Пътешествията във времето нерядко фигурират във филмите. Жалко че учените не споделят фантазиите на сценаристите.

BBC Future обяснява защо в научната фантастика повече е фантастиката, отколкото науката.

Някъде сме виждали вече това. „Патрул във времето" наскоро стартира в британския боксофис, попълвайки и без това голямата колекция от филми, посветени на пътешествията във времето.

Откакто преди 30 години излязоха първите филми на „Терминатор" и „Завръщане в бъдещето", такива картини вече са повече от сто. Всички те се отнасят към жанра научна фантастика, но имат малко общо с научните факти.

В основата на „Патрул във времето" е увлекателен сюжет – героят на Итън Хоук се отправя в миналото, за да предотврати престъпления, преди те да бъдат извършени.

Както се случва в такива филми, хронологията в него е построена въпреки законите на здравомислието – кинематографичните пътешествия във времето ни карат да забравим постиженията на науката и да се отдадем на временното безумие.

Сюжетните обрати зле се отразяват в главата. Например как ви се струва това: човек е построил машина на времето. Какво му пречи да се върне с минута по-назад и да разбие машината, без да се възползва от нея? Получава се, че машината така и не бива пусната – тогава защо е разбита?

Множество парадокси, възникващи благодарение на пътешествията в миналото – например да станеш собствения си дядо, да убиеш Хитлер, преди той да е започнал Втората световна война, – са в разрез с основните закони на физиката. А Вселената, доколкото я разбираме, обича да играе по правилата.

И физиката, и други аспекти от нашия живот, в голяма степен се подчиняват на закона за причините и следствията, и винаги в този порядък. Ако можете да измените миналото, този закон би бил нарушен. Вашите действия биха се отразили на това, поради което вие първоначално сте се отправили в миналото. Например, ако успеете да убиете Хитлер, той не би могъл да извърши действията, които са ви навели на мисълта да се върнете и да го отстраните.

И все пак кинорежисьорите продължават да фантазират какво би се случило, ако можем да надникнем в историята. За Холивуд аплодисментите и специалните ефекти са по-важни от причинно-следствените връзки, затова пътешествията във времето позволяват на фантазията да се развихри – и на компютърната графика.

В ролите на машини на времето на екрана са фигурирали полицейска будка („Доктор Кой"), телефон автомат („Невероятните приключения на Бил и Тед"), спортната кола DeLorian („Завръщане в бъдещето") и голяма енергийна топка, в която може да се пътешества изключително без дрехи („Терминатор").

Вратичка в червеева дупка

Много теми, към които често се обръща научната фантастика – например роботи, превъзхождащи по интелект човека, междузвездни полети или среща с извънземни – са или теоретично възможни, или могат да се въплътят в бъдеще.

Но вероятността от пътешествие в миналото е отхвърлена от съвременната наука окончателно и безвъзвратно.

Е, почти безвъзвратно. Има една вратичка. Мъничка вратичка, която се нарича червеева дупка (къртичина, червоточина).

Стивън Хокинг е само един от редицата уважавани учени, които са убедени, че цялата Вселена е пронизана от червееви дупки, които всъщност се явяват „тунели" в пространството и времето.

Съществуването на червееви дупки не противоречи на теорията на относителността на Айнщайн и други популярни в съвременния свят представи за природата на нещата.

Заедно с това червеевите дупки правят възможни не само пътешествията във времето (може да се попадне в червеевата дупка от едната страна и да се напусне тя от другия край няколко дни, години или векове по-рано), но и придвижвания в пространството, между далечни един от друг части на Космоса, със скорост, превишаваща скоростта на светлината.

Не е чудно, че концепцията за червеева дупка толкова често се среща в научнофантастичните филми (сред които „Стар Трек", „Старгейт", „Отмъстителите" и „Интерстелар").

Впрочем не бързайте да правите космически кораб и да се отправяте към най-близката червеева дупка. Дори червеевите дупки да съществуват, дори да са много, дори попадането в тях да позволява преодоляване на пространството и времето – това не е факт, че от тях можем да се възползваме.

Проф. Хокинг признава, че е „обсебен от времето" и че би искал да вярва във възможността за пътешествия във времето. И все пак дори Хокинг се позовава на съществуващия в научния свят консенсус, според който червеевите дупки съществуват само в „квантовата пяна" – тоест става дума за частици, по-малки от атоми.

За жалост космически кораб там няма да мине. И Арнолд Шварценегер – също. И дори Майкъл Джей Фокс, изпълнителят на ролята на Марти Макфлай във филма „Завръщане в бъдещето".

Има привърженици на идеята, че развитието на технологиите, усилията на физиците теоретици и т.н., самото време ще ни помогне да получим на разположение безкрайно малки червееви дупки и да ги увеличим милиарди пъти, за да се отправим в произволно време и място.

Засега това са само мъдри разсъждения, но да си представим, че рано или късно ще бъде създаден подобен тунел, подходящ за човека. Дори ако не се намесвате в хода на историята, така или иначе ви очаква поредният парадокс.

Внимание, ефект на пеперудата

Този ефект е добре описан в известния разказ на Рей Бредбъри, написан в началото на 50-те години – „Гръмна гръм". Неговите герои се отправят в праисторическите времена на нашата планета, придвижвайки се по антигравитационна пътека, за да сведат до минимум вероятността от контакт с миналото.

Един от персонажите излиза от пътеката и случайно смачква пеперуда. Връщайки се в обичайното си време, героите откриват, че много неща са се променили – от правописа на думи до резултатите от изборите. Получава се, че те са създали алтернативна реалност.

Разказът на Бредбъри се цитира в изследванията по теориите за хаоса, тъй като в него за първи път се споменава т.нар. ефект на пеперудата – незначително изменение сега може да има големи и често непредсказуеми последствия в бъдещето.

И това е сериозно препятствие да се пътешества в миналото. Дори ако някой преодолее всички трудности и измисли как това да стане технически, не по-малко трудно би било да извърши подобно пътешествие, без да рискува да измени хода на историята.

Отново има хора, които си блъскат главите над начините да се заобиколят тези ограничения. Съществуват най-различни теории, предполагащи различни конфигурации на многобройни червееви дупки, „затворени времеподобни криви", други сложни алтернативи.

За нещастие на любителите на кинофантастиката, предпочитащи да имат научно обоснование за ставащото на екрана, съществува единствена причина, поради която всички тези проблеми и парадокси изглеждат неразрешими – те просто се явяват такива.

Колкото и да ни се иска да изменим миналото и да се избавим от извършените грешки, изглежда, нищо не може да ни помогне в това, включително червеевите дупки.

По-млади с част от секундата

От друга страна, не е факт, че пътешествията в бъдещето са невъзможни. Освен това съществуват хора, които вече са успявали. Най-великият от тях е космонавтът Сергей Крикальов, рекордьор по сумарно време на пребиваване в Космоса.

Той може да се смята за „хрононавт", тъй като в резултат на своето пребиваване на орбита е попаднал в собственото си бъдеще с около 1/200 секунди преди останалите.

Навярно не е много. И все пак е достатъчно, за да ви накара сериозно да се замислите. Всичко опира до разширението на времето – явление, описано в теорията на относителността на Айнщайн.

Колкото по-бързо се движи човек (а Сергей Крикальов е прекарал повече от две години на борда на станция „Мир" и МКС, движейки се със скорост почти 30 000 км/ч), толкова по-бавно тече неговото време в сравнение с часовниците на Земята.

Всъщност нещата са още по-сложни поради гравитацията, но като цяло Крикальов е остарял за това време малко по-малко, отколкото ако не се беше отправил в Космоса.

Увеличавайки скоростта, ние постигаме по-изразен ефект – ако хрононавтът е прекарал своите две години в Космоса, придвижвайки се малко по-бавно от скоростта на светлината (тоест почти 40 000 пъти по-бързо от скоростта на МКС), той би се върнал и би открил, че на Земята са изминали две столетия или дори повече.

Ето това е истината за пътешествията във времето. Безспорно никой не гарантира, че някога ще успеем да развием такава скорост, а и можем да се отправим само в едната посока, но за разлика от връщането в историята поне знаем, че това е възможно.

Затова филмите за пътешествията в миналото се явяват чиста измислица, докато картините, където героите се оказват в бъдещето, частично се основават на научни факти. Желко е, че толкова малко се снимат такива!

Сред малкото филми, където така или иначе фигурират пътешествия в бъдещето, може да се назоват двете екранизации на романа на Хърбърт Уелс „Машина на времето", трилогията „Завръщане в бъдещето" и блокбастъра „Планетата на маймуните".

Единственият филм, чиито създатели са се опитали да пресъздадат условията за пътешествия във времето е миналогодишният „Интерстелар". Картината е посветена на разширението на времето, неговите герои откриват след връщането си, че близките и приятелите им са остарели много по-бързо от самите тях.
Подобен персонаж – Рип ван Уинкъл, проспал 20 години от своя живот, се появява в литературата в началото на XIX век благодарение на американския писател Уошингтън Ървинг.

Възможно е „Интерстелар" да положи началото на епохата на картини за пътешествията във времето, основани на научни факти.