Уточнен анализ на лунен материал изяснил, че по възраст формирането на нашия спътник не съвпада с епохата на образуване на Земята – неизвестна планета се врязала в нашето кълбо след неговата поява и избила от него значителна част материя, която отишла за образуването на Луната.

От което следва, че Земята в момента на удара е имала плътна атмосфера. И всяко изчисление на такова събитие показва, че тя трябва да е загубила тази атмосфера.

Без да знае за данните по датирането на сблъсъка на Земята със загадъчната Тея, планетологът Сара Стюарт и колегите й от Харвардския университет (САЩ) разработили модел, в който такова събитие води до загуба на атмосферата на нашата планета. Учените представили моделните си резултати на конференцията, посветена на произхода на Луната. Мероприятието се проведе в Лондон в края на септември.

В своите изводи учените с особено пристрастие проследили съдбата на хелия и неона – газове, разпространени из цялата Слънчева система и днес почти отсъстващи на Земята. И ако дефицитът на хелий може да се обясни с неговата лекота и „отлитането” му в космическото пространство, то с неона нещата не може да се обяснят така.

Като анализирали образци от днешна Исландия, взети от дъното на Срединноатлантическия хребет, проф. Стюарт и ко изяснили, че в слоевете на планетата все пак има следи от присъствие на хелий и неон, при това доста обилни. Тоест преди няколко милиарда години двата газа са присъствали на Земята.

Но къде са те днес? Защо планетата е напуснал сравнително тежкият неон? „За толкова драматични промени не е достатъчно просто да свалите капака от банката, не – когато имате пред себе си катастрофално събитие от типа на гигантски сблъсък, ще ви се наложи да махнете цялата атмосфера наведнъж”, смята Стюарт.

Изчисленията показват, че дори много силен сблъсък, такъв като този между Земята и Тея, сам по себе си не е в състояние да осигури това съотношение между неона в долните и горните слоеве на планетата, които се наблюдават на практика. Извод: Земята е губила своята атмосфера не веднъж, а няколко пъти.

В резултат на серията сблъсъци повърхността се е превърнала в океан от разтопена лава, скоро е изстинал, а след това отново е станал течен. Сблъсъкът между Земята и Тея по-скоро е бил последният и най-значим от тези събития и като добавка към сдобиването с първоначалната газова обвивка нашата планета е получила и създалия се от нейните отломки голям спътник.

Всичко това е впечатляващо, ще кажете вие, но защо тогава ние дишаме тук? Действително, ако атмосферата е била загубена веднъж, нейното сегашно съществуване изисква обяснение. Изследователите смятат, че за новата ни атмосфера „второ поколение” в много отношения са отговорни планетезималите, които продължавали да се сипят върху Земята след срещата й с Тея.

Впрочем тази теория не отчита изследванията, представени на същата тази конференция и сочещи, че сблъсъкът, породил Луната, се е случил не преди 4,5 млрд. години, скоро след началото на формирането на планетата, а със 100-200 млн. години по-късно. В светлината на тези цифри падането на планетезимали върху Земята изглежда труднообяснимо, тъй като няколкостотин милиона години след появата на планетата планетезимали в Слънчевата система вече не би трябвало да е имало.

Във всеки случай, каквото и да е донесло на Земята газовете и водата, от които тя в значителна степен се е лишила в резултат на серия гигантски сблъсъци, ние просто не можем да не похвалим нашата планета за таланта към възстановяване.
Да загубиш вещество, по маса по-голямо от Луната, да преживееш срещата с планета, по-голяма от Марс, и след това не само да възстановиш плътната атмосфера, но дори да се родим ние с вас… Това е нещо голямо. И свидетелства за огромния запас устойчивост на земеподобните планети като потенциални люлки на разумен живот.