Викингите често са наричани жестоки разбойници и това наистина е така.

В същото време те са били забележителни мореплаватели, успели да пресекат Северния Атлантик практически по права линия.

Съдейки по нови данни, те са имали компаси, позволяващи им да осъществяват навигация по Слънцето дори когато светилото се е оказвало зад хоризонта.

Остатъци от това, което е служило за компас (т.нар. диск от Уунарток), били открити през 1948 година в Гренландия, на територията на женски манастир от XI век. Едни изследователи го взели за някакво украшение, а други видели в него важен навигационен инструмент, с чиято помощ викингите преодолявали 2500 км, разделящи Норвегия и Гренландия.

Съхранена е само половината от диска. Според оценките неговият диаметър е бил приблизително 7 см, а в центъра вероятно се е намирал своего рода гномон.

Учените от университета на Будапеща за пореден път се вгледали в непонятния предмет и заключили, че макар инструментът да е бил напълно функционален сам по себе си, той най-вероятно е използван заедно с други – чифт кристали и плоско парче дърво. Иначе не можело да се разбере нужната посока при ниско Слънце или при неговото отсъствие.

Балаж Бернат и колегите му, анализирайки предишните си твърдения по този повод, казват следното: за да се приспособят към условията на северните морета с тяхното ниско слънце, викингите поставяли в центъра на компаса малък шишарковиден обект, който хвърлял по-широка сянка от обикновения гномон.

Възможно е отворът в центъра на диска (преди смятали, че той е помагал да се държи уредът) да е бил мястото, където поставяли този детайл.

За да открият Слънцето след залез, викингите са използвали чифт „слънчеви камъни" (разновидност на калцита с двойно лъчепречупване). Те вероятно са вдигани над главата, за да може благодарение на поляризацията на ултравиолетовите лъчи върху компаса да пада съответната светлинна ивица, която по магически начин показвала положението на светилото зад хоризонта.

Щом мореплавателите се ориентирали за Слънцето, идвал редът на дървената пластинка, която се поставяла към диска вместо гномон, за да определи как би падала сянката, ако Слънцето се намира над хоризонта. След това се изчислявала необходимата посока.

Изпитанията на модела на „здрачния компас" показали, че неговата грешка е само четири градуса, тоест той е по-ефективен от други методи за астрономическа навигация и е напълно сравним по точност със съвременните магнитни компаси.

Според изследователите уредът е бил функционален 50 минути след залеза около пролетното равноденствие (смята се, че нарезите по диска са изчислени именно спрямо този ден).

С компаса не са открити нито дървената пластина, нито слънчевите камъни, но и едните, и другите се споменават в средновековни източници.