Демокрацията е само за декор, корупцията царства навсякъде, съдебната система и службите са превзети, медиите са овладени, а в политиката вече почти няма добри хора, за сметка на глутницата безпринципни продажници, национални предатели, бивши ченгета и настоящи престъпници, които уж представят народа си, но всъщност работят в интерес единствено на своите тайни господари – вездесъщите кукловоди, които реално и за секунда не са изпускали контрола върху лостовете на властта.

Новият роман на Андрей Велков „Реквием за една държава“ (издателство „Фама 1“) представлява взривоопасен литературен коктейл от жанровете политически трилър, алтернативна история и социална сатира, който без съмнение ще даде на читателите си, освен огромна доза забавление, и повод за задълбочен размисъл. Поради перспективата и разглежданата тематика, съвсем не е изключено книгата да предизвика и сериозен обществен дебат. Действието в този пети поред роман на Велков обхваща повече от четвърт век история, която се развива в измислената държава Ългария – страна, в която преходът след падането на социалистическия режим меко казано не е протекъл особено успешно и нормалността постепенно е започнала да изглежда като мираж.

Из страниците на „Реквием за една държава“ читателите ще срещнат абсурдни герои, чието съществуване не би било възможно в сюжет, базирана на действителността – бивш монарх-министър-председател, мутра-кмет, физкултурник-министър, наркодилър-депутат, агент от службите-партиен лидер и още много други такива нелепи, невъзможни, а често и комични образи. Това всъщност обяснява изреченията, с които Велков започва романа: „Всяка прилика в книгата с действителни лица и събития е случайна и плод на авторовото въображение.

Когато започнете да четете, ще разберете, че горните думи, наред с всичко друго, звучат и успокоително, защото би било ужасяващо и абсурдно, ако описаните лица и събития бяха реални. За щастие няма как това да е така, защото всъщност действието не се развива в нашия свят, а в една паралелна и изключително неприятна вселена, която само прилича на нашата. Затова с голямо облекчение повтарям: Всяка прилика в книгата с действителни лица и събития е случайна и плод на авторовото въображение. А отговора на въпроса дали тази книга е алтернативна история, карикатура, преекспонирана гротеска, социална сатира, форма на протест или дори предупреждение, оставям на Вас…“

Ето как е описан сюжетът на задната корица: „Ангел е бивш учител, който губи всичко и става бездомен алкохолик. Мануела още не е навършила петнайсет, когато е принудена да проституира на междуградски път. Тази книга е историята на следващите близо три десетилетия от животите им и е разказ за това как те се превръщат в двама от най-могъщите и важни хора в една завладяна от мафията държава, в която преходът е бил бутафорен, политическите и икономическите процеси са дирижирани от кадри от службите на стария режим, които от сенките безскрупулно дърпат конците на всички и на всичко, като по този начин крадат не само настоящето на сънародниците си, но и техните бъдеще и възможност за нормален живот.“

А един от най-утвърдените и добри български писатели казва за романа следното: „Велков не просто се завръща, а се завръща с най-добрия си и най-забавен роман, сервиран до сега. И влита в съзнанието на читателя с финеса, елегантността и чувството за такт на свръхзвуков бомбардировач. В ръцете си държите алтернативната история на българския Преход, през погледа на неговите Кукловоди – история, която те определено не биха се радвали вие да прочетете.“ – Радослав Парушев

Андрей Велков е роден през 1977 г. в София. Политолог и маркетолог. Автор на романите „Български психар“ (2012), „Хрониките на Звеното“ (2014), „Няма закога“ (2016) и „Ерата на паниката“ (2021)“, няколко филмови сценария и много разкази. Следва откъс.

Министърът на вътрешните работи, детето-чудо на съдебната реформа, кошмарът на организираната престъпност, неуморимият боец срещу корупцията и неспирен източник на мъдрост Ветан Ветанов, облечен с анцуг на националния отбор по футбол, още потен от кроса преди малко, с умиление наблюдаваше как сътрудничката му с обиграно движение постави нова пачка в банкнотоброячката. Последвалото тракане му бе най-любимият звук на света. Жената внимателно записа нещо в тефтера пред нея, после пусна парите в отворения сак до стола ѝ. Закопча го, стана го и го постави върху другите сакове, наредени до стената. Бяха поне двайсет. Посочи му купчината.
– Шефе, това беше всичко. Ще трябват още сакове.
– Не се притеснявай. Поръчал съм още сто. Утре ще ти ги докарат. А и за тази седмица приключихме. Обрахме реколтата.
Наричайки това реколта, вътрешният министър съвсем не беше далеч от истината. В ългарското крило на Института имаше цял отдел финансисти, чиято функция, освен оптималното усвояване на врофондовете, беше да следят паричните потоци – и тези на светло, и тези от по-сивата зона на бизнеса (имаха си начини да разбират и там какво се случва). Данните внимателно се анализираха и когато дадена компания „узрееше“ достатъчно, биваше посетена от някой добронамерен „консултант“, който любезно им обясняваше, че за да продължават да развиват благополучно бизнеса си, е силно препоръчително да започнат да отделят едни 40, 50, понякога 60 процента от печалбата си, за да продължат да им се случват безоблачно нещата. Някои плащаха веднага, някои плащаха след леко побутване, но на някои – тези по-упоритите – им се налагаше да полежат някой и друг месец в ареста или да изядат малко бой, за да им дойде акълът в главата. Имаше дори такива, които и след ареста се опъваха, но колкото и да бяха железни, бързо омекваха, когато и на близките им започваха да се случват кофти неща – не че нещо, но когато срещу себе си имаш цяла държава, колкото и да си оправен, е въпрос само на време да се огънеш. При най-дебелите играчи Ветан ходеше лично, за да им обясни, че той, като ръка на Ойко, чистосърдечно е дошъл да помогне. Имаше и немалко случаи, когато бизнесът беше вече толкова узрял, толкова развит и печеливш, че те направо го поглъщаха, принуждавайки предприемачите да прехвърлят собствеността на техни подставени лица.
Съвсем отделна беше играта с чуждестранните инвеститори. На тях дискретно им се намекваше къде и колко трябва да платят, за да им се получават тук нещата. Тези, които поради невежество или идеализъм бяха останали с впечатлението, че Ългария е нормална вропейска държава, бързо разбираха, че без да си кихат, нямат никакви шансове да прокопсат на тази територия и или се отказваха, или си плащаха, за да влязат след това в един безкраен, абсурден и лишен от всякаква бизнес логика цикъл на узаконен държавен рекет.
Всичко това се случваше през цялото време на управлението на партията им и парите се изливаха като порой. Не ставаше дума за милиони, а за милиарди. За Ветанов, като човек на когото Ойко лично бе делегирал събирането, оставаше малък процент, но мащабите бяха толкова големи, че и при него всъщност ставаше дума за огромни суми.
Единствен проблем срещаше, когато се окажеше, че някой бизнесмен вече си цака, но на Оган или на някоя от неговите ръце. Тогава Ветан трябваше тихомълком да се оттегли, защото сферите на влияние в държавата бяха договорени и той нямаше власт, за да влияе на такова равнище. Това не му пречеше обаче да ги мрази с цялото си сърце – и арогантния урчин със сараите, и всичките му мазни помощници, и най-много дебелото алчно и нагло момченце Елян, което все по-често му се пречкаше и се дървеше.
Ветан въздъхна. Нямаше пълно щастие, но каквото – такова. Повика шофьора си и му посочи саковете.
– Знаеш гимнастиката – половината отиват при Ветелина, другата при Етя – това бяха имената на двете банкерки, които се занимаваха с прането на парите на Шефа, на опасните му колеги отнякога, а и на факторите нагоре по веригата. Бяха станали толкова добри, че услугите им ползваха дори и олумбийските картели. Евовете се обръщаха в олари или вро, препираха се, ставаха чисто бели и после се разхвърляха по офшорни сметки или по тайни трезори. Ветан само можеше да си представя какво имане е събрал Орисов и направо не му се мислеше колко са натрупали големите невидими началници, които не познаваше лично, но чието присъствие, след толкова години във властта, усещаше във всеки един момент. Тези дни му беше особено смешно, че медиите го разнасят за някакви си мизерни шест апартаментчета, за които всъщност всичко беше юридически подплатено и не можеха да го пипнат. Само ако знаеха за какво става дума всъщност! Направо нямаше да им остане мастило да си пишат тъпите безполезни заглавия – не шест, а шестстотин апартамента вече можеше да си купи, ама тези писарушки това нямаше откъде да го разберат. Ако зависеше от него, щеше да изпоарестува всички журналя, на които много им знаеше устата, имаше си цяла полиция на разположение все пак, но генералната директива беше всички масово да симулират демокрация и съответно той, колкото и да не му се искаше, също я спазваше. Много му бяха забавни и разните костюмари от партньорските служби, които идваха да инспектират и на които им се мяташе толкова прах в очите, че накрая наистина започваха да вярват, че някой в тази държава се бори с корупцията, мафията и прави съдебна реформа. Не, пичове, никой всъщност не го прави това, защото фактически ние сме мафията, занимаваме се само с корупция и сме осакатили съдебната система по такъв начин, че да можем безнаказано да си правим каквото си поискаме. И който не е с нас, гори лошо. А това, което ви показваме, не е никаква борба с престъпността и корупцията, а просто цирк.
На шофьора му отне няколко курса, за да отнесе саковете. Парите не миришеха, факт, но в големи количество си тежаха.
– Като свършиш, ела да ме вземеш, че трябва да ходя в министерството и да мачкам криминалитета. Сега ще взема душ и ще си почина малко.
Шофьорът кимна и излезе, помъкнал последните пет сака, в които сигурно имаше поне десет-дванайсет милиона. Ветан стана и отиде до съседното помещение, което се водеше нещо като команден център на така наречените ецомобили – специално оборудваните за подслушване на мобилни комуникации автомобили, които бяха под негово разпореждане. В момента, в който каза на шофьорчето „ще се почина малко“, осъзна каква глупост е изтропал – нямаше шанс да си почива поне до десет-единайсет вечерта – това да си главно ченге на републиката, главен рекетьор плюс Ойкова дясна ръка бяха все длъжности, които дори и поединично изключваха възможността за отдих, но не се оплакваше. Погледна двамата техничари, които бяха на смяна в Подслушвалнята – всички бяха започнали да наричат тази стая така напоследък.
– Нещо интересно днес има ли, младежи?
– Като цяло е спокойно, началник, нищо необикновено, ама сме ти приготвили няколко папки от снощи – една за онзи лигльо от демократите, една с Ареков и две с наши хора – едно общинарче и едно депутатче, които нещо са започнали сами да прибират едни парички.
– Ахааа, развили са самостоятелност един вид. Много интересно.
– Да, началник, ще прочетеш – ние сме ти резюмирали най-интересното. Ама като цяло няма някакъв сериозен компромат тези дни…
– Нищо, нищо. Ще проима. Винаги има.
Ветан взе папките и ги остави да работят. Отиде в кабинета си, свали анцуга и го метна на пода. Остана по боксерки и седна зад бюрото. Извади лист и химикал. Беше му дошла музата да измисля имена за нови полицейски операции и душът щеше да почака още малко. Те, операциите, не че се славеха с някакви резултати накрая, дори в повечето случаи се стигаше до дела в Трасбург, които държавата винаги губеше, но пък бяха шумни, медиите щедро ги отразяваха, чужденците виждаха, че битката с организираната престъпност кипи и като цяло всички, естествено без жертвите на акциите, които в по-голямата си част бяха абсолютно невинни, оставаха доволни.
Поседя така пред белия лист, но нещо му липсваше. После се сети – тихо, беше прекалено тихо! Взе един диск от бюрото, стана, отиде до мощната уредба и го пусна. Зазвуча любимата му песен, посветена лично на него от близкия му приятел Еселин Аринов – „Родната милиция ни пази“. Увеличи така, че усети басовете с цялото си тяло. Настръхна. Мамка му, винаги се просълзяваше, колкото и пъти да я беше слушал!
Вече надъхан, седна зад бюрото и отривисто започна да драска по листа. Първо написа „Октопод“, после „Калмар“, после „Сепия“. Завърши цикъла главоноги с „Кракен“. Музата още не си беше тръгнала, така че продължи да твори. „Наглите“, „Арогантните“, „Неприятните“, „Отвратителните“, „Корумпираните“. Добре, но можеше още. Продължи с „Кокаинови крале“, „Амфетаминови принцеси“, „Хероинови барони“. Ей, фамилията им щеше да разкатае на тези престъпници!