Ивайло Харалампиев Жосе Сарамаго е роден през 1922 г. в Азиняга, Португалия. На 25-годишна възраст издава първия си роман. През 1991 г. излиза романът му “Евангелието според Исус Христос”, за който получава наградата на Асоциацията на португалските писатели и е предложен за Европейската литературна награда, но правителството забранява. Обиден, Сарамагу напуска Португалия и се заселва на Канарския остров Лансероту, Испания. На 12 декември 1998 г. в Стокхолм му връчват Нобеловата награда за литература заради "способността да прави разбираема убягващата реалност чрез параболи, базиращи се на въображението, съчувствието и иронията". На български са преведени книгите му „Възпоминание за манастира“ и „Имена“. Последният му роман „Прекъсванията на смъртта“ се появи през миналата година със знака на изд. Аlfaguara. Четивото предизвика буря от негодувание от страна на католическата църква, която не приема схващанията му за смисъла на човешкия живот. - Г-н Сарамаго, в новата си книга изненадвате читателите със странната хипотеза, че човек може да избере момента на смъртта... - Просто в романа си отговарям на въпроса какво ще стане, ако смъртта не може да убива. Има една държава, където не се умира. Отвъд нейните граници обаче смъртта е абсолютно валидна. Болният казва: "Искам да ме заведат от другата страна на границата, където да умра." Семейството се опъва, но болният си държи на своето, минава границата и умира. Сюжетът е близък до идеята за евтаназията. - Подкрепяте или отхвърляте евтаназията? - Eвтаназията е право, което един ден ще бъде признато навсякъде. Човек сам преценява, че животът му е стигнал до своя край, макар чисто физически да може да продължи да живее. Някои казват, че е страхливост да замениш живота със смъртта. Други обявяват самоубийството за престъпление. Питам се защо? Единственият господар на тялото си съм аз самият. Няма цивилна или религиозна институция, която да се противопостави на моето желание. - Може ли да се каже, че историята, разказана в новата ви книга, е в известна степен "репетиция" на вечния живот? - Да живееш вечно би било нещо невероятно! Но ако си представим какво би се случило, ще ни се изправят косите. Да си стар, болен и да не умираш - та това е отвратително наказание! Представете си да живея завинаги с моите 83 години и с моето сегашно тяло! Убеден съм, че липсата на смърт би довела до доста комплицирана ситуация. Става дума за нещо неизбежно и очевидно - трябва да умираме, за да продължим да живеем. Всичко щеше да е съвсем различно, ако времето можеше да спре – тоест, ако не остарявахме! - Един от най-ексцентричните начини за борба със смъртта е крионизацията - замразяване на тялото при много ниски температури в очакване нелечимата болест да стане лечима. - Дори да бъдат замразени и след време съживени, хората няма да бъдат щастливи. Как ще живее човек в свят, който се е променял 200 години? Как ще се адаптира в друга култура, в съвсем различен стил на живот? Толкова ли нямаме смелостта да приемем, че нещо от нас си отива? Струва ми се голяма глупост да се замразяваш, дори да си ужасно богат. Подобен акт дори не ме трогва. Това е най-лошата форма на утопия. - В новия си роман засягате темата за дискриминацията на възрастните, друг сериозен проблем на модерното общество... -Традиционната фамилия с три генерации, живеещи под един покрив, вече не съществува. Старците, които имат много дълъг живот, се превръщат в пречка за своите наследници. И те съвсем спокойно ги изпращат в дом за възрастни. Там те продължават да дишат, но в социален план са умрели. Нищо не ги интересува, не се виждат с роднините си. Скъсала се е връзката им със семейството. Истината е, че завинаги сме се отдалечили от нравствения модел на 60-те години, когато беше въпрос на чест да гледаш баща си и майка си. Някои ще кажат, че съм песимист, но не съм виновен за това. - Смъртта е една от малкото абсолютно задължителни случки за всички. И въпреки това продължава да е тема табу за мнозина литератори. Защо хората избягват да говорят за нея? - Пречи им вярата в Господ. Аз не вярвам в него и не разбирам как може да се вярва. Ние сме последните жители на тази планета за момента. Дошли сме дотук благодарение на генното наследство на тези преди нас. В момента е нашият ред. Нашата смяна на Земята. Само в нашата галактика има милиони звезди и Слънцето ни е една от тях. Космосът не знае, че съществуваме. Космосът не подозира какво се случва тук. До деня, в който всичко свърши - Слънчевата система, Галактиката, Земята, човечеството. Спокойно! Ще минат милиони години, но това ще се случи. - Има ли нещо преживяно от вас самия, което сте описали в новата си книга? - Моите случки и герои не се опират на реалността. Нищо от това, което се случва в книгите ми, не ми се е случило на мен самия. Няма да използвам собствения си живот, за да го превърна в роман. Досега въображението не ми е изневерявало. Животът на моите герои е много по-интересен от моя. - Един от най-силните ви козове е иронията. Така ли е? - Аз съм ироничен като писател, но в никакъв случай в отношенията си със себеподобните. Иронията предполага, че си по-висш от другите, а аз не приемам подобна позиция. С институциите може и да си ироничен, но с околните - никога. - Каква отговорност носят хората на изкуството и културата за формиране на общественото мнение? Не вярвам, че изкуството може да промени света. Погледнете само - Дон Кихот, Хамлет, братя Карамазови ги има. Ако са толкова важни, светът досега щеше вече да се е променил, да е станал ужасно добър. Ако ни затворят за една година в библиотека и само четем, ще установим, че всичко, което би могло да бъде направено, вече е в книгите. Затова няма да променим живота с четене. Не съм съгласен с позицията на твореца, който важно заявява: "Аз съм тук, за да спася човечеството!" Не съм убеден, че с публикуването на някоя книга нещата се променят към по-добро. Просто човек трябва да прави това, което мисли за най-добро, без да се вторачва в бъдещето. Надявам се да няма атомна бомба, която да остави профила ми на някоя стена. И въпреки това пиша и говоря понякога прекалено. - Как се чувства Жозе Сарамаго, след като навърши 83? - Сам избирам какъв да бъда - възрастен човек, старец, дядо. Възрастен човек е като да сложиш маска на реалността. Да съм дядо също не ми допада. Аз съм просто стар. Но съм здрав, не чувствам годините. Живея все едно съм на 62, понякога дори на 18. Надявам се на още няколко години живот. Не се страхувам от смъртта. Не мисля за нея, съзнавам, че я има, но пък имам много други неща за вършене.