Станислав Памукчиев, „Автопортрет“, изложба живопис в Галерия „Арте“, София, 20 октомври–1 ноември 2025 г. Това са въобразени автопортрети.
Стихиите на изкуството и живота в пет квадратни картини със среден формат в изложба с название „Автопортрет“. Автопортретът е страховит жанр. Възможно най-дълбокото преживяване, което се изправя и застава пред съзнанието на рисуващия субект. Точката на пречупване, в която всеки може да бъде преодолян като зрител. Питане отвъд изкуството. Къде съм аз? Възможност за твореца да усети собствената си структура, невидимото си присъствие, бездната на незаличимите белези, ужасите на вечното отдръпване и гъстота на мрака. Накрая е сянката. Няма отражение. Няма огледало.
Станислав Памукчиев ни прави свидетели на серия от пет автопортретни картини, в които няма лица, няма прилика и най-страшното (поне за мен) няма поглед. Неочакван срив в момент на самовглъбеност, необичайно вглеждане в собственото изчезване или драматичен жест на тотално самозаличаване?
По-скоро опит за предизвикване на невидимия втори поглед като кратък миг преди истинското проглеждане. Изложбата не предлага директно тълкуване. Тя е рамкирана от няколко рисунки и няколко много ранни автопортрети. Един от тях е от студентските години на художника, в който той е изобразен също без лице. Останалите картини, включени в експозицията, не могат да послужат като основа за конструиране на приемлива алегория или логичен разказ, а добавят само още по-голяма смущаваща дистанция, която ни връща към централната стена в галерията и загадката на петте квадратни автопортретни картини, заключена в тяхната различност и общо послание.
Автопортретите извикват смиреност към предназначението на художника, който се е отказал да ни изненадва и развлича. Художникът е спрял вътре в изкуството, без да преследва появата на творбата като праг, път или феномен. Откриваме по-скоро философско състояние на изкуството, а не грижа за произведението на изкуството като културен паметник или психологически фетиш.
Памукчиев съзнателно ни препраща към късните автопортрети на Рембранд и Франк Ауербах. Връзката с Рембранд е на нивото на смисъла, етиката, реториката и питането, което само топлината и близостта в безмълвието и въздържанието на големия стар майстор може да придаде, докато отпращането към Ауербах е на нивото на художествения медиум, експресионистичните кодове и грубата импасто техника, дефинирана с думите на художника: „Моята визия за живопис беше за експлозия“.
Памукчиев е виртуоз на приглушената монохронност, на тънките цветови преходи и живописната дисциплинираност. Много често в своето многостранно творчество той е по-близо, като физическо въздействие, до скулптурата, отколкото до живописта, но в тази изложба ни бомбардира яростно със стихийна и възпламеняваща смес от цветове. Вместо лица, взривове на живописен екстаз.
Първият автопортрет вляво е като чудовищен скулптурен баралеф, вторият до него прилича на разпадаща се буца от земна материя, третият е като огнено кълбо, напомнящо за следа от метеорит, четвъртият… Всъщност автопортретите ме отказват да ги описвам, защото ме повалят, притискат, обезсилват и нарушават равновесното ми желание за симетричен диалог с тях, приканват ме да ги усетя, да почувствам въплътената в тях енергия и да се поддам на тяхната образна неопределеност. Странен полиптих от пет части (пентаптих), в който дълбоката отдаденост на художника да създаде лице, слой след слой, следвайки упоритостта и експериментирането, издълбава множествено лице с пукнатини и пластове от прозрения и тревожна грижа за съдбата на човешкия дух. Всеки слой трепери с колеблива детонация върху чувствата и възприятията, които подсказват опасения за неизбежно разрушение. Очите виждат богато текстурирани и наслоени повърхности, преминали през дълъг период на борба, в която образът сякаш многократно е бил създаван и унищожаван.
Петер Цанев
