Разговор с Тодор „Тош“ Личев, режисьор на документалния филм „Ахав беше тук“ за постановъчния процес на „Моби Дик“ в Народния театър
Документален филм за един театрален процес отива някъде отвъд, където „очите не могат да проникнат, в цепнатините между това, което виждаш, и сърцето“, в едни невидими пространства, които за кратко (около 45 минути) придобиват плътност и материя със средствата на киното. „Ахав беше тук: размисли за Моби Дик“ се разгръща в поредица от тематични глави, всяка с различен ракурс и поглед към театралното създаване: „тайно“ надникване в репетициите, в борбата на екипа и търсенето на баланс между художествените амбиции и практическите ограничения.
Едни от най-значимите имена на съвременната българска сцена – Диана Добрева, Александър Секулов, Христо Петков, Мира Каланова, Марина Райчинова, Петя Диманова, Явор Карагитлиев, Владимир Пенев и Жорета Николова, се появяват в черно-белия филмов разказ. Камерата улавя онези гранични състояния, през които всеки творец преминава в стремежа си да остави следа – напрежението между колебание и прозрение, между лудост и триумф. Именно там, в динамиката на съзиданието, се ражда тоталният театър на Диана Добрева.
Документалният филм е дебют за режисьора Тодор „Тош“ Личев и продуцентската компания SHOOT, в копродукция с Европейската инициатива „Нощ на театрите“. Премиерата ще е на 17 октомври (петък) от 19 часа в Кино „Люмиер“ като част от официалната програма на 11-ото издание на международния кино-литературен фестивал CineLibri. Билетите вече са в продажба в сайта на фестивала. След прожекцията ще има среща с част от екипа на филма и на театралното представление. Официалният трейлър вече е достъпен онлайн.
Още преди своята премиера в България „Ахав беше тук“ изгради впечатляващо фестивално портфолио: Почетна награда за най-добър монтаж на френските RED Movie Awards, представен бе на San Antonio Film Festival в Тексас, САЩ, има и 3 номинации на World Film Festival in Cannes – Remember the Future.
Защо „Ахав беше тук“?
Филмът разказва за артистичната нужда да оставиш следа след себе си – нещо, което да бъде запомнено. Както и в много други проявления на креативността, тук има елемент на инфантилност и първичност. Именно затова искахме заглавие, което да отразява тази идея. Ахав може да бъде всеки един от нас – изразните средства се променят, но нуждата да бъдеш запомнен остава една и съща.
Да видиш в малкия детайл голямата картинка и да го увеличиш до всеобемаща метафора. Това е една от любимите ми дефиниции за истинската режисура. Кой е малкият детайл в „Ахав беше тук“, който се превърна в най-вълнуващата за теб метафора?
За мен „малкият детайл“ е в множеството непринудени мигове на автентичност. Те вдъхнаха живот на филма и го направиха вълнуващ. Влязох в процеса с ясна представа за историята, която исках да разкажа, но и с много неизвестни относно средствата, с които ще разполагам. Избрахме воайорски подход – да бъдем навсякъде, без да бъдем забелязани или да влияeм на репетиционния процес. Малкият ни екип често трябваше да отгатва кои лица и ситуации ще ни помогнат да изградим историята, без те самите да го знаят. С „правилната“ доза лош късмет можехме да останем с 30 часа неизползваем материал, но за щастие най-често се оказвахме на точното място в точния момент. В крайна сметка именно тези непринудени моменти на автентичност се превърнаха в метафора за самия филм – за начина, по който в малките жестове и детайли се крие голямата човешка нужда да бъдем видени и запомнени.
Защо филмът е черно-бял? Така ли беше замислен, или решението беше взето в работния процес?
Тук съществуват два отговора – творческият и техническият. Още след първия снимачен ден знаехме, че ще заложим на черно-бялата стилистика, защото искахме да лишим изображението от всеки ненужен битов елемент, който би могъл да разсее зрителя от персонажите и „мегалитното“ същество, което е театърът – и като сграда, и като институция. Съвсем случайно в същия ден разбрахме още нещо – предвид техниката, с която разполагаме, няма вариант да постигнем нивото на качество, което преследваме, ако заложим на цвят. Аз, лично, предпочитам първия отговор.
„Нещата не винаги са туй, което мислим, което виждаме, което е!… Моби Дик е всичко друго, но не и кит!“– това са директни цитати от представлението. Ако трябва с някоя част от филма да „опишеш“ какво всъщност е – коя би била тя?
За мен има един-единствен кадър, който съвършено описва същността на филма… и както в 98% от случаите, любимият кадър на режисьора не означава нищо за никого другиго. Камерата от нисък ракурс застива върху сцената, където върху платно се прожектира картина на буйни вълни. Пълна тишина в салона с изключение на гласа на Диана Добрева, която казва „Не мърдай“ и един призрачен тон на синтезатор. Обещавам, че е значително по-малко претенциозно, отколкото звучи.
Един от големите въпроси в „Моби Дик“ е какво се случва, когато няма граници. Ти намери ли отговор на този въпрос?
Граници и ограничения според мен винаги има. Ако не ги виждаш, вероятно не си подходил с достатъчно широк размах и е само въпрос на време да се сблъскаш с тях.
Въпросът е как действаме в тях и как можем да ги използваме като провокация за собствената си креативност. Ограничението не винаги е минус, много често води до по-добро решение от това, което бихме измислили в ситуация, в която не сме принудени да вложим повече от себе си.
„Драматургичният текст отива там, където може, а режисурата, където си поиска“ – това са думи на Александър Секулов. Къде и докъде успя да отиде твоят документален режисьорски прочит на „Моби Дик“ на творческия тандем Добрева-Секулов?
В контекста на „Ахав беше тук“ бих предложил следния алтернативен прочит на думите на Александър Секулов. На терен филмовата режисура отива там, където може, а в постпродукцията отива там, където си иска.
Целта е на терен максимално да разшириш значението на „там, където може“, а в монтажа да съобразиш „там, където си иска“ с нуждите на проекта. Смятам, че постигнахме и двете.
С какви чувства работеше по този проект?
Основното чувство беше нуждата да спазя „мярка“ – мярка в мащаба на историята, мярка между личното ми желание за филма и естествената посока, в която той тръгва, щом започне да придобива цялостен образ, и мярка във времето, което отделям на проекта за сметка на други ангажименти.
Кой е твоят кит?
Личните ми високи стандарти. Все повече осъзнавам, че трябва да ги прилагам най-вече върху неща, които пряко зависят от мен, и да подхождам с по-голямо търпение и спокойствие към всичко останало.
В снимачния процес или в постпродукционната част имаше повече режисьорскипредизвикателства?
Със сигурност най-големите предизвикателства бяха в монтажа. Причината е проста – в постпродукцията си принуден да режеш „живо месо“. Филмът е с дължина малко над 45 минути, но в един момент беше близо 60. Дълго време държахме на идеята да направим едночасов филм, но в крайна сметка се разделихме с 15 минути в името на онази „мярка“, за която вече споменах. Извън контекст нищо не изглежда излишно, но когато си дадеш време и погледнеш голямата картина, осъзнаваш, че дори добри кадри и разкази могат да навредят, ако нарушават хомогенността на целия филм.
Някъде във филма Петя Диманова казва, че „колкото повече човек затваря капаците пред себе си и върви в своята посока, толкова по-големи неща вървят към него, прави им пространство“. Очакваше ли, че филмът ще излезе извън България и ще отиде и в „други, по-големи пространства“?
Не мисля, че трябва да очакваш подобни неща. За мен е важно да създам нещо, с което бих се гордял, дори ако го гледаме само аз и няколко приятели у дома. Всичко отвъд това е добре дошла изненада. За щастие „Ахав беше тук“ влезе в официална селекция и беше прожектиран на няколко фестивала в САЩ и Европа. Разбира се, искаме още – както е казал Мечо Пух: „Колкото повече – толкова повече“. Но дори нищо друго да не се случи, съм щастлив, че филмът е точно това, което исках да бъде, и се гордея с него.
В крайна сметка какво искаш да остане в съзнанието на зрителите, след като гледат филма?
През цялото време, докато работихме по филма, преследвах едно конкретно чувство, което исках да изпитам точно преди да се появят финалните надписи – прилива от емоция и вдъхновение, който усетих в последните минути на „Вавилон“ на Деймиън Шазел.
За щастие, когато за първи път изгледахме завършената версия на „Ахав беше тук: размисли за Моби Дик“, успях да го почувствам. Надявам се същото да се случи и със зрителите. Ако ли не – дано поне всеки намери нещо за себе си, което да му служи и да го вдъхновява в бъдеще.
Мария Панайотова
