„Банзейро Окотó – Пътуване до Амазония, център на света“, Елиане Брум, превод от португалски Даринка Кирчева, оформление Люба Халева, издателство „Жанет 45“, 2024 г.
Централен топос в съвременната хуманитаристика – в това число, разбира се, и в българската – е твърдението, че между литература и философия всъщност не съществува разлика и че една от основните задачи както на академичните занимания с литература, така и на самото художествено писане е да скъса с унаследените категории и мисловни структури, поставящи ясни демаркационни линии между тези два дискурса. Американският философ Нелсън Гудман (1906–1998), известен представител на т.нар. „аналитична“ мисловна школа, в която по правило се залага на детайлното проучване на микроаргументи и на оперирането със строги понятия, тук изненадващо е влязъл в ролята на едва ли не идеолог на въпросното „постмодерно“ преодоляване на границите. Според Гудман философията и литературата представляват два равноправни способа за репрезентиране на действителността – макар и методът, с чиято помощ го правят, да се различава фундаментално. В очите на немалко изследователи в областта на историята на идеите тази концепция се корени в казаното още от „бащата“ (всъщност само един от бащите) на философската естетика Александер Баумгартен, който през XVIII век легитимира смисъла и стойността на т.нар. сетивно познание в неговото качество на самостоятелен подстъп към света, допълващ, но и разширяващ параметрите на рационализма от епохата на Новото време. Какво по-добро доказателство за това, че живеем във времена на радикална смяна на мисловната, в това число и научна, парадигма – и „сериозните“ аналитици от англо-американския академичен контекст всъщност се оказват готови да признаят подвижността на категориите, да загърбят говоренето за една-единствена, обективно налична истина, с която само науките имат право да се разпореждат.
Тези забележки имат за цел да предложат подстъп към прочита на книгата „Банзейро Окотó“ на бразилската писателка Елиане Брум, излязла на български език през 2024 г. в майсторския превод на Даринка Кирчева. Брум, която произхожда от южните краища на Бразилия и е потомка на италиански емигранти, формиращи така да се каже „бялата“ прослойка от тамошното общество, е известна журналистка и активистка, посветила се в своя текст колкото на разказа и разследването, толкова и на символното разбунтуване срещу политическите и социални дадености в страната си. За българския читател тематиката на „Банзейро“ (названието се отнася до покритите с дъждовни гори местности около река Шингу, приток на Амазонка в североизточната част на Бразилия) със сигурност представлява интерес, най-вече поради екологичните проблеми, които – в реален, но и в символен план – са застанали във фокуса на авторката. Изсичането на дърветата и усвояването на огромната територия е възможно единствено на цената на прогонването и окончателното икономическо и социално маргинализиране на местните коренни обитатели, към които се числят както автохтонните народи в Амазонския басейн, така и потомците на някогашни роби, избягали от белите си господари и заживели на свобода в джунглата. Елиане Брум разказва за съдбите на отделни хора, осмелили се да въстанат срещу провежданата от бразилската държава политика и заплатили за това, нерядко, с живота си. Но, както е редно за школувания в методите на съвременното хуманитарно мислене поглед, тук не по-малко важна е и общата перспектива, стигаща до механизмите на глобалния, неолиберален капитализъм, които са отговорни за онова, което се случва. Не само ламтенето за печалба обяснява безогледното и брутално завземане и унищожаване на природата. В „Банзейро“ авторката разобличава самото колониално мислене, чийто „бинарен“ характер обслужва интересите и гледната точка единствено на едно малцинство – това на овластените, заможни бели мъже, продължаващи да определят ценностния хоризонт на съвременната глобална култура. Наистина, фигурата на сдобилия се с печалното прозвище „Тръмп на тропиците“ бразилски президент Жаир Болсонаро, отявлен расист и шовинист, повече от добре илюстрира сериозността на проблематиката, на която се е посветила книгата. Агресивното завръщане към някакви – малко или много имагинерни – консервативни ценности, съгласно които „другото“, било то въплътено от жените, представителите на малцинствата (индианци и цветнокожи), или непокътнатата природа, следва да бъде безусловно подчинено и доминирано, представлява симптом на болестта, от която всички ние днес страдаме. Така писането на Брум се превръща в много повече от документален разказ: в него критичното осветляване на породените от огромната корупция екологични проблеми се обединява с експлицитното недоверие в способността на езика въобще да даде израз на онеправданите и загубилите своя автономен глас народи и общности. Авторката не просто описва, а направо създава на страниците на своя текст нещо от рода на прословутото thirdspace, любима мисловна фигура от речника на т.нар. „постколониални“ критици на съвременната култура. Отказвайки да борави с традиционните категории, тя дори отказва да нарече героите на своя наратив „индианци“, предпочитайки да използва неологизма „хора-гора“, давайки им по този начин възможност най-сетне да заговорят самостоятелно и да се включат в гъмжащия от гледни точки и конфликти общ, глобален хор. От позицията на професионалния читател „Банзейро Окотó“ е хубав пример за онова, което в англоезичния свят наричат theory – и което в действителност има малко допирни точки с научното теоретизиране, независимо дали в полето на културата, или на литературата. Но последното е тема на отделен разговор…
Не съм сигурен, дали Елиане Брум е наясно, че избраният от нея подход има своите идейни предшественици, които, за добро или за лошо, се числят към притежаващите научен, социален и пр. капитал бели мъже от интелектуалните и университетски традиции в Стария свят (понятие, с чиято употреба според авторката също е крайно време да се скъса). Сещам се например за германския психоаналитик Хорст-Еберхард Рихтер (1923–2011), който в рамките на движението за атомно разоръжаване през 70-те години на миналия век издига тезата, гласяща, че агресивното съревнование между тогавашните Велики сили се дължи на потискането в съвременното общество на женското начало, т.е. на онова възприятие на света, което се стреми към изграждането на консенсус и мирно разбирателство. Тук в действителност е налице типизиране на набор от характеристики, които почти автоматично сме склонни да припишем на двата пола, определяйки липсата на баланс между „мъжко“ и „женско“ едва ли не като единствения източник на бедите на съвременния свят – независимо дали става дума за екология, или пък за геополитика. Самият Рихтер обаче в свои по-късни интервюта се отзовава критично на немалкото опити на младите протестиращи от „поколението на 1968-а“ да присвоят неговата концепция и да я превърнат в универсален обяснителен модел, който, освен всичко друго, следва да послужи и за фундаменталното преобръщане на всички ценности в западните общества. Здравословната, интелектуална дистанция спрямо подобни, претендиращи за окончателност обяснения и решения, се постига в хода на заниманията с „традиционна“ наука, колкото и това може би да изглежда кощунствено в очите на автори активисти като бразилската писателка. Нейната цел, разбира се, въобще не е да изследва един или друг социален феномен – на преден план в „Банзейро“ е застанала работата със самия език, чието творческо претворяване и обновяване следва да повлече след себе си и реалната промяна в условията на живот на изконните обитатели по поречието на Шингу, а и в цяла Бразилия.
Доста спорно е доколко концентрирането върху символните измерения на властта и подчинението, така ефектно практикувано от водещи представители на „постмодерната“ мисъл от втората половина на ХХ век насам, е в състояние да прекрачи границите на научното изследване и да направи света едно действително по-добро място за живеене. Макар това отново да е предмет на отделен разговор, бих се осмелил да кажа, че протичането на политическите процеси в българското общество през последните няколко години, което очевидно не се вмества в начина, по който биват конструирани основните разделителни линии в публичната ни сфера, представлява по-скоро довод в полза на една такава отрезвяваща хипотеза… При цялата си амбиция не просто да отразява, а да създава, книгата на Елиане Брум си остава интелектуален и езиков продукт, предназначен за определен тип читатели, които нямат много общо нито с потиснатите и губещите, нито с техните експлоататори. Това, разбира се, не прави „Банзейро Окотó“ по-малко интересна, както и не омаловажава достижението на преводачката, която се е справила изключително добре с този сложен и многоизмерен текст.
Иван Попов
