Историята на семейство Шкловски от Уманското клане (1768 г.) до късния социализъм
Иван Толстой: Дългоочакваната книга на Наталия Громова и Татяна Позднякова „Шкловски: семейни хроники“ излезе в Москва. Издателството е АСТ, редактор е Елена Шубина. Изданието съдържа много редки снимки от семейния архив. Това е изключително интересно четиво, но по принцип е винаги интересно да се чете за Шкловски.
Има нещо странно: имената на авторите на книгата не присъстват нито на корицата, нито на гърба. Сякаш вътре няма авторски текст, а някакъв телефонен указател или безпристрастно разписание на влаковете.
Тази странност, разбира се, е обяснима. Съавторите сега живеят в Израел. Татяна Позднякова обаче не доживя да види публикуването на книгата. Идеологическата ситуация в Русия е добре известна. Така че издаването на тази книга е истински подарък за читателите.
Нека уточня: на титулната страница, в анотацията и в данните за изданието Громова и Позднякова са посочени, както се полага.
Ще започна с един цитат. През 1989 г., в разгара на Перестройката, издателство „Московский рабочий“ публикува мемоарите на Вениамин Каверин „Епилог“. Съветският класик пише мемоарите си през 1975 г., във време на цензура, без да очаква да види книгата си отпечатана приживе. Той се стреми към вечността, към непреходната ценност на паметта за миналото, за драматичните времена на чекистките преследвания на общественоактивни и независимо мислещи хора.
Един от тях е близкият приятел на Каверин – Виктор Борисович Шкловски. Още тогава, в началото на двадесетте години, той е известна фигура, опоязовец, шегобиец, парадоксалист, литературен теоретик. Но това, което най-много интересува ГПУ, е, че е есер и явен контрареволюционер. И така, Вениамин Каверин пише своите мемоари, които започват с главата „Засада“.
Вениамин Каверин: „По-старото поколение на ОПОЯЗ[1] нямаше политическо минало. Изключение правеше Шкловски. В книгата си „Революция и фронт“ той разказва, че е бил близък до видни представители на есерите и е действал енергично като комисар на Временното правителство на Румънския фронт. Като смел човек, той повежда батальон в атака и е ранен. Генерал Корнилов лично го награждава с Георгиевски кръст и макар че в тази необикновено интересна книга, написана по горещи следи, не се споменава борбата срещу болшевиките, не е трудно да си представим, че той не е бил встрани от тази борба.
Книгата завършва пророчески: „Нищо не е свършило още“. Тогава, през 1921 г., е било трудно човек да си представи мащаба на историческата незавършеност на Революцията. Мисля, че и тази книга, върху която работя през 1975 г., може да бъде завършена със същите думи.
Както и да е, след книгата „Революция и фронт“ Шкловски престана да се интересува от политика. Още от студентските си години той се занимава с теория на литературата и сега, в началото на 20-те години, ѝ се отдаде безусловно. Знаменит литератор, творил в различни жанрове – научни изследвания, полемични статии, фейлетони – той е една от най-забележителните фигури на литературния Петроград. Блестящ оратор и остър полемист, Шкловски е известен с рядката си находчивост и язвително остроумие.
И така, след като политическата дейност остана зад него и след като публикува книгата, в която обобщава резултатите от нея, той реши, че има право да забрави за съветската власт. Но тя не забрави за него.
Ние не знаехме, че през пролетта на 1922 г. в Москва се подготвя процес срещу есерите, на който ще се разглеждат делата, свързани с най-видните фигури на тази партия, но той очевидно знаеше или се досещаше. Иначе, когато дойде една вечер в Дома на изкуствата с една шейничка, на която имаше дърва за огрев, и видя светлина в прозорците на стаята си, нямаше да попита Ефим Егорович:
– Какво, Ефим, няма ли някой при мен?
Ефим Егорович, единственият останал в Дома слуга на семейство Елисееви – дребен, сух, мълчалив, с жълта брада на слабото си лице, се отнасяше със симпатия към новите обитатели на къщата.
„Е, вероятно има“, отговорил той. „Имате гости, Виктор Борисович.“
Дървата за огрев, лежащи на шейната, били предназначени за родителите на Шкловски. Очевидно той ги е доставил до местоназначението им. Не знам къде е пренощувал. На следващата вечер се появи у нас, в жилището на Тинянов[2] на „Греческий проспект“ 15, леко напрегнат, но не и уплашен. Почти същият както винаги, не особено весел, но способен да говори не само за това, че чекистите го търсят из целия Петроград, но и за стихотворните форми на Некрасов, върху които Юрий работеше по това време.
Понякога напрежението надделяваше. […]
Вече отбелязах, че онази вечер Шкловски беше почти същият както винаги. Същият, но не съвсем! За първи път го видях в действие – този военен израз е доста подходящ за състоянието, в което се намираше. Да бяга. Но къде? И как?
Той не възнамеряваше да се скрие веднага някъде на тайно място или да премине в нелегалност. Трябваше да подготви бягство, а това изискваше открито присъствие в града не само през нощта, но и през деня. Впрочем подобен зашеметяващ начин на действие все още не му беше ясен онази вечер.
Договорихме се: ако завесата в спалнята на Тинянов е вързана на възел, всичко е наред и може да влезе. Ако не е – има засада. Трябваше да се преоблече и той си тръгна с моето есенно палто и нечия шапка. Сбогувахме се, както винаги – просто си стиснахме ръцете. Всички се вълнувахме. Но това, което се случваше, миришеше на смъртна опасност и беше по-значимо от всякаква преструвка, от всеки ненужен жест.
На следващия ден, както винаги, отидох в Института за източни езици, но работех зле, въпреки че отдавна чаках превода и тълкуването на сурата от Корана, вдъхновила Пушкин. Нямах време за Корана…
Връщайки се по „Невски“, се отбих до Дома на изкуствата при Миша Слонимски и го намерих отслабнал и мрачен. Той вече знаеше, че търсят Виктор. Обсъдихме възможността за бягство, но той само махна с ръка.
– Ще го хванат. Ако не днес, то утре.
Излязохме, той трябваше да отиде в печатницата, някъде в Пески. Там се печаташе нашият алманах „Серапионови братя“.
Агентът вероятно ни е проследил от Дома на изкуствата и е видял как, спирайки на портите на „Греческий“, показвам на Слонимски къде е апартаментът на Тинянови. Явно той отдавна е планирал да се отбие при Юрий. Завесата, вързана на възел, се виждаше ясно от улицата. Не казах на Миша за това. Сбогувахме се.
Минаха десет минути, звънчето над кухненската врата издрънка и влезе непознат – набит мъж, среден на ръст, спретнат, с обикновен външен вид, но някак си ми напомняше за детектива албинос, който беше претърсил апартамента на Гординови в Псков по времето на белите. Той почти изтича от кухнята в коридора, погледна в трапезарията, после се върна в спалнята, без да отговаря на въпросителните погледи на Лена. Показа ѝ служебната си карта, но дори и без картата беше ясно като бял ден кой е и с каква цел е дошъл.
„Документите“, каза той спокойно на мен и Толя.
Лена започна да развързва спешно завесата. Той я спря.
– Оставете всичко, както е било.
Показах трудовата си книжка, а Толя, за моя изненада, му показа членската си карта за партията на левите есери.
„Знаете ли, че законните дейности на нашата партия са разрешени?“, попита той.
Чекистът се усмихна мълчаливо и му върна картата. Без съмнение, знаеше отлично, че тази законна дейност бе забранена отново преди около шест месеца.
Той предупреди Лена, че всеки, който дойде в жилището, ще бъде задържан, а когато Лена попита: „За колко време?“, той отговори: „В зависимост от обстоятелствата“.
Телефонът на Тинянови още не работеше и след като разбра това, служителят по сигурността отиде някъде – не за дълго, около десет минути, като строго ни забрани да напускаме апартамента. После се върна и започна чакането. Той се разхождаше из кухнята, гледаше през прозореца и пушеше, без да ни обръща внимание. Мислех, че ще започне претърсване. Не. Не го интересуваха нито обитателите на апартамента, нито случайно появилият се ляв есер. Между другото, попитах Толя защо е показал партийния си билет, а той отговори сдържано:
– По-добре е така. Те знаят за мен.
Напрежението от първите минути на засадата отмина и ми се дояде. Преди половин час това желание би ми се сторило странно. Обядвахме. Не искахме да влизаме в кухнята, но все пак го направихме. Чекистът седеше до прозореца, пушеше и палеше цигара от цигара. По някаква причина се опитах да му покажа, че изобщо не сме разтревожени. Това беше страх. Толя беше най-спокоен от всички. Опитът от „Бутирка“ и „Гороховая“ не бе минал за него безследно.“
Иван Толстой: Това е написал Вениамин Каверин в първата глава на мемоарната си книга „Епилог“. Припомням, че книгата изобщо не е предназначена за съветската преса. Било е през 1975 г. […]
Наталия Громова: С Шкловски се случва много драматична история. С Татяна Позднякова започнахме писането още преди войната.
В такива случаи винаги се появява някой, който твърди, че е необходима такава книга. В случая беше Никита Шкловски, внук на Виктор Борисович. Не ни се искаше много да пишем за това, защото е ясно каква личност е той и какви прекрасни хора е имало в обкръжението му, всичко това е вече написано. А аз най-много се страхувах, разбира се, да не се впусна в сложно научно филологическо описание. Изобщо опитът с писането на книги за Шкловски не е много успешен според мен. Има успешни, има и неуспешни. Но като цяло, нищо не е изложено по-добре от написаното от Александър Чудаков.
И тогава Никита Шкловски донесе торба със семейна кореспонденция, която сама по себе си е интересна, както и кореспонденцията със Серафима Суок, която ме вълнуваше безумно. И каза: „Защо да пишем за Шкловски филолога? Нека пишем за Шкловски на фона на неговото семейство. Ще напишем сага за Шкловски“.
По това време Татяна Позднякова беше все още жива. Тогава с нея направихме книга за делото „Бронников“. Тя работеше в музея „Анна Ахматова“ и беше невероятен архивист. Основното е, че обичаше да търси, да открива и да измисля. Беше удоволствие да се работи с нея. Въпреки че бе с 20 години по-възрастна от мен, тя притежаваше този двигател на живота, който, за съжаление, спря и това е ужасно. Тя бе човек създаден за живот.
И тя ми каза: „Трябва да пишем, защото, вижте, ето тук всички братя са изчезнали, къде са изчезнали? Ние знаем за едни, знаем за други“. И така, започнахме да работим. Аз взех частта за самия Шкловски, а тя разполагаше с огромно количество забележителни документи. Поставихме ги в приложението – за трите ареста на брат му Владимир, лингвист, удивителен, абсолютно странен човек, истински вярващ. Татяна Сергеевна намери историята на брат му Николай, на неговата гибел.
Получи се абсолютно невероятна картина. По-късно Виктор Шкловски пише на Виктор Конецки: „Не знам защо оцелях, защо останах жив“. Понеже цялото му семейство е унищожено. Той преминава през този живот, доживява до 94 години, като през първата половина от живота си е смел, фантастичен, бих казала, авантюристичен герой, който сам пише за авантюристични романи, за толстоевски романи, за сюжети, и той като че ли е герой на тези сюжети, непрекъснато е раняван. Неговите приключения са наистина отделен прекрасен сериал.
До 1923 г. той е смел мъж с Георгиевски кръст, човек, който е правил безумни неща – дотолкова, че когато болшевиките го арестуват заедно с брат му (братът по-късно ще бъде разстрелян за участие в бунта на десните есери), Шкловски убеждава следователя да го пусне. Тоест той е знаел как да се измъкне от всяка ситуация невредим.
А след 1923 г. това е вторият човек, който ще напише знаменитите книги „Zoo“: „Пуснете ме в Съветска Русия, вдигам ръка и се предавам“. И пише на Горки: „Знам, Алексей Максимович, какво ме очаква в Съветска Русия – ще трябва да лъжа, ще трябва да лъжа много“.
Той е от онези хора, които знаят, струва ми се, всичко предварително. Той е готов, оформен човек още през 1923 г. И изненадващото е, че след като се отказва от всякаква свобода, свобода на мисълта, свобода на изразяване, на 20-годишна възраст той вече е измислил всичко и след това работи с него. Както, между другото, всички футуристи, той заменя съдържанието с форма. Футуристите оставят формата свободна (Маяковски пише свободно). Цялата тази компания на пръв поглед работи с формата много фриволно. Те си мислят, че ще пишат съветско съдържание, но във формата могат да бъдат свободни. И Айзенщайн мисли така, и Майерхолд мисли така, но нищо подобно. После всичко се свива, свива, а накрая и това им се отнема. Ще трябва да се превърнат като Шкловски в автори на „Минин и Пожарски“ и всякакви подобни неща, абсолютно изградени върху съветския канон.
И последното нещо, което искам да кажа за него, е това, което Каверин е написал, това, което наистина обичам. За това как този човек, който е избягал по ледовете на Финския залив през 1923 г., когато е бил преследван от чекистите, фантастично е замислил бягството си и е направил цялото това удивително нещо (историята на бягството му е описана чудесно в „Епилог“ на Каверин, който е прекарал целия си живот в опити да разреши загадката на Шкловски в няколко свои романа). И така, през 1972 г. Каверин показва на Шкловски началото на мемоарите си. Те вече са възрастни хора и живеят в Малеевка. Казва му: „Прочети“. Виктор взема ръкописа за една нощ и започва да чете.
На сутринта той идва, връща му текста и казва: „Това никога не се е случвало“. Каверин пита: „Как?“. „Никога не съм бил никакъв есер, никъде не съм бягал“.
Разбирате ли?
Това са 70-те години на миналия век, той вече има орден на гърдите си, всичко с него е наред. Това не се е случило, разбирате ли? И Каверин не може да разбере как е възможно това?
Шкловски му казва: „Трябва да унищожиш това. Не искам никой да го чете“.
И е много интересно да се мисли за този човек, който се е променил пред очите ти… Действително Шкловски казва: когато трамваят се движи, ние не се хвърляме под него, нали? Правим му място. Ето, идва съветската власт, трябва да ѝ направим място.
Но, разбирате ли, получи се ужасно съвпадение – с Татяна Позднякова трябваше да пишем в ужасно време, в изгнание, по време на всички тези нови осъзнавания. И вече не можех да се отнасям към това толкова меко, с хумор. Затова текстът се получи, бих казала, на места много суров. Е, нищо не може да се направи по въпроса.
Защото живеем във времето, нали? И беше наистина интересно да разберем за Шкловски – защо се е върнал и защо е скрил толкова много. Той е написал море от книги и всички те са за него самия. И има море от премълчавания, море. Четете и виждате, че това е филологическа проза, а не мемоари. Вероятно сами се досещате. И тогава става интересно какво той изважда на преден план и какво крие. Нашата книга е и за това.
Иван Толстой: Сега да се върнем към мемоарната книга на Вениамин Каверин „Епилог“. Разделихме се с неговия разказ при епизода със засадата на ЧК в петроградския апартамент на Юрий Тинянов, където се бяха струпали всички гости. Каверин пише:
Вениамин Каверин: „Какво правеше виновникът за тази суматоха, къде се криеше? Виновникът не седеше мирно и не се криеше, колкото и трудно да е да се повярва това. Някакво магическо чувство го бе спряло, когато, приближавайки към къщата ни вечерта в първия ден от засадата и виждайки завесата, която го кани от прозореца, той се спрял, замислил се – и не влязъл. Може би го е спрял фактът, че всички прозорци бяха осветени, а имаше много прозорци. Това се повтаря и в къщата, където живееше Полонская – и там го чакали.
Нуждаел се от пари, за да избяга, и взел трамвай до Госиздат на „Невски“ 28, където всички го познавали и били изумени да го видят, защото бил отхвърлен и следователно нямал право да получи полагащия му се хонорар. Но до този момент в административната инерция още не се беше установила пълна яснота. Счетоводителят се уплашил, когато видял Шкловски, но написал фактура, защото отсъстваше обединяваща връзка между формулите за съществуването на Госиздат и ЧК.
Касиерът също се уплашил, но платил – той също имаше право да не знае, че на човек, който трябва да бъде арестуван, не бива да се дават държавни пари. Не само тези служители обаче били смаяни от смелостта на Шкловски. Цялото Държавно издателство би се вкаменило, ако бе имало достатъчно време за това. Но време нямало. Шкловски си тръгнал веднага – за всеки случай през аварийния изход: чекистите можели да го чакат на „Невски“.“
Иван Толстой: Каверин не е знаел какво ще стане достъпно половин век по-късно за Наталия Громова и Татяна Позднякова. Ето продължението на драматичните скитания на Виктор Борисович. Шкловски бяга от Петроград по ледовете на Финския залив във Финландия.
Виктор Шкловски (цитат от книгата на Н. Громова и Т. Позднякова): „На леда беше мъгливо. Излязох до рибарска хижа. После ме задържаха под карантина.“
Наталия Громова и Татяна Позднякова: Той прекарва карантината в Келломаки (Комарово), а след това живее няколко месеца в Райвола при чичо си Александър Шкловски. Тези места са му познати от детството. Наблизо, в Олила (Солнечное), баща му държи училищна вила. Но за да получи разрешение за постоянно пребиваване и да продължи напред, Виктор трябва да убеди властите в политическата си лоялност.
През 1914 г. Корней Чуковски го запознава с Репин, който тогава прави много изразителна рисунка – портрет на младия Виктор Шкловски. Спомняйки си старите им срещи, Шкловски моли Репин да даде гаранции, че той, Виктор Шкловски, не е болшевик.
Иля Ефимович,
Пише ви Виктор Борисович Шкловски. Вие ме рисувахте в Чукокало за Корней Иванович и ме нарекохте „Лермонтов“. В Санкт Петербург познавах Вера Илинична от Дома на изкуствата. Сега съм под карантина в Келломяк. Трябваше да избягам от Русия, защото искаха да ме разстрелят. За да живея във Финландия, ми е необходима гаранция, за която ви моля. Мисля, че руски художник няма да откаже на молбата на руски писател. Гаранцията може да изглежда така: Аз, художникът Репин, лично познавам писателя Виктор Шкловски и удостоверявам, че той не е болшевик. Виктор Шкловски.
20 март 1922 г.
(…)
Непременно ми отговорете. Мисля по-нататък да отида в Германия. Ако Финландия не ме приеме и ме изпрати обратно в Русия, там ще ме убият. Непременно ми отговорете.
Н. Громова и Т. Позднякова: Иронията на историята е, че в този момент Репин е обсебен от борбата срещу новия „болшевишки“ правопис. А Шкловски му пише писмо без яти, което предизвиква голямо раздразнение у известния художник и затова той не дава никакви препоръки.
Куокала.
О, скъпи Виктор Борисович –
Разбира се, познавам Ви добре и Ви обичам. Но защо се упражнявате в „новата“ неграмотна ортография!!!?
Защо се страхувате от началниците си? Как мога да гарантирам, че не сте болшевик?
Да, Вие приличахте на Лермонтов, и не само аз, а и Чуковски смяташе, че сте талантлив.
– Спомените ми не могат да се появят там, където няма хартия, няма печат, няма руска грамотност, където живеят само от грабежи и фалшиви документи.
Но това вече свърши: никой вече не взема фалшивите им издания.
Ил. Репин.
Н. Громова и Т. Позднякова: Шкловски, отегчен от бездействието, затворен под карантина, пише и пише писма до Горки, от които днес много неща ни стават ясни. Първо, той е почти сигурен, че съпругата му Василиса наистина е взета като заложник и арестувана. И това го измъчва изключително силно:
Уважаеми Алексей Максимович.
Гръм ме удари.
Семьонов отпечата името ми в брошурата си в Берлин. Искаха да ме арестуват, търсеха ме навсякъде, крих се две седмици и накрая избягах във Финландия. (…)
Жена ми остана в Санкт Петербург, страхувам се, че е на Шпалерная.
Съюзът на писателите обеща да се погрижи за нея. (…)
16 март 1922 г.
*
24 март 1922 г.
Уважаеми Алексей Максимович (…)
Все още крещя през нощта.
Сънувам, че ме е предал провокатор и ме е убил.
Не знам какво да правя по-нататък.
Всичките ми дела, книги и приятели са в Санкт Петербург.
Тъй като Семьонов така или иначе публикува голяма част от това, което съм правил, трябва да напиша книга за това.
По-добре да напиша.
Н. Громова и Т. Позднякова: Странна забележка. Шкловски иска да „надиграе“ Семьонов дори по такива опасни пътища, за да не може никой да съчинява биографията му вместо него.
Въпреки това без помощ той не може да уреди живота си в чужбина, камо ли да установи контакти с руски издателства. Виктор пише до Лондон, за да разкаже на чичо си Исаак своята тъжна история („Тук съм като в гора“), изброява своите произведения, постижения и излага молбата си:
Сега съм под карантина, от която ще ме освободят след седмица. Бъдещето ми е мрачно. Знам едно: не искам да живея във Финландия, където няма руски издателства, а мисля да отида в Прага или Берлин. Пишете, можете ли да ми уредите виза?
Имате ли издатели за мен?
Виктор Шкловски.
22 март 1922 г.
Н. Громова и Т. Позднякова: Съдейки по последното писмо (от 4 април 1922 г.) от Виктор до Дионео (това е псевдонимът на Исаак Шкловски), той отговаря на племенника си и му изпраща координатите на берлинско издателство. Там, в издателство „Хеликон“, през 1923 г. ще бъде публикувана книгата на Виктор Шкловски „Ходът на коня“, за която той пише на Дионео. Това е сборник със статии, публикувани преди това на страниците на петроградските вестници. За умиращия Петроград от 1920 г., но и за шахматния кон, който „се движи настрани“ („Има много причини за странността на хода на коня, а основната е условността на изкуството…“). Там, в „Хеликон“, ще бъдат публикувани „Сантиментално пътешествие“ и „Zoo, или нелюбовни писма“. Вярно, отговаряйки на въпроса на Дионео за основните събития в живота на семейството и Русия, Виктор му разказва:
Женя почина в голяма нужда, оставяйки две деца (дъщери) в ръцете на баща ми Борис.
Володя все още е девственик и проповедник на православното християнство.
(…) Съпругата ми Василиса Георгиевна Корди-Шкловская (силен и добър човек) лежи в затвора в Петербург.
Н. Громова и Т. Позднякова: Работата е там, че на 9 април 1922 г. Шкловски научава от берлинския емигрантски вестник „Гласът на Русия“, че съпругата му наистина е арестувана и е в ЧК.
Внукът на Шкловски, Никита Ефимович Шкловски-Корди, си спомня разказа на баба Люся за това как „е била предадена от провокатор, когато се е опитала да премине границата след Виктор, че е седяла в „Крести“ и че пратките на Лиля Брик са я спасили от глад там. Вероятно пратките от Лиля до „Крести“ са били изпратени чрез доверен човек, защото е известно, че тя живее в Москва от 1919 г. Тя говорела за Лиля с голямо уважение и благодарност.
Виктор пише на Дионео, надявайки се на неговата помощ:
А аз седя в Райволо без книги при Саша, който безделничи, но е много мил човек.
Защо не му пишеш?
В същото писмо племенникът споделя с чичо си своите „накъсани и рошави мисли“ за културната и политическата ситуация в Съветска Русия.
В Русия няма пролетарска култура. Мога да кажа това.
Не съм огорчен и познавам добре Русия. Революцията не даде нищо нито на културата, нито на изкуството. Самите пролетарски писатели вече осъзнаха, че не са направили нищо и няма да направят. Най-талантливите от тях дойдоха при нас и учат при нас.
Болшевиките са много силни в Русия, защото Русия е много слаба. Те са силни не заради идеята си, не заради подкрепата на масите, а заради липсата на съпротива. Екзекуциите продължават и сега се екзекутират основно селяните, но все още не може да се каже, че „селячеството“ (а не отделни селяни или дори не всички селяни, а всеки поотделно) се бори с болшевиките. Русия страда повече и по-зле, отколкото човек може да си представи. Интелигенцията няма нищо общо с болшевиките и няма да има. Литературната и научната работа продължава, а велика Русия, нашата Русия, за която горим и не можем да изгорим, е жива. В Русия няма да има монархия, новото племе, което расте в нейните покрайнини (центърът е изчезнал), това племе не е подходящо за отглеждане на монархическа култура. Но какво ще се случи в Русия не знам. Комунистите, мисля, ще се разтворят. Сега те са загубили идейните си оправдания, но са много силни като организация.
Червената армия е слаба, истинската сила е в кадетите (около 200 хиляди), но хората на Врангел, разбира се, няма да завладеят Русия… (…)
Не се изненадвайте от тона на писмото ми. Много съм нервен.
Н. Громова и Т. Позднякова: Мислите са наистина разрошени и накъсани: от една страна, „интелигенцията няма и няма да има нищо общо с болшевиките“, от друга, „Велика Русия е жива“…
Вероятно Дионео е помогнал на племенника си с виза за Прага (от писмо на Виктор Шкловски: „Визите за Прага също са добри, ако посочват маршрута през Берлин, където, надявам се, ще остана“) и накрая, през есента на 1922 г., Шкловски се озовава в Берлин.
В писмо от 18 септември той информира Горки:
Уважаеми Алексей Максимович,
Според непроверени слухове съпругата ми Василиса Корди е освободена. Досега тази загадъчна жена все още не ми е писала. Освободили я срещу глоба от 200 рубли в злато. Вера се оказала „дива“, тъй като сумата внесли колективно литераторите, основно „Серапионовите братя“.
Н. Громова и Т. Позднякова: Очевидно Василиса е прекарала повече от четири месеца в затвора.
„Живеех в Прага“, пише Виктор на Василиса, която вече е освободена, „но там ме приеха много лошо, защото решиха, че съм болшевик. Копелета и некадърници. Сега съм в Берлин с Рома (Роман Якобсон). Рома не ми разрешава да напусна Прага. Но аз оставам тук.“
Н. Громова и Т. Позднякова: ЧК не стига до Виктор Шкловски.
Иван Толстой: Това е само една от главите на новата книга „Шкловски. Семейни хроники“. Книгата е от 540 страници. Тя предизвика огромен интерес в Москва и Санкт Петербург. Авторите са Наталия Громова и Татяна Позднякова. Чудя се дали Виктор Борисович е предвидил ироничната усмивка на историята: на корицата на книга за семейството му – 100 години по-късно, за всеки случай – е по-добре издателите да се въздържат от посочване на имената на авторите.
(Със съкращения)
Превод от руски Александър Бакалов
Текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода
––––
[1] ОПОЯЗ (съкр. от Общество за изучаване на поетическия език) – полуформален литературен и лингвистичен научен кръг и школа, формирана около 1916 г. от група лингвистични и литературни теоретици и историци на литературата начело с Виктор Шкловски, Борис Ейхенбаум, Юрий Тинянов, както и лингвистите Роман Якобсон, Евгений Поливанов, Лев Якубински и стиховедите С. И. Бернщейн и Осип Брик.
[2] Юрий Николаевич Тинянов – член на ОПОЯЗ, където заедно с Шкловски и Айхенбаум допринася за създаването на научната литературна критика („формалният метод“ в литературната критика). През 1919 г. защитава дипломната си работа „Пушкин и Кюхелбекер“ (изгубена по време на Гражданската война). През 1919–1920 г. преподава литература в училище, през 1921–1930 г. е професор в Института по история на изкуството. Изявява се като литературен критик, публикува книгите „Достоевски и Гогол (към теорията на пародията)“ (1921) и „Проблемът на поетическия език“ (1924).
