На 23 август 1976 г. малка сонда пронизва земната атмосфера, катастрофира в отдалечен регион на Сибир, на 180 км югоизточно от Сургут. На борда имало скъпоценен товар – почва от единствения естествен спътник на нашата планета. Тя била загребана от роботизиран спускателен апарат и изстреляна към Земята три дни по-рано. Така, с безценния си полезен товар успешно доставен, мисията на Луна 24 приключва. Това ще се окаже последното пътуване на Съветския съюз до Луната.
Започвайки през януари 1959 г. с пускането на Луна 1, програмата „Луна“ отбеляза редица исторически постижения, но също така има и редица провали. Съветската тайна покрива 21 неуспешни изстрелвания на роботи, насочени към Луната – което означава, че Луна 24 всъщност е Луна 45. И това не включва десетките други мисии през 60-те години, които тестват хардуер за изпращане на космонавт на Луната – стремеж, който никога не се сбъдна.
Днес, близо 50 години от последната лунна мисия, руските учени се надяват да съживят историческата работа на своите съветски предшественици. Спускаемия апарат Луна от 21-ви век има невероятно сходство със своите предшественици от миналия век. Със своите групирани резервоари и цилиндри – подпис на всички космически кораби, проектирани от легендарното конструкторско бюро NPO Лавочкин – но с модерната електроника, новият апарат Луна ще бъде драстично по-малък, а също така идва с чисто нов инструментален модул с вертикално разположени слънчеви панели.
Неговата мисия също ще бъде различна. Докато предишните мисии на Луна основно изследваха районите на Луната със средна ширина, Луна 25 отива към южния полюс, геоложки район, който интересува както НАСА, така и Джеф Безос. Ако Луна 25 открие тези древни находища на лед, учените ще напишат нова глава в геоложката история на Луната – подходящо наследство за една от най-големите космически програми на човечеството.
Съветската програма Луна крие четири поколения прогресивно ставащи по – сложни сонди, чиито постижения се четат като хронологията на самата космическа ера.
Първата серия сонди, разработени в края на 50-те години с кодово име E1, са построени за тестване на способността на съветската балистична ракета R-7. Тези сонди бяха покрити с допълнителен бустер, за да преодолеят гравитационното поле на Земята и да изтласкат полезния товар към Луната. След три неуспешни опита през 1958 г., четвъртата сонда, наречена ретроспективно Луна 1, преминава близо до Луната през октомври 1959 г., но пропуска целта си (превръщайки се в първия изкуствен спътник на Слънцето). След поредния неуспех на изстрелването, Луна 2 най-накрая достигна до Луната през септември 1959 г. Облаци натрий, умишлено освободени от инертните ракетни степени, носещи сондите, потвърждават успеха.
След тези първи рудиментарни сонди, една много по-сложна, наречена Луна 3, успява да направи първата снимка на далечната страна на Луната. Гениалната машина прави снимката от борда и я изпраща до контрола на мисията – невероятен подвиг на инженерната мисъл по това време. Американското разузнаване било толкова впечатлено от Луна 3, че организира сложно „отвличане“ на неговото копие за преглед за една нощ, преди да го върне без инциденти.
Съветската космическа програма, след като е разбила няколко сонди в Луната и е снимала снимки от нейната повърхност, преминава към много по-трудна мисия – проектиране на сонда, която може да кацне на Луната и да оцелее. От началото на 1963 г. до края на 1965 г. СССР изстрелва 11 ракети, носещи малки, с форма на цвете апарати за кацане Е6, оборудвани с надуваеми въздушни възглавници, за да омекотят кацането. Всички опити се провалят.
Тогава развитието на планетарните космически кораби се прехвърля на Семен Лавочкин, който е известен със своите изтребители от Втората световна война. Подобно на някои други съветски конструктори на самолети, Лавочкин преминава към ракетната наука след войната. Лавочкин умира от инфаркт през 1960 г. и никога не е виждал зашеметяващия успех на бюрото, носещо неговото име.
И тези успехи се случват бързо. Инженерите на Лавочкин успяват при първия си опит за „меко кацане“ с Луна 9, която докосва Луната на 3 февруари 1966 г. След това същият екип модифицира своята сонда, за да създаде първата лунна орбитална сонда. Серията E6 потвърждава, че лунната повърхност наистина е твърда и не е покрита с дълбок слой прах, способен да погълне цели космически кораби (както колоритно го е описал Артър К. Кларк). С други думи, става ясно, че е възможно да се приземят хората на Луната.
Сценарият на Съветската лунна експедиция призовава да се предложи резервно превозно средство на Луната преди пристигането на самотен пилот – максималният човешки полезен товар, който съветската лунна ракета може да достави по това време. При този сценарий космонавтът трябва да премине коварния лунен терен с роувъра Луноход.
Не е изненадващо, че бюрото на Лавочкин разработва Лунохода, платформата му за кацане и рампата за пускане. Но проектът изисква експертиза, далеч надхвърляща възможностите на космическата индустрия по това време. Така че съветските инженери, които са работили върху военни танкове, са допринесли за проектирането на шасито, докато ядрените специалисти са осигурили нагревател, захранван от силно радиоактивен полоний.
Съветската космическа програма вече има своя Луноход и нетърпеливи космонавти, но й липсва едно жизненоважно оборудване – надеждна ракета, която да ги отведе на Луната. През 1969 г. две тестови изстрелвания на гигантската ракета N1 завършват с катастрофи, сериозно изваждащи от реалността мечтата на Съветския съюз да постави отпечатъци на Луната. В последен опит да откраднат светлината на прожекторите от програмата на Аполо на НАСА, инженерите на Лавочкин конфигурират Луноход с дистанционно управление.
Бюрото на Лавочкин проектира и малка ракета за връщане, съвместима с десанта на Луноход и поръчва гениален сондажен механизъм, способен да извлича лунна почва и да я зарежда в запечатана капсула в горната част на ракетата за връщане.
Последното изобретение, известно на руски като „Луночерпалка“, има за цел да върне лунните скали автоматично, доказвайки съветската идея, че изследването на Луната може да се направи по-бързо, по-безопасно и по-евтино с роботи.
Въпреки работата на три смени и през почивните дни в съветските ракетни заводи и конструкторските бюра през 1969 г., познат проблем вдигна грозната си глава: ракетата „Протон“, отговорна за изстрелването на сондите на Лавочкин, далеч не е надеждна. След няколко закъснения и неуспешен старт на 14 юни, съветските инженери най-накрая успяват да поставят Луна 15 на път към Луната на 13 юли 1969 г., само три дни преди Аполо 11 да бъде изстрелян от Космическия център Кенеди.
Ако Луна 15 можеше да успее в приземяването и сондажа, тя все пак е имала шанс да върне лунни проби обратно на Земята преди Аполо 11. Но сондата внезапно прекъсва комуникациите с наземния контрол по време на своето спускане. Точната съдба на сондата остава неизвестна, но вероятно се е разбила в лунната повърхност.
Общо пет съветски опита за връщане на проби се провалят между 1969 г. и началото на 1970 г. Първият съветски роувър „Луноход“ също е унищожен при изстрелване през февруари 1969 г., предизвиквайки сложна операция за възстановяване на неговия радиоактивен източник на енергия. (За щастие оцелява при огнената катастрофа, без да бъде пробит.)
И накрая, Луна 16 успява да върне лунните скали обратно на Земята през септември 1970 г. Луноходът с тегло 1666 килограма завършва рекордния около десеткилометров преход през лунния пейзаж за 10 месеца експлоатация. Въпреки че се движи не по-бързо от 2 км в час, осемколесният робот надвишава времето и разстоянието, изминати от експедициите на Аполо.
Макар космонавт никога да не е стигал до Луната, съветските инженери успяват със седем меки кацания на роботизирани сонди, карат по Луната два роботизирани Лунохода и се сдобиват с три капсули със скъпоценни лунни проби – генерална репетиция за това, което НАСА ще опита на Марс години по-късно. Но зрелищните подвизи на астронавтите на Аполо на Луната до голяма степен засенчиха тези невероятни постижения в роботизираното космическо изследване.
Руските учени прекараха голяма част от постсъветските десетилетия в търсене на търговски приложения за своя опит и привличане на инструменти и експерименти върху американски и европейски космически кораби – но светът не стоеше на едно място. Развиващите се космически сили, включително Европа, Япония, Китай, Индия, Израел и Южна Корея – заедно с новата реколта от частни компании като SpaceX и Blue Origin – насочиха своите погледи към Луната.
Въпреки че имаше първоначалния опит от стартиране на няколко лунни проекта, които се задържаха на чертежната дъска, държавната корпорация Роскосмос трябваше да започне до голяма степен от нулата, тъй като много ветерани от съветската епоха се пенсионираха или умряха. Появи се ново поколение инженери в NPO Лавочкин, които се възползваха от много по-леката електроника и други нови системи, за да разработят по-малък, по-лек лунен спускателен апарат.
В отговор на най-новите открития за потенциални ледени залежи в лунните полярни региони, руските учени сега насочиха своя десант към южния полюс на Луната, който все още остава до голяма степен неизследван.
Многобройните камери на Луна 25 ще изобразяват лунната повърхност от орбита по време на спускането и ще излъчват назад стерео панорами на мястото за кацане. Миниатюрно роботизирано рамо ще транспортира проби от почвата до аналитичните сензори и ще тества механичните свойства на повърхността. И най-важното е, че 66-килограмовият набор от научни инструменти ще извършва химически и спектрален анализ на заобикалящия реголит с основната цел да се намери лунна вода.
Но Луна 25 има и по-наземни цели – да засили позицията на Русия като основна космическа сила, репутация, която е претърпяла десетилетия ерозия. Официалната руска стратегия е Луна 25 да бъде първата в изцяло нова реколта орбитални апарати и лендери, която ще носи версиите на 21-ви век на съветските Луноходи и ракети за връщане на проби. Също така има план за запазване на лунната почва по време на сондажа в първоначалното криогенно състояние, така че потенциалната вода и други лесно изпаряващи се химикали да могат да се задържат по време на обратното пътуване.
Сега големият въпрос: Кога ще стартира програмата? Роскосмос казва още през октомври тази година, но ако историята е някакъв показател, тази дата е малко вероятно да бъде изпълнена. Не очакваме Луна 25 да бъде изстреляна преди 2022 г. Само времето ще покаже дали името „Луна“ отново ще вдъхнови света да изследва космоса.
