Докато „порят въздушното пространство“, летящите змии се превръщат в „летящи чинии“.
В Югоизточна Азия живеят пет вида змии, всички от рода Chrysopelea (пъстри дървесни змии), които могат да летят. Именно по този начин тези влечуги се местят от дърво на дърво.
Скоростта на летящите змии достига 10 м/с, а самият скок може и да бъде 100-метров, ако на влечугите се наложи да скочат от особено високо дърво. Преди скок те могат да заемат всяка позиция, но в полет приемат полукръгла форма.
„Тези змии не са много отровни и затова предпочитат елегантното бягство пред битката с врага“, пояснява водещият автор на изследването Джейк Соша, биомеханик от Технологичния институт на Вирджиния.
Когато учените внимателно наблюдавали телесните манипулации на C. paradisi във въздуха, те забелязали, че влечугите сякаш плават през пространството. Както разказва Соша, змиите превръщат цялото си тяло в една аеродинамична повърхност, подобно на летящата катерица. Така те постоянно се опират на мощни въздушни потоци, които ги поддържат във въздуха.
За да разгледат целия процес в подробности, учените решили да не притесняват змиите и да прибегнат до помощта на 3D принтер. Те напечатали пластмасова тръба, която в напречен разрез имитирала строежа на тялото на змиите. Тръбата била поставена във вана с вода.
Соша пояснява, че макар водата да е много по-плътна от въздуха, именно в такива условия е най-лесно да се проследи аеродинамиката на полета. Изследователите възпроизвели вятър, създавайки вълни с различна скорост – от 20 до 50 см в сек. След това наклонили леко тръбата. Тук станало ясно, че практически под всеки ъгъл тялото на змията е способно да задържи достатъчна височина и да започне да „пълзи“ по въздуха. Но когато поставели тръбата хоризонтално, турбуленцията натискала обекта надолу.
„Възможно е змиите да задържат част от тялото си успоредно на земята и да го използват за контрол на полета“, обяснява Соча в Journal of Experimental Biology.
Междувременно опашката се използва като кормило, тоест тя се огъва, когато змията иска да „завие“. В експериментите все пак участвала и една змия, чиято опашка била парализирана. Според Соша тя си летяла прекрасно, но не можела да смени посоката.
Учените впрочем признават, че така и не успели да разберат как влечугите толкова дълго остават във въздуха. Соша и колегите му вече планират следващия си експеримент и ако тайните на змийския полет им се разкрият, ще използват информацията за създаването на миниатюрни летящи роботи.
Подобни машини ще могат да усъвършенстват своя полет, за да вземат участие в издирвателно-спасителни операции и да проникват на труднодостъпни за човека и за големи роботи места.
