Спомени за подчинение и отмъщение

Спомени за подчинение и отмъщение
  • Публикация:  classa***
  • Дата:  
    19.10.2025
  • Сподели:

Разговор с италианския художник Паоло Вивиан, който беше отново в София със самостоятелна изложба

Паоло Вивиан гостува в софийската HostGallery, представян от кураторката Dora Bulart, с мултимедийната изложба Dindele Dondele campanò (до 18 октомври).

 

 

Тя претворява едно вълнуващо детско преживяване, за което авторът говори с нескрита гордост, носталгия и самоирония. В своята концепция кураторката се позовава на идеята на полския социолог Зигмунт Бауман за „течното“ общество, ефимерността и мимолетността на колективните спомени в консуматорския дух на времето.

Видеото в изложбата е резултат от документиран пърформанс в родния ви град Серсо, може ли да ни разкажете малко повече: как протече той и какво значеше това за вас?

П. Вивиан: История като Dindele Dondele campanò е изпълнена със спомени, подчинение и отмъщение, за едно дете/момче, възпитано да се подчинява винаги и следователно да нарушава правилата тайно. Покоряването на камбанарията беше несъзнателно разрешено нарушение.
Българският народ преживя опита на Желязната завеса, на репресиите, на един свят, разделен на две части, където от едната страна изглеждаше като ад, а от другата като рай. Индивидуалните свободи бяха винаги под контрол или не съществуваха. Представям си чувство, подобно (без да искам да правя сравнения) на това, което изпитвах като дете, преди да се кача на кулата.

 

 

 

Стана дума на откриването, че имате религиозно семейно възпитание: как гледате на вярата? А какво означават за вас църквата и религията?

До средното училище ходех на църква почти всеки ден, правех го, за да угаждам на майка ми, а и беше повод да изляза след вечеря и да си играя с приятелите. Телевизията беше малко повече от декорация и освен на училище, ние винаги бяхме на улицата или в гората. Мисля, че от религията съм научил добрите принципи, които се опитвам да спазвам и като възрастен. После, като пораснах, се откъснах от църквата като институция, която според мен, макар и да уважавам вярващите, е само ограда за несъзнателни стада.

Вие сте бил звънар като дете – бихте ли описали това преживяване?

Винаги съм обичал музиката, пеех в църковния хор и свирех на флейта. Гледах тези мъже да се катерят по камбанарията и ги слушах, те се държаха като алпинисти и размахваха чуковете срещу тежките камбани. Бях очарован, много любопитен и бях сигурен, че и аз мога да го направя, дори по-добре от тях. Въртях се около тях и когато един ден един от звънарите не се появи, след хиляди препоръки ме качиха по стръмните и скърцащи дървени стълби. Имах добро музикално ухо и бях пъргав – това ми позволи да заема окончателно мястото на най-високите камбани. Първият път беше вълнуващ и бях изпълнен с гордост. Нека не забравяме, че това беше през 70-те години и светът беше съвсем различен от днешния.

В България не сте за първи път – какви са вашите впечатления през годините?

За първи път бях в България през 2014 г., във Варна, където направих голяма изложба в галерия „Графит“. Тя беше подкрепена от Италианския културен институт, ръководен от Анна Амендолагине, и от няколко частни спонсори. Изложбата беше показана и в София, в галерията на Съюза на българските художници. При тези два повода, особено във Варна, се запознах с много хора, художници и любители на изкуството. Беше прекрасно преживяване в областта на изкуството и в социален план. Бяха ми направили впечатление някои заведения, много красиви, но в ярък контраст с улиците на града. После се върнах още два пъти във Варна за два симпозиума по скулптура, които организирах заедно с Дора Буларт. В София не забелязах големи промени оттогава досега. Градът се нуждае от сериозна реконструкция, а хората са все така приятни. От художествена гледна точка смятам, че България е много жива и има интерес към изкуствата като цяло.

 

 

 

Как се изменят според вас съвременните общества? Накъде вървим?

Имам късмета да съм видял технологичния напредък през последните 50 години и нещастието да съм видял регреса на обществото, на поведението, на импровизацията във всяка област, от изкуството до политиката. Всички искахме обединена Европа, а сега се оказваме с Европа, която ни поставя ограничения и изглежда работи срещу нас. Резултатите са очевидни за всички, особено от 2020 г. насам. Първо с управлението на така наречената „пандемия“, с всички скандали, които излязоха и все още излизат. След това с проблемите между Русия и НАТО, с бедния украински народ, който е само пушечно месо. Определено не желаехме Европа на оръжията, която зависи от големите инвестиционни фондове, където политиката е само слуга на външни интереси.

Вие изследвате традициите в обществото, но чрез средствата на новите медии. Как се насочихте към пърформанса, видеото и инсталацията конкретно за тази изложба?

Мисълта, идеята и желанието да изразя, да разкажа една история, това определя избора на медията, която считам за най-подходяща. Ако имам нужда да изразя молитва, вероятно ще използвам формата на тотем от дърво, камък или желязо. Други изрази, по-поетични и по-фини, изискват по-малко материални и „по-духовни средства“ като пърформанс и видеоизкуство. В Dindele Dondele campanò исках да разкажа история за еманципация, която с друго средство, различно от видео-фотографската инсталация, може би не бих успял да изразя.

Паоло Вивиан (1962, Серсо ди Перджине, Трентино, Италия) е мултидисциплинарен концептуален художник, фокусиран върху теми, свързани с колективната памет, идентичността и тяхната рефлексия върху социалното поведение и социалните модели. Участвал е в множество международни изложби, фестивали, кураторски проекти и симпозиуми в Италия, Германия, Финландия, Франция, Люксембург, България, Холандия и Литва. Отличен с множество награди за творчеството си. Живее и работи в Тренто, Италия. Основател на международната художествена мрежа sKulturclub. В България е представял свои работи в няколко изложби: „Градината на паметта“ през 2014 г., СБХ, Шипка 6 в София; участие в Международната скулптурна среща Freedоm, като част от Международния фестивал за съвременно изкуство Contempo, Варна през 2016 и 2015 г.; в проектите на американския куратор Раул Замудио (Ню Йорк) Fish Story (изложби в морски контейнери в програмата на фестивал Contempo 2016) и в галерия Буларт, в международния проект Shape Shifters през 2015 г.; самостоятелна изложба през 2014 г. в галерия Графит.

 

 

Яна Костова

Станете почитател на Класа