Цифрата осем е магична. Двете й части - горната и долната, са огледални, а когато "легне" се получава знака на безкрайността. Точно по този магичен начин е безкраен - буквално и преносно - новият филм на Куентин Тарантино.
"Безкраен", "огледален" и "магичен", не са произволни думи в случая - "Омразната осморка" (The Hateful Eight) е дълъг 2 часа и 48 минути - екранно време, което спокойно може да бъде наречено цяла вечност.
Но извън конкретните параметри, това е достатъчно време, в което наситените образи да запечатат в главата на зрителите - с обсебваща сила - красиви кадри, блестящи актьорски лица, реалистични кървави сцени, епична музика (Енио Мориконе, дами и господа!) - и всичко това - здраво стегнато от обръча на интригуващата история.
Дотук звучи добре. Но няма как да не отбележим и някои похвати на Тарантино в този филм, които със сигурност няма да очароват публиката и вероятно ще послужат за критиците му като доказателство за претенциозност и празнодумство.
Дали ще има подобни реакции, ще стане ясно след филмовата премиера в България, която е насрочена за 25 декември (от 8 януари излиза и дигиталната версия).
Някои от феновете на режисьора вече отхвърлиха филма като най-слабия му дотук. Доста смело и неточно твъдение, предвид съществуването на "Убий Бил" 1 и 2...
Но подред.
За да проследим началото на мащабния кино-разказ, замислен в дяволския ум на сценариста Тарантино, сме захвърлени - зъзнещи и неподготвени - някъде далеч назад във времето - примерно около осем години след Гражданската война в САЩ.
Няколко дни преди Коледа.
Всичко е сняг. По средата на нищото, върху дървен кръст, гол и беззащитен, виси Господ. Сред мразовитите зимни пустинни пейзажи на Уайоминг, съдбата среща двама странници - Джон Рут (Кърт Ръсел), който води закована за белезници към себе си Дейзи Домергю (Дженифър Джейсън Лий) и майор Маркъс Уорън (Самуел Джаксън).
Нищо неподозиращите зрители биват вкарани в нарочно бавен (подчертавам "нарочно" за онези, които намират бавното темпо за слабост) диалог, който по никакъв начин, обаче, не възпрепятства развитието на историята. Филмът остава изпълнен с напрежение, докато персонажите излизат на сцената един след друг - докато не станат осем - и така чак до чевърта глава.
След което, с няколко внезапни пистолетни изстрела омразната осмица започва да намалява...
Не сте очаквали друго, нали?
Рекламиран като "уестърн", всъщност филмът е точно "огледало" на уестърна.
Вместо в нажежените южни пустини на американския континент, имаме пустиня от сняг в северната му част. Вместо светлоок каубой, изигран от Клинт Иистууд на млади години, се срещаме с тъмноокия майор - изключителен персонаж, развит прекрасно от Самуел Джексън.
Атмосферата силно напомня на "Джанго без окови", а моментът с писмото, написано "собственоръчно" от президента Линкълн (всъщност единственият признат документ за самоличност, на който може да се надява една новоосвободена "чернилка" на север) показва точно такова взаимстване от по-ранния филм на режисьора.
Точно както в "уестърн" и тук се срещаме със силата на закона...
И тук, може би, е слабостта, която някои критици не могат да простят на Трантино. Освен предвидимия диалог, който на места се повтаря до абсурд, непростимо за някой и неразнираемо най-вероятно би звучала заигравката, стигаща до "гавра", с типичните американски ценности - като свободата и законността, например.
Ако и това не ви изнерви обаче (да, не всички ще могат да понесат с лекота фриволността на 52-годишния режисьор), значи ще можете да стигнете до края и да оцените и последното ниво на режисьорска опитност: изкуственото усложняване на сюжета, чрез свеждането на цялата история до "роман".
Придвижването на сценария напред чрез глас зад кадър може да се стори "нечестно" измъкване или проява на безпомощност, но дори да е такова, то е достатъчно логически оправдано от рамката на повествованието.
С една дума: Тарантино е замислил и изпълнил сложно произведение на изкуството (в което краят не е най-силната част, ако трябва да сме обективни), чрез което показва висш режисьорски пилотаж.
Броят се на пръстите на едната ръка режисьорите в Холивуд, които могат да си позволят подобен произвол.
Затова можем спокойно да кажем, че ни предстои Коледа по Тарантино.
Подарете си този демоничен епос, който, веднъж гледан, няма да можете да забравите. Единствено ще можете да си изберете дали да го обичате или да го мразите.
