Защо това се случва на мен? Чий грях изкупвам, че животът ми е толкова труден? Защо нямам работа, защо съм болен, с какво заслужих страданието, как да направя детето си щастливо? Няма човек, който поне веднъж в живота да не се е питал това. С ясното съзнание, че отговор не притежава никой. Дори църквата. Столетия наред обаче не друг, а точно тя, църквата, е била тази, която макар и без да притежава формулата за щастие, е давала вяра и сила. Вярата, че човек може да се изправи срещу всяка трудност. И силата да го осъществи. Защото както учи Иисус: "Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори" (Матея 7:7-8). Днес за съжаление Българската православна църква не дава нито вяра, нито сила. Отсъствието й е толкова видно, че заслепява. Всеки говори за духовната криза. Но малцина имат смелостта да бият камбаната, че голяма вина за моралната нищета на българина носи и църквата. Политическите войни на прехода, кредитните милионери, безчинствата на мутрите, чалгата превърнаха изконни ценности в карикатура. Днес честният е глупак, мръсникът е на почит, политикът е лъжец, бизнесменът е крадец, духовникът - разгулник. А невежеството и суетата тържествуват от парламентарната трибуна до "ВИП Брадър". И всичко това стана възможно, защото докато етичните норми се израждаха, църквата стоеше встрани - ледена и мълчалива. Вторачена в собственото си оцеляване.



Часове след като патриарх Максим се представи пред Господа Бога, сме длъжни да признаем две неща. Голямата заслуга на Негово светейшество е, че запази институцията Българска православна църква и преодоля разкола. Но големият грях на висшия клир и епископите е, че в желанието си да съхранят църковното единство се отдалечиха от хората. С малки изключения клириците нямат харизмата на пастира, който води своето духовно стадо по моралната пътека, начертана от Иисус. За разлика от него те не хабят сили да търсят заблудените овце. Водят добре уреден живот, далеч от месомелачката на несигурното, безработно и бедно всекидневие.



Висшите клирици студено казват: "Ние сме църквата, елате при нас." И не тръгват сред хората, за да проповядват Божиите закони: не кради, не убивай, не лъжи, не прелюбодействай. Ако и преди 2000 години апостолите чакаха някой да отиде при тях, Христовата църква нямаше да я има.

Клириците с радост отчитат бума на кръщелни свидетелства и удостоверения за църковен брак. Но гузно подминават факта, че единици от кръстените православни и венчаните семейства се връщат обратно в храма за проповед, още по-малко за изповед. Заклеймяват Елтън Джон и Мадона, но мълчат, когато управници крадат от хазната или роднини се убиват за по-малко от 30 сребърника по селата. И още по-лошо - дистанцират се, когато един сърцат духовник, отец Иван от Нови хан, спасява всеки ден хора, давайки им подслон, храна и бъдеще. Но... владиците у нас знаят най-добре от всички силата на християнското покаяние и опрощение, които извират от милостта и любовта Христови. С предстоящия избор на нов патриарх църквата ни получава своя първи, а може би и единствен шанс да изкупи институционалните си грехове от прехода. И да поеме по нов път, отваряйки се към хората. Защото днес повече отвсякога през последните 50 години християните в България имат нужда от своята силна църква, от своите истински духовни наставници. От своите нови будители.

Вместо само да води кръстоносен поход срещу сурогатното майчинство и ин витро оплождането, църквата може да се посвети на това, за което е призвана от Бог - социална, просветна, благотворителна дейност. В България има близо 80 000 души, които никога не са влизали в училище и са напълно неграмотни, над половин милион крайно бедни и социално слаби хора. Към всички тях духовниците са в дълг.

Вместо да спори с властта дали трябва да има задължителни часове по православие в училищата, църквата би трябвало ударно да разработи собствената си образователна програма. Тя предвижда по-широко изучаване на етика в школата. И отваряне на неделни училища към всяка черква. В кризата българските храмове би трябвало да отварят повече кухни и пансиони за бедни, да раздават помощи, да помагат на хора, които имат нужда от лечение. Църквата разполага с достатъчно средства за това.

И не на последно място - нужно е духовниците да насочат неделните си проповеди към ценностите на християнското семейство и моралните норми в обществото и между хората. Да бъдат пример. Само така църквата и нейните представители ще следват пътя, начертан от Христос: "И тъй бъдете съвършени и вие, както съвършен е вашият небесен Отец" (Матея, 5:48).

Copyright © CROSS Agency Ltd.