Интервю с „Останалия в Донецк“

 

 

Украинецът Юрий Шаповалов, коренен жител на Донецк, е лекар с 30-годишен стаж. До началото на руската окупация през 2014 г. той работи като неврофизиолог в диагностичния център на областната болница. Извън работата, страстта на Юрий са кактусите – той събира голяма колекция и оглавява местния клуб на любителите на тези растения.

 

 

След началото на окупацията на Донецк Юрий решава да остане в града. Под псевдонима „Залишенець Донецький“ („Оставащият в Донецк“) той разказва в Туитър как градът се променя под руска власт. През януари 2018 г. е задържан от силите за сигурност на т.нар. „Министерство на държавната сигурност на ДНР“. Шаповалов е обвинен в шпионаж в полза на Украйна и е осъден на 13 години затвор. Той прекарва седем години, седем месеца и три дни зад решетките в затворите на ДНР и е освободен едва на 14 август 2025 г., когато Украйна и Русия извършват поредния обмен на военнопленници и цивилни.

За преживяното по време на окупацията и в затвора Шаповалов разказва пред украинската служба на Радио Свобода „Донбас Реалии“ и пред Наталя Неделко.

Допускахте ли през пролетта на 2014 г., че вашият град, подобно на Крим, може да бъде окупиран?

По онова време дори не можех да си представя, че всичко това ще завърши с реална окупация. Разбирахме, че всички проруски акции в Донецк са изкуствено организирани. Това беше някакъв спектакъл. Защото виждахме, че докарваха активисти за тези митинги някъде откъм Ростов, а масовката набираха сред донецките баби – за тях това беше просто форма на забавление, участието в такива митинги.

Това беше добре планирана и разработена специална операция на руските разузнавателни служби, целяща да симулира сепаратистки протести в Донецк. Но всъщност и тогава, и по-късно възприемах това като окупация. То не беше нещо, което се е зародило у нас, в Донецк. Беше внесено отвън.

Хората с проукраинска позиция в самия Донецк бяха повече, отколкото тези с проруска. Може би някъде из региона – в депресивните градчета на Донбас, където всичко бе затворено, животът беше труден, хората работеха незаконно в „копанки“ (плитки мини за добив на въглища) и т.н. – може би там е имало някакви, не толкова проруски, колкото антикиевски настроения. И именно от това се възползваха руснаците.

Въпреки това да имаш проукраинска позиция в Донецк беше доста опасно още през пролетта на 2014 г. А още по-опасно беше да излизаш на проукраински митинги.

Но хората излизаха. Проукраински настроения винаги е имало. Но да – изискваха се смелост и решителност, за да отидеш там и да участваш.

Когато стана ясно, че окупацията е факт и много хора с проукраинска позиция започнаха да напускат Донецк, вие останахте. Защо го направихте?

Имах битови, лични причини. С майка ми обмисляхме дали бихме могли да заминем някъде. За нас това беше и финансово трудно, и организационно сложно. Освен това смятах, че този призив всички хора с проукраински възгледи да бягат от тази територия – е също част от някакъв руски сценарий. Ако всички ние, украинците, проукраински настроените хора, доброволно си тръгнем оттам, тогава сами ще освободим място за руснаците, които ще заселят тази територия. И това вече няма да е Украйна, защото украинци там няма да останат. Затова за себе си избрах такава позиция – да остана, за да има в Донецк украинци.

По това време водехте блог под псевдонима „Оставащият в Донецк“, като по същество описвахте и показвахте как живее градът под окупация. Осъзнавахте ли колко опасно е това, че могат да ви проследят заради подобна проукраинска позиция?

Разбирах опасността, но може би я подценявах. Не мислех, че ще ме арестуват и ще ме изтезават. Може би от моя страна това беше лекомислено.

Цялата тази контролирана от Русия „Донецка народна република“ ми се струваше толкова фиктивна, толкова виртуална, че си помислих: ако разкрия истината на хората, ако им разкажа за нея, всички ще разберат, че това наистина е нещо, което не съществува, че съществува само в телевизионните кадри и на хартия, в нечии изявления. Но в действителност това си е Украйна, каквато беше преди. И мнозина я възприемаха именно така.

Много хора от Донецк тогава пътуваха до териториите, контролирани от украинската власт – там получаваха пенсии, регистрираха бракове, раждане на деца. А към „ДНР-овците“ всички се отнасяха като към нещо чуждо, не свое.

Можете ли да ни разкажете за ареста си през 2018 г., в какво бяхте обвинен?

Арестът дойде изненадващо за мен. Беше началото на януари 2018 г. Връщах се от работа, говорех с майка си по телефона, обсъждахме ежедневни проблеми. Изведнъж чух зад себе си как някакви мъже се нахвърлиха върху мен, събориха ме на земята, избиха телефона от ръцете ми, нахлузиха ми чувал на главата, стегнаха ми ръцете с пластмасови свински опашки, натовариха ме в кола и ме закараха в МГБ.

Там ме биха няколко часа без прекъсване. После ме откараха в „Изолатора“ – онзи печално известен спецзатвор на МГБ в Донецк.

Казаха ли ви защо сте задържан?

Да, първата фраза, която чух, когато ме натовариха в колата, беше: „Падна ли ни, „Оставащ в Донецк?“. Веднага разбрах какво се случва с мен. Обвиниха ме в „шпионаж“ в полза на Украйна. По време на разпитите и побоите непрекъснато се опитваха да разберат за кого работя, кой е моят ръководител и колко ми плащат. Това бяха техните въпроси. Те просто не можеха да си представят, че човек може да се занимава с подобно нещо, воден единствено от собствената си гражданска позиция. За тях беше очевидно, че някой задължително трябва да ми плаща и да ми дава нареждания.

„Изолаторът“ е ужасно място. Знаем това от разказите на хора, които са оцелели, след като си били там. Колко време прекарахте там?

Бях там точно 100 дни, от 11 януари до 26 април. През цялото това време бях държан в мазето на изолатора. На първия етаж имаше няколко килии, а в мазето – струва ми се, две единични и една голяма килия, предназначена за 20 души. В началото бяхме петима, после броят ни нарасна до четиринадесет. Това помещение беше без естествена светлина, без вода и без канализация. Беше изключително студено – през цялото време мръзнехме.

Водата ни носеха в 50-литров пластмасов варел, пиехме от пластмасова бутилка с дупка в капачката – над кофа за боя. Така си миехме лицата, зъбите и дори си перяхме чорапите. Когато ни свършеше водата, трябваше да почукаме на вратата и да молим да ни донесат още.

Физиологичните си нужди трябваше да облекчаваме в 200-литров пластмасов съд. Веднъж седмично трябваше сами да го изнасяме навън, за да го излеем в канализацията. Това беше физически много тежко.

Спяхме на пода, където бяха нахвърлени матраци в два реда. И всеки път, когато чуехме някой да влиза в килията или да отключва вратата, трябваше бързо да си нахлузим торби на главите, да коленичим с гръб към вратата, да се подпрем с ръце на матраците, на които спяхме, и да чакаме неприятности. Някой можеше просто да влезе в килията и да ни удари по гърба с палка или нещо друго.

Там ли ви разпитваха?

Веднъж при мен дойдоха двама служители на МГБ, а след това няколко пъти ме извеждаха, караха ме с кола до помещенията на МГБ и ме разпитваха там. Тези разпити включваха и побоища.

Освен побоите имаше и акции за сплашване: инсценирани разстрели, когато ти опират пистолет в тила и щракват спусъка с думите: „О, засечка!“. Или казват: „Сега ще ти простреляме коленете“ – и ти допират оръжието до коленете.

Имаше и един случай, когато ме накараха да подпиша нещо в някакъв протокол: нахлузиха ми найлонов плик на главата и го увиха около врата ми. Щом започнах да се задушавам, казах: „Добре, ще подпиша каквото искате“.

Първите 30 дни се водеха като административен арест. И именно през тези първи 30 дни методите им бяха най-жестоки. После предадоха делото на следовател и ми назначиха техен, „МГБ-овски“ адвокат. Тогава вече физическото насилие понамаля.
Интересното е, че първият следовател, който имах, криеше от мен името си. Поднасяше ми документи за подпис, като закриваше фамилията си с друг лист, за да не разбера кой е. Но по-късно успях да науча името му.

Кое беше най-трудното за вас по това време?

Тогава много трудно преживявах липсата на контакт с близките си. През първите 30 дни изобщо нямах контакт с майка ми, а след това, когато делото ми беше предадено на следователя, ми бе позволено да получавам пратки от нея – така разбирах, че тя е добре. Получих два колета от нея, а след това отново престанах да ги получавам и не знаех какво се случва.

След като стоте дни в „Изолатора“ минаха, ме преместиха в следствения изолатор в Донецк. Там прекарах пет месеца, отново без контакт с майка ми. Губех разсъдъка си, не знаех какво се случва. Имах различни предположения: или нещо се е случило с майка ми, или това е „разработка“ от страна на МГБ, или просто са ме забравили.

Както разбрах по-късно, беше последният вариант. Моят първи следовател отпразнувал 23 февруари така, че си счупил крака. Той излязъл в болничен, а делото ми просто отлежаваше някъде, никой не се занимаваше с него, докато не го прехвърлиха на друг следовател. А дотогава ми беше много тежко: преместиха ме в СИЗО, но не получавах пратки. Цяло лято ходих със зимни обувки и нямах дори елементарни хигиенни средства, например четка за зъби. Всичко това исках от приятелите, които бяха до мен.

Делото ми се проведе на 16 април 2020 г. Осъдиха ме на 13 години в наказателна колония с максимална сигурност. Някъде в средата на юни бях преместен в наказателната колония в Макеевка, където останах до освобождението си.

 

 

Колонията в Макеевка, декември 2014 г.

 

Какъв достъп имахте до информация и новини в колонията? Имахте ли възможност да следите случващото се в страната?

Имахме телевизор, но разбира се, той излъчваше само руски канали и канали на ДНР. Когато руснаците официално поеха контрола над колонията през 2023 г., включвайки я в своята Федерална служба за изпълнение на наказанията, те оставиха само един кабелен канал за цялата колония и напълно ни лишиха от информация.

Имаше период, когато се опитвахме (макар че беше строго забранено) с помощта на радиоприемник на FM-вълни да хванем нещо от украинските станции. Но сега това е вече невъзможно – фронтът се отдалечи и сигналът от Украйна не достига. А преди понякога успявахме да чуем някаква алтернативна гледна точка.

Държаха ли ви отделно от осъдените за криминални престъпления?

Имаше отделен отряд за осъдените за политически престъпления. А администрацията на колонията правеше всичко възможно, за да не се смесваме с общата маса от престъпници. Държаха ни в отделна барака зад солидна желязна ограда. Храна ни се носеше в бараката. Не ни отвеждаха никъде извън този сектор. Всичко се промени, когато руснаците официално поеха контрола над колонията през 2023 г.

Как изобщо разбрахте, че е започнало пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна?

Разбира се, гледахме руските новини. Гледахме печално известното заседание на Съвета за сигурност, когато Путин свика най-близките си довереници, такива като Наришкин. Видяхме това. Но някак си все още не успявахме да осъзнаем, че ще има война. До последния момент никой не можеше да повярва, че това е възможно.

Мисля, че самата администрация на колонията беше шокирана от развитието на събитията. Видях как руснаците постепенно изтласкаха донецките служители и започнаха да назначават свои хора, защото им се доверяваха повече. Сред персонала на колонията първият заместник-началник на колонията стана руснак, командирът на отряда също беше руснак, както и оперативният служител и началникът на охраната. И доколкото разбирахме, руснаците не се доверяваха на местните, независимо от позицията им. За тях тези донецки жители, които уж „защитават“, дори не бяха свои.

Какво се промени във вашата колония след началото на голямата война?

Руснаците въведоха свои собствени правила и много неща се промениха. Взеха всички домакински вещи на затворниците, облякоха ни в затворнически униформи, взеха ни спалното бельо и кърпите и ни дадоха свои собствени дрехи, тип „вафлени“.

Те ограничиха броя на колетите. Можеше да се получи 20-килограмов пакет само веднъж на три месеца. И започнаха да набират хора за работа. Повечето от нашите хора започнаха да работят или в шивашката промишленост, или в дървообработването. Аз първоначално работех като производител на риболовни принадлежности. Това беше поръчка от частен предприемач от Белгородска област [в Русия].

Максималната сума, която можехме да спечелим за работата си, беше около 400 руски рубли. С това можехме да си купим може би една или две опаковки чай или четири литра мляко. Ала млякото беше дефицитно. Поръчвах мляко за себе си чрез това, което наричаха „отоварка“, по каталог. Можеше да си избереш сам продуктите и да ги поръчаш. Обещаваха да ги доставят всеки месец. Но всъщност се получаваше така, че като направиш поръчка, млякото пристигаше след месец-два.

В началото получавахте колети от майка си, нали?

Да.

Знам, че майка ви е починала, докато сте били в затвора. Можете ли да кажете как научихте за смъртта ѝ? Позволиха ли ви да присъствате на погребението?

Тогава все още имахме достъп до мобилен телефон. Донасяха го в бараката и се редяхме на опашка, но всеки получаваше само три или четири минути, за да говори със семейството си. Когато дойде моят ред, звъннах, но мама не отговори. Подобни неща се бяха случвали и преди, но този път усетих, че има причина мама да не вдига.

Още няколко пъти се обадих, опитвайки се да се свържа с нея по телефона, но не се получи. Затова се обадих на една жена, на която майка ми бе оставила ключове на жилището, и я помолих да отиде и да разбере какво се е случило. После ѝ се обадих отново и тя ми каза, че се е случило нещо много трагично. Нямаше как да изпратя майка си в последното ѝ пътуване.

Кой погреба майка ви?

Имам по-малък брат, но той живее в Москва от 90-те години. Когато му се обадих по телефона (не беше лесно, но в крайна сметка ми позволиха да се обадя на московски номер), той вече беше на път за Донецк. Той се погрижи за всичко, свързано с мама – погреба я и след това издигна паметник. Направи всичко, което се изискваше от него.

Що се отнася до мен, той каза, че няма да ме подкрепя финансово. Страхувал се за семейството си, каза, че няма да го направи, за да не се изложи на опасност.

Знам, че вашите колеги лекари и приятелите ви от съюза на любителите на кактуси, който оглавявахте в Донецк, са се опитвали да ви подкрепят, докато сте били в затвора, събирали са средства за вас и по някакъв начин успяват да ви ги доставят. Наясно ли бяхте с това и как продължи тази подкрепа след смъртта на майка ви?

Не знаех подробностите. Знаех, че хората ме подкрепят, но не ми казаха кой точно и как. Много съм благодарен на майката на един от нашите затворници. Тя поемаше риск, но активно ме подкрепи, носейки пакети в колонията не само за мен, но и за неколцина други. И тази мила жена по своя инициатива се свърза с бившите ми колеги от работата и хобито и успя да организира набиране на средства за моя финансова подкрепа.

Наистина оценявам това, ценя всички, които познавам и които ми помогнаха, както и онези, които не познавам. Чувствам, че имам дълг към тези хора.

Следих обмена на затворници между Русия и Украйна още преди пълномащабната инвазия. Имаше голяма размяна в края на 2019 г., а след това и на 16 април 2020 г., деня, в който сте осъден. Как мислите защо тогава не бяхте включен в размяната?

Не знам. През лятото на 2019 г. мен и още няколко души започнаха често да ни викат за следствени действия, за запознаване с материалите по делото. И много хора, които бяха викани тогава, после участваха в размяната през 2019 г. Първоначално и мен ме водеха с тях в МГБ, а после изведнъж спряха. Моят следовател каза: „Виждах фамилията ти в предишните списъци, а сега те няма там“. Защо? Той самият не знаеше. Но аз разбрах, че в размяната през 2019 г. няма да бъда включен.

А когато се озовахте в колонията в Макеевка, разбрахте ли, че това ще е за дълго?

Ами да. Въпреки че тогава, през 2020 г., споразуменията от Минск все още бяха в сила и всички се надявахме на по-голям обмен. Говорехме за това през цялото време. Всички следяхме новините, когато контактната група се събираше на всеки две седмици, с надеждата, че всеки момент ще бъде взето някакво решение.

Вярата никога не си отиде, надеждата остана чак до началото на пълномащабното нахлуване. Но когато Русия нахлу, аз лично осъзнах, че целият този проблем е избутан в периферията. Че цялата страна е във война и никой не го е грижа за нас. Вярата никога не си отиде, надеждата остана, но с времето ставаше все по-слаба. С ума си разбирах, че няма надежда за размяна. И беше истинско чудо, че най-накрая успяха да ни изтеглят.

Знаехте ли, че се планира размяна, че ще бъдете разменени? Кога го разбрахте?

Нищо не знаехме за размяната. Започнахме да се досещаме за нещо такова, когато някъде около две седмици преди самата размяна на около двадесет мъже от отряда донесоха документи за подпис, където беше написано, че след изтичане на срока на престой след освобождаването ни подлежим на депортация от територията на Руската федерация и ни е забранен достъпът до Руската федерация за 10 години.

Всички, които подписваха документите, имаха още по 5–6 години от присъдата си, но им донесоха такива документи. Дори се страхувахме да го кажем на глас, но се досещахме, че нещо се готви. А за самата размяна научихме внезапно сутринта на 13 август, когато вече ни отведоха от колонията.

 

 

Юрий Шаповалов (в средата на втория ред) сред освободените при размяната на 14 август 2025 г.

 

Какви бяха първите ви мисли, желания, чувства, когато най-накрая осъзнахте, че сте на свобода в Украйна?

Преди всичко беше радостта от освобождението. В последно време почти не вярвахме, че такъв обмен е възможен. Имаше чувство на благодарност към хората, които ни спасиха. Имаше и неочаквана радост от реакцията на обикновените хора, които ни посрещнаха. Когато автобусите ни влязоха на украинска територия, първо държавни служители дойдоха при нас и ни поздравиха. А след това дойдоха обикновени хора. Чухме украински език, видяхме украински знамена. Хората ни посрещнаха.

Виждате ли, когато бях там, се чувствах съвсем сам, без роднини и приятели. И изведнъж пред мен застана представител на координационния център и ми каза: „О, ти си Юри, познавам те, работихме за теб, работихме усилено, за да те измъкнем“. И после през следващия месец непрекъснато научавах колко много хора знаят лично за моята ситуация, колко много се грижат за мен, колко много ми помагат. Това ме шокира, направо ме озадачи.

Но от нашия отряд в Макеевската колония при тази размяна взеха по-малко от половината хора. Взеха около 20 души, а общо бяхме малко над 50, т.е. повече от 30 души все още остават в Макеевската колония. А в цяла Русия има още много такива. Зад решетките останаха момчета, които са там от 2015, от 2017 година. Все още виждам лицата им пред очите си – когато нас ни взеха, а те останаха. Това е тежко.

Всичко, което имахте, остана в Донецк. С какво пристигнахте в Украйна след размяната?

Имах малка чанта, пакет. Бях облечен със спортиня си екип, с бельото и чорапите си. Това е всичко, което имах. Дадоха ни мобилни телефони веднага щом се състоя размяната. Дадоха ни и пакет с хуманитарна помощ, дрехи за преобличане и стоки от първа необходимост. А след това още няколко пъти различни представители на обществени организации ни дадоха дрехи – Донецката областна администрация, Киевската областна администрация и някои други.

Въпреки че имах записани няколко номера, когато се сдобих с мобилен телефон, осъзнах колко съм подивял и откачил през последните седем години – защото не знаех какъв предмет е това или къде да го натисна.

Всъщност това важи не само за мобилния телефон. След тези години в плен се оказва, че е трудно да свикнеш с обичайния живот. Не очаквах, че ще бъде така. Мислех си: защо ми е някаква рехабилитация? Ще ме освободят и веднага ще се включа в активния живот. Но не е толкова просто. Просто бях отвикнал от такава интензивност на живота.

Седем години бяхме заседнали там, където всеки ден прилича на другия, където от нашата инициатива нищо не зависи – всичко решава администрацията и всяка инициатива се потиска. А сега трябва сам да вземаш решения, да помниш куп различни неща. Това те обърква, но мисля, че е въпрос на време.

Какво планирате сега в живота си?

Искам да възстановя професионалните си умения, искам да се включа в живота, за да мога да бъда от полза както за себе си, така и за страната.

В момента, доколкото разбирам, Украйна живее във война, съпротивлявайки се на руския агресор. Мисля, че може би ще намеря начин да бъда полезен в това. Но все още не съм го измислил.

Нямате роднини в Украйна. Няма къде да живеете тук. Къде живеете сега?

Тук открих колеги, с които работех преди, които първо се преместиха в Мариупол, а след това в Киев. Те много ми помагат, грижат се да не съм сам, притесняват се за мен. За нас тримата, лекари, освободени при размяната на 14 август, от офиса на омбудсмана намериха благотворителен фонд, който ни осигури жилище за първия месец. И те продължават да се занимават с решаването на този проблем. Предлагат на хората различни възможности, от общежития до модулни жилища.

Имам и приятели, които обичат кактусите – вече посетих изложба на кактуси.

Какво се случи с вашата колекция кактуси в Донецк? Колко кактуса имахте?

Кактусите бяха много. Занимавах се почти 40 години с колекционирането им. Никога не съм ги броил. Но мога да кажа грубо, че ако ги наредя близо един до друг, колекцията би заела около 50 квадратни метра. През пролетта на 2018 г. моите приятели помогнаха за преместването ѝ в Донецката ботаническа градина. Надявам се поне част от колекцията да се съхранява там и да има хора, мои познати, които да се грижат за нея. Може би един ден ще видя отново растенията си. А ако не, нека те допълват колекцията на Донецката ботаническа градина.

 

 

Превод от руски Александър Бакалов