Психолозите се опитват да уточнят резултатите от знаменития експеримент на Милграм, като ги направят по-малко обидни за всички нас.
Експериментът на Милграм е един от най-известните психологически опити. През 1961 г. Стенли Милграм и колегите му събрали доброволци за тест, в който един човек трябвало да проверява паметта и способността за обучение на друг.
Важна част от работата бил... уред за мъчения, който удрял с ток доброволния „ученик", ако той отговорел на въпроса неправилно.
Този уред трябвало да бъде включен от доброволец „учител", който увеличава напрежението на тока с всеки неправилен отговор, без да обръща внимание на воплите от съседната стая. И ако той откажел да продължи теста и да мъчи другия с ток, то седящият редом експериментатор в бял халат казвал, че тестът трябва да продължи.
Именно присъствието на експериментатора началник била същината на опита на Милграм. Психолозите се интересували доколко човек е способен да си затваря очите за неетичната постъпка, ако има пряко указание „свише". Въпросното „висшестоящо лице" с нищо конкретно не заплашвало този, който държал копчето за мъчение. Експериментаторът психолог само настоявал да се продължи и казвал нещо от рода: „Абсолютно необходимо е да продължите" или „Нямате друг избор, трябва да продължите".
Резултатите сащисали всички – оказало се, че повечето хора, макар и със съмнения, все пак са готови да приложат изключително мъчене към ближния, ако указанието идва от „авторитетна фигура". Диапазонът на реакция на експеримента на Милграм бил доста широк – едни казвали, че това е доказателство за изначалната порочност на човешката природа, други – че Милграм просто не умеел да прави психологически опити.
Изследователи от университета в Мелбърн провели поредния опит, за да изяснят какво все пак означава това изследване. Първо, както пишат в PLoS ONE Ник Хеслем и колегите му, мнозинството от 62,5%, което продължило мъченията до най-силните токови удари, се появило само в един (втория поред), експеримент от серията на Милграм.
Общо тези опити били 23 и техният сценарий бил различен. Например експериментаторите били двама и давали противоречиви препоръки на „учителя". Или експериментаторът можел да дава указания от друга стая. Или самите „учители" били няколко и те можели да се посъветват дали да продължат, или не. Или от самия „ученик" нямало никакви сигнали, а „учителят" можел да види само физиологичните данни за състоянието на сърцето му. В някои случаи „учителят" и „ученикът" били приятели или роднини. И така нататък.
Като цяло покорността пред авторитета се колебаела в различните варианти от опита от 0 до 92,5% (във всеки експеримент участвали от 20 до 40 души), така че средната стойност е около 43%, което вече не е мнозинство. Самият Милграм не е направил систематичен анализ на всички данни с всички отклонения, които възниквали при различни условия. Но именно с това се опитали да се заемат австралийските учени, възползвайки се от изходните данни на 21 експеримента, които обхващали 740 души.
Психолозите се опитали да групират различните данни в зависимост от това в какви роли и какви взаимоотношения се намирали „учителят", „ученикът" и „върховният учен". В резултат се оказало, че човек увеличавал напрежението само при пряко указание на експериментатора. Ако им оставал поне малък избор, дори малка вратичка, която да им позволява да не правят това, едва малцина от „учителите" прилагали максималния волтаж към „учениците" си.
Точно по същия начин авторитетът на експериментатора отслабвал, ако той имал колега, изказващ противоположното мнение (тоест ако „учителят" слушал едновременно да увеличи и да не увеличи напрежението, той предпочитал второто). И същото се случвало, ако експериментаторът не бил в стаята, където се намирал доброволецът „учител".
Уредът за мъчения в експеримента на Милграм.
© Jacek.NL/Flickr
Което е любопитно, рангът на експериментатора или престижността на мястото, където протичал експериментът, не повишавали много силно готовността към подчинение – човекът с почти еднаква готовност слушал както „по-авторитетен", така и не толкова „уважаван" експериментатор.
Най-силно готовността за подчинение се проявявала при преките указания и в тясна стая с „началството". Тоест например, когато експериментаторът се намирал в същата стая и внимателно следял действията на „учителя".
Но и, разбира се, на готовността да се подложи друг човек на мъчения влияела степента на социална близост между „учителя" и „ученика" – колкото по-близо били те, толкова по-силно „учителят" се стараел да избегне продължението на теста.
Като цяло смисълът на това преразглеждане на данните на експериментите на Милграм се свежда до едно – нашата готовност да причиним болка на ближния по чуждо нареждане е „социално обусловена", тук играят роля разнообразни фактори, за които преди 50 години Милграм, а след него и други не обърнали нужното внимание.
Всичко това, ако можем така да кажем, напълно отговаря на съвременността – ние сме прекалено загрижени за новите социалности, хоризонтални връзки, социални мрежи, граждански активности и пр.
От друга страна, всичко това не отменя напълно осезаемата – независимо от всички уговорки – готовност на човека да се подчинява на авторитети дори по такъв въпрос като причиняването на болка на друг. И ако имаме „социални условия", които отслабват тази готовност, то има и други, които я засилват.
