. Обожавам картите и много ми харесва цялата „операция“ да отварям по 10 пъти и да си избирам сам откъде да мина. Това е нещото, което ми харесва. Освен това има значение – във Франция и в България има много пътища, измежду които можем да избираме, докато в страни като Йордания и Сирия има един път, той си върви и това е. Например, този в Синай е само направо – нямаш друг избор.

- От други твои интервюта разбрах, че обичаш да обикаляш, за да опознаваш хората и културите. След като веднъж вече си бил тук (бел. ред. Филип Жак бе в България и през 2010 г.), можеш ли да ми опишеш какви сме българите? Какво научи за нас?
- Един от малките недостатъци, които имам, е, че не говоря български. Бе ми трудно да вляза в по-близък контакт с хората. Но все пак беше хубаво. Като пътуваш пеш хората те приемат по-лесно и всичко ставаше естествено между нас. Аз обожавам точно този по-прост контакт между хората. Това е, което ме кара да вървя напред, и това е, което оценявам наистина – контактът с обикновените хора. Между другото, прекосяването на България,бе много интересен етап от пътуването, защото това бе единствената държава, в която ме очакваха – имах приятели в Сливен. Тогава имах възможността да остана и да си почина няколко дни, с което опознах повече хората и българската култура.

- Да, няма как човек да знае всички езици, но има няколко универсални за всички по света жестове. Като усмивката. Няма нужда да я обясняваме, когато я "изричаме" с мимика. По улиците ние усмихнати ли сме или сме по-скоро тъжни в сравнение с останалите народи?
- Трудно ми е да направя разлика между българите и народите от други държави. Но, ако ме види, че вървя по другата страна на улицата, българинът няма да прекоси и да ме покани. Когато го опознаеш и той теб, става един топъл човек.

- А светът като цяло – по-усмихнат или по-сериозен ти се струва?
- Аз намирам хората за усмихнати, интересни и страхотни, защото в моя случай хората винаги са били любопитни, искали са да разберат повече за моите пътешествия, канили са ме у тях.

- Ти се запознаваш ежедневно с много хора и със сигурност вниманието ти е заето с тях. Но чувстваш ли се самотен понякога от това непрестанно съзиране на нови и нови лица и нито едно познато и вдъхващо сигурност?
- За мен е удоволствие да споделям пътуването с един човек аз няколко дни. Но после имам нуждата бързо да се върна към себе си. Да, винаги има възможност човек да се чувства сам, но обикновено денят ми е запълнен с много обиколки, снимки, филми, запознанства... Може би понякога се чувствам сам, но самият факт, че минавам по 30 или по 100 километра на ден, както и мисълта, че трябва да продължавам напред... Нямам време да усещам толкова много самотата.

- А когато спреш? Когато почиваш нощем? Тогава с какво е заета мисълта ти?
- Просто си прехвърлям в съзнанието всички преживявания от деня. Но това не се случва само вечер, а и докато ходя. Дали от самия факт, че се движа, или нещо друго, много често съзнанието ми отлита по други пътища.

- Къде по света до момента се чувстваш наистина на мястото си или още не си открил този отговор? И въобще - този път търсене ли е, има ли крайна цел?
- Понякога ми се е искало да остана в някои страни. Можех да си кажа „Край! Спирам с пътешествията, оставям куфарите и вече ще бъда тук“. Предполагам, че щеше да бъде в Азия – континент, който много харесвам. Спомням си за Бали, например, където животът бе толкова спокоен и хубав, но това беше преди повече от 25 г., когато Бали не беше такава туристическа дестинация. Но ако бях спрял, това щеше да значи, че съм се провалил.

- Какви са мечтите на Филип Жак тогава?
- Да продължа. Не мога да си представя живота без пътуване, без пътешествие. Може би по-малко приключенско, с по-малко физическо натоварване, но ние винаги можем да пътуваме, дори и да не извървяваме пеша всички тези километри.

- Кое е мястото, на което все още не си бил, но много искаш да отидеш?
- Има едно специално място, където се надявам да отида, и вярвам, че ще се реализира в близко бъдеще тази мечта. Това е една част от Тибет – свещена планина, която се казва Монкеаж. Будистите я боготворят и според тях е хубаво човек поне веднъж в живота си да обиколи тази планина. Надявам се, че един ден ще го направя и аз.

- Какво ще пожелаеш на всички, които все още не са се престрашили, но тайно си мечтаят да се превърнат в хора на света?
- Мисля, че не на всички съдбата им е да пътуват. Не на всички ще им хареса пътешествието. Но въпреки това, ако имат желанието, подкрепям ги и ги призовавам да тръгнат – най-важното е да направят първата стъпка.