Миналата седмица колонката ми беше посветена на един от основните принципи, проповядвани от Христос – с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.

След като текстът беше вече публикуван, продължих да си мисля – добре, но нали Бог е благ и всеопрощаващ? Тогава защо ще мери лошите хора с тяхната лоша мярка? Нали заради Своето всеопрощение и доброта той ще премери и лошите със Своята добра мярка? Но в такъв случай няма ли и лошите, и добрите да бъдат отсъдени еднакво. Няма ли тогава Той Самият да заличи разликата между добро и зло. А така не се ли обезценява доброто?

Според поетичното определение на Паскал „човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика“. Има въпроси за Бог, който не ни дават мира. Въпроси, в които се блъскаме като в стена. Въпроси, заради които понякога едва ли не завиждам на онези, които вярват, че „има някаква сила, но не знаят точно каква“. Тази сила няма лице, не е личност, не е нито човек, нито бог, тя е „енергия“, с която можеш да се зареждаш като телефон.

В Притчата за работниците от последния час може би все пак има зрънце отговор. Бог дава на работниците, които са работили само един час, същата надница, каквато и на онези, които са работили цял ден. Божията справедливост не е като човешката. А и Той Самият казва: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“. Но да спуснеш тези стопери пред разума звучи като средновековната схоластика, стига да си поставиш такава цел. Можеш да използваш всякаква словесна еквилибристика, езикова ловкост, философска казуистика и с малко повече упоритост и извратливост да омаломощиш опонента си така, че най-накрая и той да признае, че мравката е слон.

Може и така, но няма да е истина.

Фра Анджелико, „Страшният съд“, Wikipedia

А в Божието слово винаги има истина. Тя е видима и за простите рибари, и за академичните богослови. Тя е толкова чиста и кристална, че когато я проумееш, изведнъж разбираш, че винаги си я знаел. Тя е толкова проста, че би могла да се каже и с няколко изпречения. Тя винаги прилича на откровение, което – без да си знаел – е покълвало и в теб. Понякога го намираш в книгите на богословите и в прозренията на подвижниците. Понякога дочуваш подобни откровения от хора, които дори не се смятат за християни. Понякога ги виждаш в прегръдката на дете, което след като дълго е плакало, най-накрая се е успокоило в ръцете на майка си.

Бог ни е дал словото Си за да ни обърква ли? А щом ние се объркваме, значи нашата интуиция не е докрай концентрирана, значи ние не умеем да се вслушваме добре в думите Му, значи нашият център е изместен.

Да започнем отзад напред. Защо е необходим „Последния съд“? Защото човешкото желание за справедливост е неугасимо. Заради него „от памтивека“ са създадени съдебните институции. Заради него правораздаването е триинстанционно – ако по-низшата инстанция не отсъди справедливо, да потърсиш справедливост в по-горната. Но знаем, че често хората остават неудовлетворени и след решението на последната инстанция. Защото и там съдът се извършва от хора, които грешат или биват подкупвани. А самият човек жадува да получи божествена отсъда, защото освен себе си той признава за справедлива само още една инстанция – своя Творец, независимо дали Го нарича Бог или не. За да удовлетвори нашия стремеж към справедливост, Бог казва: „с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. Мярката ще бъде не просто човешка, а персонална – всеки с неговата мярка: с неговите представи за справедливост, с неговите житейски принципи. Но съдията няма да бъде човек, защото човекът жадува за справедливост, надвишаваща човешката.

В любимия ми 102 псалом св. цар Давид казва: „Той прощава всички твои беззакония, изцелява всички твои недъзи; избавя от гроб твоя живот, увенчава те с милост и щедрости… Господ дава правда и съд на всички обидени… Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив… Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове: защото, колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония“.

И в следващото изречение псалмопевецът отговаря защо Бог е дълготърпелив, многомилостив и не ни въздава според нашите грехове, защо милостта Му е толкова велика, колкото е високо небето над земята – „защото Той знае нашия състав, помни, че ние сме пръст“.

Човек върши беззакония и грехове, защото е пръст, както проплаква и св. апостол Павел: „не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“.

И всички ние така. Защото от кого търсим справедливост в съда – нали от беззаконията, които самите ние един спрямо друг вършим. И тъй като не получаваме желаната пълна справедливост, възлагаме очакванията си на най-последната инстанция – Последния съд. И нека да не го наричаме страшен. С него Бог не иска да ни плаши, а да удовлетвори нашето неугасимо желание за истинска справедливост.

Но защо все пак Бог не установява Своята справедливост тук и сега, защо въпреки Своето всемогъщество не я налага? На този въпрос Иисус Христос отговаря с притчата за Божието лозе и лошите лозари, които присвоявали плодовете му, вършили престъпления, а Той не се намесвал, защото се надявал един ден те да се засрамят.

Защо човек не се засрамва от неправдите, които върши? Ето обяснението на Блез Паскал: „Справедливостта може да бъде оспорена, докато силата е очевидна и неопровержима. Затова хората не са успели да въоръжат със сила справедливостта, тъй като силата се е опълчила срещу нея и се е провъзгласила самата тя за справедливост. И така, неспособни да дадат сила на правото, хората са дали право на силата“.

Затова Божият съд е последен. Дотогава действа човешкият съд. А той е такъв, каквито сме ние – несправедливи, но жадуващи за справедливост.