- Защо „24 часа“, Кристина? - 20 години съм работила във вестници, признавам си, че „24 часа“ ми е сантимент. Нямам лични причини да напусна, но имам нужда от промяна. Още съм любопитна, не ми е безинтересно, но искам провокация – TV2 е нова телевизия и следователно, започвайки работа в нея, си пионер. А пък и телевизията е голяма тръпка. Усетих я от участията ми, свързани най-вече с коментари към някои риалити формати, а миналото лято бях сценарист на токова шоу. - А ти Жоро, защо избра TV2? - Защото се уморих, изчерпах присъствието си в «Другата България». Предаването е с висок рейтинг, харесва се, но обичам промените. Имам няколко добри предложения и идеи за предавания и ги обмислям. Продължавам да работя и за чуждестранни тв канали, пиша книга, сценариий за филм. Сега освен за Кристина работя и за «Мюзик Айдъл». - Дълго време ли обмисляхте новото начинание? К. П.: Да, дълго мислих, защото трудно взимам решения, а пък и навикът си казва думата. Предложението за проекта дойде през лятото. С Жоро бяхме в Мексико, където снимахме „Островът на изкушенията“ и той страхотно се запали по идеята. Г. Т.: На бара в Мексико написахме концепцията на предаването, което от ТV2 харесаха и неочаквано бързо поискаха да стартира на 2 март. Така че, всяка неделя от 17 часа зрителите ще го гледат. . - Защо точно „Истории”? Г. Т.: Защото всеки има своята история, а в разказването на истории има много апетит. Харесвам този тип журналистика. През последните години тя се утвърди като световен тв формат. В България обаче няма много предавания, в които се разказват любопитни истории. К. П.: Решихме да не правим класическо токшоу - има много такива и приличат на говорилня. Ще наблегнем на нещо нетрадиционно – ще разказваме неизвестните истории на известните хора с похватите на риалити документалистиката. Ще имаме няколко рубрики. Една от тях е „Вдовиците“ - ще разказваме историите на жени, които са били в сенките на известните си мъже. Поредицата ще стартира от второто ни предаване с жената, която е била до един от малкото българи, превърнати приживе в икони – Величка Маркова, съпругата на Гунди. Заснели сме и историята на Виолета Фотева – тя е двойна вдовица, била е съпруга на един от най-големите ни поети – Христо Фотев, а също така е била и жена на Йордан Велев, бащата на бизнесмена Манол Велев. В рубриката „Непознатият“ ще разкриваме факти от живота на хора, за които смятаме, че знаем всичко, но техни близки и роднини ще разкриват още елементи от личното им пространство. Например ще снимаме историята на Катя Паскалева - последните й дни през погледа на съпруга й Иван Росенов. Ще поддържаме и рубриката „Засекретено“, която ще тръгва от малко познати документи. - Какъв ще бъде таргетът на предаването? К. П.: Искаме освен интересно и интелигентно, то да е комерсиално, но не лековато. Затова ще има разнообразна аудитория. Макар че ще бъде най-интересно на зрителите между 30-40-годишна възраст, които си спомнят някои лица от миналото и се интересуват от това, което се случва днес. - За какво спорите двамата? - Не искам да звучи, че отношенията ни са идилични, но нямаме много спорове, всеки доразвива идеята на другия. А пък и много си вярваме, съгласяваме се с аргументите на другия и стигаме до обща идея. Може би в бъдеще ще имаме някои различия. - Коя история ти се иска да разкажеш, но удряш на камък? - Свръзхзадача ми е пред камерата да разкажат историите си с хора, за които има противоречиви мнения и чийто имена са попадали в криминалните хроники, но много рядко говорят публично. Г. Т.: С Кристина познаваме много хора и това е добре за проекта. Интересно ми беше да снимаме бившия шампион по борба Димитър Джамов. За него се носят легенди, а зрителите ще го видят в първото предаване. В момента той е кмет на родното си село. - Каква е историята на Кристина Патрашкова? К. П.: Разбира се, вестниците и срещите с хора, от които съм се учила на журналистика. Имам най-различни истории, но най-много се радвам на тези, които съм си оценявала като успех. Години наред ходя на фестивала в Кан. За първи път там Франсис Форд Копола каза, че дъщеря му София е кръстена на нашата столица. Когато си изпратих материала, редакторите ми казаха, че съм се объркала и че съм си го измислила. Направих първото интервю с Умберто Еко тук, както и едно от последните на Кърт Вонегът. Бях в САЩ, но не успях да се свържа с него. Все пак намерих телефона на издателя му и изпратих въпросите си, които обаче започваха с темата за смъртта. Човекът ги прочете и ме посъветва да стартирам интервюто по-ведро. Когато набрах телефона на Вонегът, го попитах за последния виц, който е чул. Той веднага разказа груби и цинични вицове срещу Буш. Разговорът се отпуши. Накрая го попитах за смъртта, но той отсече, че интервюто е приключило. Почина след месец. - Взимала си интервюта и от най-известите световни актьори... - Да, вярно е. Спомням си, когато преди години пристигна Ричард Чембърлейн да се снима в „Хищна птица“. Вече не ни прави впечатление идването на големи звезди, но тогава появата на Чембърлейн беше сензация в национален мащаб. Само аз бях разбрала кога точно каца самолетът му и понеже съм много точна, отидох по-рано, за да съм сигурна, че всичко ще бъде наред. Забелязах, че никой от организаторите не се върти наоколо. Изведнъж се оказа, че самолетът каца по-рано. Чембърлейн трябваше да мине през ВИП-а, а служителите на летището се суетяха в търсене на посрещачите на звездата. Реших да играя вабанк и казах, че съм от продукцията и така се озовах на пистата. Разбира се, когато се запознахме обясних на Чембърлейн, че съм журналистка. Докато пътувахме с микробусчето до ВИП-а, направих интервю за 7-8 минути. Не знаех дали домакините му ще ми разрешат да говоря с него. С тази малка история страшно се гордея. - Защо имаш слабост към интервютата? - Наистина имам такава слабост. Надявам се и в предаването ми гостите да се изповядват. Мога да предразполагам хората, да бъдат откровени и емоционални. Емоцията не е демоде, затова ще наблегна на нея и в „Истории“. Вярно е също, че събеседниците ми обикновено се страхуват да споделят историите си. - Изглеждаш строга. Има ли хора, които се страхуват да общуват с теб? - Интересна оценка. Може би наистина така изглеждам. Сигурно в мен има нещо, което другите се опитват да разгадаят. Интересно им е що за човек съм, дали съм неясна и непонятна. Това е предизвикателство, дано да не си урочасам предаването, но досега малцина са тези, с които имам по-сложни взаимоотношения. Има такива, които се сърдят от оценки, но повечето се съгласяват след това за интервю. Ще разкажа още една история - Христо Стоичков е известен със сложните си взаимоотношения с журналистите. От години се държи, меко казано, странно с тях. Разговаря само с някои, с другите е груб, понякога дори ги обижда. Когато премина в „Парма“ не говореше с нито един български журналист. Тогава в „24 часа“ направихме фолио „Стоичков на 30 години“. Колегите от спортния отдел бяха намерили абсолютно всичко за него - бяха разговаряли с майка му, с близките му, с приятелите и съотборниците му, но не и с него самия. Главен редактор на вестника тогава беше Валери Найденов. Той даде срок от два часа и каза, че ако нямаме интервю със Стоичков, ще уволни целия спортен отдел. Колегите бяха в ужас, защото знаеха, че е невъзможно. Беше събота, аз бях дежурна и отговарях за втората част от вестника, където трябваше да влезе този текст. Попитах ги дали имат телефона на Христо и те ми го дадоха, убедени, че нищо няма да стане. Уплаших се още преди да набера номера, но все пак се обадих. Започнах да го хваля и това подейства благотворно – давам го като съвет към всички, които искат да говорят със Стоичков. След това, не помня как, разговорът тръгна. Не само имахме материала, но в продължение на месеци „24 часа“ беше единственият вестник, който имаше интервюта с него. Винаги ги правех аз по телефона. Впоследствие се запознахме с Христо и всъщност той не знаеше колко съм страшна. Не се плаша от невъзможните разговори, даже са ми по-интересни, защото ме провокират. Убедена съм, че няма хора, които да не са склонни да говорят. Няма неудобни въпроси, има интелигентни отговори. Това и ще се опитваме да внушаваме на събеседниците си в „Истории“. - А как би започнала историята на Георги Тошев? - Моите истории започват в съня - силно пожелавам нещо, и то се случва. В моите истории има последователност и затова винаги имат щастлив край. Надявам се да е така и с новите проекти.