Езикът на тайните символи винаги е скривал алхимията от любопитството на непосветените. И досега не ни е ясна нейната истинска същност: за едни това е изработването на злато, за други – намирането на еликсира на безсмъртието, за трети – трансформацията на човека.
Кралското изкуство
Алхимията е майка на химията. Именно в алхимичните лаборатории за първи път са били получени сярна, азотна и солна киселина, селитра и барут и много лекарствени вещества.
Средновековните алхимици си поставяли съвсем конкретни задачи. Един от родоначалниците на европейската алхимия – Роджър Бейкън (XIII век) пише следното: „Алхимията е наука за това, как да се приготви състав, или еликсир, който, ако се прибави към неблагородни метали, ще ги превърне в съвършени метали.“
Превръщайки простите метали в благородни, алхимикът хвърля предизвикателство на самата природа.
Не зависимо че в средновековна Европа алхимията е била фактически извън закона, много църковни и светски личности са я покровителствали, разчитайки да получат „презрения метал“. И не само са я покровителствали, но и сами се занимавали с нея. Алхимията станала наистина „кралско изкуство“.
Август II Силни (1670-1733), чиито претенции към полската корона изисквали значителни средства, превърнал Дрезден в истинска столица на алхимията. За попълването на хазната със злато той привлякъл талантливия алхимик Йохан Фридрих Бьотгер. Доколко Бьотгер е преуспял на златното поприще, историята мълчи. Алхимиците в Европа били много, но адептите – тези, на които била открита тайната на философския камък – били единици.
На езика на символите
Корените на алхимията водят към херметизма – учение, вплитащо в себе си традициите на древногръцката натурфилософия, халдейската астрология и персийската магия. Оттук и загадъчният и многозначен език на алхимичните трактати. Металите за алхимика са не просто вещества, а олицетворение на космическия ред.
Така златото в алхимичните ръкописи се превръща в Слънце, среброто – в Луна, живакът – в Меркурий, оловото – в Сатурн, калаят – в Юпитер, желязото – в Марс, медта – във Венера.
Изборът на седемте небесни тела също не е случаен. Седмицата е знак на пълнота и съвършенство, висша степен на стремеж към знания и мъдрост, свидетелство за магическото могъщество и пазителка на тайните.
Загадъчна изглежда и рецептата, записана в херметичните трактати. Английският алхимик Джордж Рипли (XV век), за приготвяне на еликсира на мъдреците, предлага да се нажежи философски живак, докато той не се превърне първоначално в зелен, а след това – в червен лъв. Възникващите при това течности той съветва да бъдат събрани, в резултат на което се появяват „безвкусна слуз, спирт и червени капки“.
По-нататък става още по-замъглено. „Кимерийски сенки покриват ретортата с бледото си покривало. Тя загаря и приемайки скоро великолепен лимонов цвят, отново възпроизвежда зеления лъв. Направи така, че той да изяде своята опашка, и отново дестилирай продукта. Накрая, сине мой, внимателно ректифицирай и ще видиш появата на гореща вода и човешка кръв.“ Как да се превърне символичното алхимично слово в жива практическа реалност?
Някои се опитвали, като разбирали това буквално. Например съмишленикът на Жана д’Арк, прославеният маршал Жил дьо Ре, стигнал до убиване на бебета заради младата кръв, която, както се смятало, била необходима за успеха на Великото дело.
Философът Артефиус е отправил послание към потомците, които искат да повдигнат завесата на тайните на алхимичните текстове: „Нещастни глупако! Как можеш да си толкова наивен и да вярваш, че ще те учим толкова открито и ясно на най-великата и важна от нашите тайни?“ Херметичната символика трябвало завинаги да скрие секретите на адептите от непосветените.
Учените от XIX век успели да разгадаят алегорията на алхимиците. Какво е „лъв, изяждащ Слънцето“? Това е процес на разтваряне на златото с живак. Разшифрована е и рецептата на Рипли, в която е описана процедурата по получаване на ацетон. Впрочем химикът Никола Лемери забелязал, че е правил този опит много пъти, но никога не получавал червени капки – веществото, което според адептите притежавало свойствата на философския камък. Химичният екстракт бил извлечен, но алхимичното чудо не било извършено.
Алхимичната символика е повече от отражение на химичния процес. Например един от главните алхимични символи – дракон, който поглъща опашката си – е олицетворение на многократния процес на раждане–умиране. Символичният език на сакралните текстове е обърнат не само към технологиите, но и към всички структури на битието, чийто баланс може да доведе до успех в алхимичните трансформации.
Философският камък
Централен елемент на алхимичното учение е философският камък, или еликсир, способен да превръща неблагородните метали в благородни. Представяли го не само във вид на камък – той можело да бъде прах или течност.
Някои адепти са ни оставили рецепта за приготвянето му. Например Алберт Велики, в качеството на съставки за философския камък предлага да използваме живак, арсен, сребърна шлака и нишадър. Всичко това преминава през очистване, смесване, нагряване и би трябвало да се превърне в „бяла субстанция, твърда и ясна, близка по форма към кристала“.
Свойство на философския камък била не само трансмутацията на металите. Алхимиците от Средновековието и Възраждането приписвали на еликсира способност за отглеждане на скъпоценни камъни, усилване на плодността на растенията, изцеление на всички болести, удължаване на живота и дори вечна младост.
Френският алхимик от XIV век Никола Фламел се отнася сред тези майстори, които са успели да получат философския камък. Като се запознал с трактата на Авраам Евреина, той цял живот посветил на разшифроването на оставения там „ключ“. И в края на краищата го открил, като според преданията постигнал безсмъртие.
Алхимията е наука?
Църквата смятала алхимията за източник на суеверия и мракобесие. За поета Данте Алигиери алхимията е „наука напълно измамническа и н нищо повече негодна“. Дори Авицена гледал негативно на херметичните тайнства, като твърдял, че „алхимиците могат да правят само превъзходни имитации, оцветявайки червения метал в бяло – тогава той става подобен на сребро, или да го оцветяват в жълто – тогава той става подобен на злато“.
Още през IV в. пр.н.е. Аристотел е писал, че от медта при съединение с цинк или олово се образуват златисто-жълти сплави. Често алхимичният опит се смятал за успешен, когато простият метал само придобивал цвета на благородния. Впрочем съществуват косвени свидетелства, че в своите лаборатории алхимиците успявали да произведат злато, което по качества не отстъпвало на природния метал.
В един от музеите на Виена е изложен златен медал, чието тегло е 16,5 дуката. От едната му страна е гравиран надпис „Златен потомък на оловен родител“, а от другата – „Химично превръщане на Сатурн в Слънце (олово в злато), произведено в Инсбрук на 31 декември 1716 при покровителството на Негово сиятелство пфалцграф Карл Филип“.
Разбира се, свидетелството на знатното лице не може да гарантира, че при изливането на медала не е използвано истинско злато. Но има и други аргументи.
През XIV английският крал Едуард II поръчал на каталунския алхимик Раймонд Лулий 60 000 фунта злато, като му предоставил живак, олово и калай. Не е известно дали Лулий се е справил със задачата, но исторически документи свидетелстват, че при сключването на големи сделки англичаните започнали да използват златни монети в количество, значително превишаващо златните запаси на страната.
Никой не знае откъде в наследството на императора на Свещената Римска империя Рудолф II (1552–1612) са се появили 8,5 тона златни слитъци. По-късно било установено, че златото на Рудолф II практически не съдържало примеси, за разлика от природните слитъци, използвани за сечене на монети.
Загадката на изумрудените плочи
От магия към наука: ритуали и експерименти на алхимиците
Донесло от дълбините на вековете своите тайни, алхимичното изкуство продължава ревностно да ги пази и завинаги може да лиши потомците от възможността да проникнат в секретите на Великото дело.
Илюстрациите са от манускрипта Clavis Artis
