„Игра на тронове" и „Хобит" са само два очевидни филма от множеството, които ясно дават да се разбере, че драконите днес са популярни като никога.

Откъде се взема интересът към тази разновидност измислени животни, които никога не са съществували?

Ако пред вас се представи бронирано крилато същество с размери на къща, бълващо пламъци, то вие най-вероятно ще си плюете на петите. А след това ще създадете голямо количество произведения на изкуството, в които ще фигурира този персонаж, и дори ще го направите украшение на националното знаме, като в Уелс.

Независимо че драконите представляват огромна опасност за нисшите в сравнение с тях форми на живот (тоест за всички), хората незнайно защо много ги харесват. А сега в масовата култура към тях възниква небивал интерес.

Обикновено раждането на фантазиите на различни народи се различават силно, но драконите са едно от малкото изключения – те може да се срещнат и на Запад, и на Изток. Впрочем те не са еднакви – източният дракон е вълшебно създание, напомнящо външно на змия, докато западният е агресивно огнедишащо чудовище с титанични размери и повече прилича на динозавър.

В западните митологични системи драконът е бил заплаха и препятствие, а в съвременната масова култура той е представен, напротив, като съюзник и мощно оръжие в ръцете на героя – освен „Игра на тронове" можем да си спомним и „Как да си дресираш дракон".

Доколко „реални" са драконите? Разбира се, големи влечуги наистина са съществували в мезозойската ера, но нещо с такива размери не може да лети по дефиниция. Сега драконите се изобразяват така, че поне малко да съответстват на съвременните биологични и физически представи – преди всичко максимално увеличават съотношението на размерите на крилата спрямо тялото. Но колкото и да се стараят, са далеч от реалистичност.

Как да не си спомним тук за птерозаврите с десетметровия размах на крилата! Учените още не могат да решат наистина ли те са били най-големите животни в историята, способни да се вдигат във въздуха. Някои специалисти силно се съмняват, че същество с такива размери е могло да лети дори при условие че в тези времена атмосферата е била по-плътна.

Малките предци на птерозаврите вероятно наистина са летели (или по-скоро – планирали), а след това крилата им може да са се запазили като рудимент, с чиято помощ са привличали полов партньор или са плашели хищниците. Разбира се, това нелошо обяснява колосалните размери на птерозаврите – тъй като те са загубили способност за полет, вече нищо не е ограничавало техният ръст.

Да преминем към огненото дишане. Трудно е то да се обясни от биологична гледна точка, но можем да се опитаме. Влечугите са студенокръвни, тоест температурата на тялото им зависи от състоянието на околната среда.

Именно затова се смята, че колкото по-голям е ставал динозавърът, толкова по-бавно се е движил – за да помръднеш от място такова туловище, е необходима много енергия. Умствената дейност също изисква значителни енергийни разходи, затова големите динозаври не са виждали смисъл в отглеждането на пропорционално голям мозък.

Единствената възможност, при която гигантското влечуго ще стане игриво като дракон, се състои в това вътре в животното да се появи своего рода печка, нагряваща организма и ускоряваща обмена на веществата. От време на време ще ѝ се налага да „проветрява", тоест да изхвърля излишъците енергия, например във вид на пламенни езици, изригващи от пастта.

В резултат влечугото би станало не само бързо, но и умно. Например то би могло да се научи да примамва плячката си с помощта на злато или принцеси и остава само да си седи и чака, докато поредната жертва сама не дойде за обяд.

Разбира се, съвсем не е задължително да се смятат драконите за влечуги. Това са измислени същества, които могат да бъдат каквито си искат. И тъкмо сега, знаейки за динозаврите, можем умно да разсъждаваме на тази тема. Откъде древните може да са знаели за динозаврите? Но тук връзка няма. Древните хора също от време на време са се натъквали на огромни скелети.

И все пак, искаме това или не, фолклорните чудовища водят своя произход от влечугите. Защо е така? По-скоро асоциациите са прости. Насекомите са чудни, но малки. Рибите живеят във водата. Бозайниците и птиците са прекалено обикновени и дори мили. Кой можем да произведем в чудовище? Остават само змиите и крокодилите, отбелязва The Guardian.

Има мнение, което също е трудно да се потвърди, но и да се опровергае – че сме наследили страха пред влечугите от далечните предци. Той, казват, е на милиони години. Шимпанзето сякаш генетично е програмирано да се страхува от змии. Може би в нашия мозък се е съхранило малко ъгълче със спомени от онези времена, когато светът е бил управляван от гигантски люспести твари, а бозайниците са се борили за оцеляване в тяхната сянка?

Така или иначе, страхът пред нечовешката сила, заплашваща да унищожи крехките стръкове на цивилизацията, е разбираем. Не е много ясно само защо драконите са толкова обичани в наше време. Източните чудовища лесно могат да се обикнат – те често играят ролята на добър и мъдър помощник. Но западните?

Вероятно съвременното западно общество си живее толкова леко и спокойно, че изпитва носталгия към опасности и риск. Освен това драконите се отнасят към естетичната категория на възвишеното, тоест плашат, но някак приятно.

Такова очарование имат стихийните бедствия и снимките на „Хъбъл". Разликата е само в това, че драконите не съществуват, тоест това е напълно безопасна опасност. По същата причина масовата култура обожава зомбитата.