…И едновременно с това изясни, че психопатите биват най-различни – съвсем не е задължително да убиват и насилват.

През октомври 2005 година невробиологът Джеймс Фелън от Калифорнийския университет в Ървайн разглеждал снимки на мозъците на серийни убийци.

Това били хиляди изображения, получени с позитронно-емисионна томография, с които ученият се опитвал да открие анатомични закономерности, корелиращи със склонността към психопатия. Едновременно той преглеждал снимки на пациенти с шизофрения и депресия, както и такива на нормални хора.

„По някаква случайност в същото време се занимавах с изучаването на болестта на Алцхаймер и пред мен лежаха също така снимки на моя мозък и на цялото ми семейство – спомня си Фелън. – Като стигнах до края на купчината, открих снимка на мозък с явна патология.”

Забелязвала се ниска активност в определени зони на мозъка, отговарящи за емпатията, етичните принципи и самообладанието. Знаейки, че това е някой от роднините му, Фелън проверил томографа, но последният си работел идеално. Тогава той решил да наруши условията на изследването (то се провеждало по слепия метод), погледнал кода и изведнъж видял, че това е неговата снимка.

Мнозина от нас не биха споделили подобно нещо от смущение или от страх да не им лепнат етикет „психопат”. Но вероятно във връзка с това, че смелостта и еманципацията са признаци на психопатия, Фелън тръгнал в противоположната посока и разказал за откритието си на конференцията TED Talk, в интервю за радио NPR, а вече и в книга със заглавието „Вътрешният психопат” (The Psychopath Inside). В нея Фелън се опитва да разбере по какъв начин той – прекрасен семеен мъж – може да притежава анатомични черти, характерни за серийните убийци.

„Никого не съм убивал, не съм насилвал – казва той. – Затова отначало си помислих, че моята хипотеза е грешна, че тези области на мозъка нямат отношение към психопатията и влечението към убийствата.”

Но след като преминал редица генетични тестове, получил още едно печално известие. „Откриха ми всички тези алели, повишаващи риска за агресивно и жестоко поведение, както и снижаващи способността към емпатия”, ужасява се изследователят.

Например той имал вариант на гена MAO-A, свързан с агресивността. В крайна сметка след всички неврологични и поведенчески изследвания за психопатия той решил, че наистина е психопат – само че относително добър, както се казва, социализиран психопат, който наистина изпитва затруднения с емпатията, но не излиза извън рамките на приличието в своето поведение.

Не може да се каже, че Фелън бил силно изненадан от това, тъй като през целия си живот подозирал, че винаги го мотивират властта и възможността да управлява другите. Освен това родословното му дърво наброявало седем души, обвинени в убийство, включително знаменитата Лизи Бордън, оправдана през 1892 г.

Но фактът, че човек с гени и мозък на психопат може да се окаже добросъвестен, психически устойчив и успешен учен, накарал Фелън по нов начин да погледне на нееднозначността на този термин. Психопатията, следва да отбележим, не е сред официалните диагнози, фигуриращи в Ръководството по диагностика и статистика на психическите разстройства, отчасти защото тя е свързана с много широк спектър симптоми. Не всички психопати убиват – някои, подобно на Фелън, изразяват психопатичните си наклонности по друг начин.

„Аз никога не отстъпвам – казва той. – Не позволявам на внуците си да ме победят. Понякога се държа ужасно и изкарвам хората извън кожата им. Но макар че съм агресивен, моята агресия е сублимирана. Предпочитам да победя някого в спор, отколкото да го ударя.”

Защо Фелън е успял да смекчи своя нрав, докато други хора с аналогична генетика и мозък стават жестоки и завършват в затвора? Фелън някога смятал себе си за генетичен детерминист, но сега отношението му към ролята на гените в поведението се е променило. Той смята, че му е провървяло в детството.

В сравнение с контролния мозък (горе) мозъкът на Джим Фелън демонстрира ниска активност в ключовата зона.
© James Fallon

„Бях обичан и това ме е предпазило”, казва той. Отчасти поради това, че предишните бременности на майка му са били неуспешни, родителите му са му обръщали особено много внимание и той мисли, че това е изиграло определяща роля.

Скорошни изследвания потвърждават предположението му. Смята се, че споменатия от него алел, кодиращ белтъка SERT (преносител на серотонин в мозъка), повишава риска от склонност към психопатия. Но анализът показал, че той влияе също на развитието на вентромедиалния префронтален кортекс (при психопатите тази област демонстрира ниска активност) – заради него тази зона по-ясно реагира на въздействието от страна на околната среда, така че щастливото (или трудното) детство наистина могат да изиграят определяща роля в това как ще се държи човек.

Разбира се, освен генетиката и жизнените обстоятелства има и трета съставка – свободната воля.

„Откакто открих всичко това, здраво се замислих и се постарах да се променя – казва Фелън. – Започнах съзнателно да се отнасям към нещата, които се смятат за правилни, и да обръщам повече внимание на чувствата на другите.”

Но той добавя: „В същото време правя това не защото внезапно съм решил да стана добър. Постъпвам така от гордост – защото искам да покажа на всички, и на себе си включително, че мога да победя.”