Момчил Методиев, „Разрушаване на общността. Държавна сигурност срещу Българската православна църква“, издателство „Сиела“, 2025 г.
Темата е щекотлива. Особено за клириците (към които се числя и аз) на БПЦ. По-лесно е човек да признае, че е болен от СПИН, отколкото, че за около петдесет години Църквата се е управлявала както от Светия Дух, така и от милицията. Защото ако в първия случай може да погледнем към болестта със снизхождение и да допуснем, че човек страда не заради греховете си, а заради липса на медицинска стерилност или заради грешка при кръвопреливането, то стане ли дума, че е мислима синергия между Светия Дух и „народната“ милиция, трябва да сме особено внимателни. Предизвикателствата са много. Най-малкото защото, макар и да е минал давностен срок от 50 години, изследването не е само историческо. С единия си крак то е стъпило в настоящето, тъй като от рефлексията върху онези позабравени хора и събития ще стане ясно какви ще са следващите крачки на БПЦ. Така че освен щекотлива, книгата е и необходима. Затова бих искал да поздравя нейния автор – проф. Момчил Методиев, за особената деликатност при изложението на фактите. Защото отвъд констатацията, че в онези години Държавна сигурност беше като гравитацията и че даже в космоса никой не можеше да избяга от нея, има и други важни факти. Не може само чрез неотменността на закона да се обясни защо едни същества пълзят, а други летят. Въпреки че земното притегляне е еднакво както за птиците, така и за влечугите.
Отваряйки книгата, сякаш тръгваме из дивата гора на шейсетте и седемдесетте години. И забелязваме, че голяма част от капаните за едър дивеч още си стоят. Виждат се и примките за птици. Знаем (или поне усещаме), че уловът е бил изумителен. Бил е жесток и по бракониерски произволен. Може би има биологически видове, които са изчезнали. Ако не завинаги, то за дълго. Но има и такава като Траянополския епископ Иларион (стр. 211–227). Или като Левкийския Партений (стр. 256–283). Или като Макариополския Николай (стр. 193–211). Или като „простия“ селски поп Петър Василковски (стр. 285–303), който през 1973 г. е превеждал Соложеницин. След което – дали заради побоя в милицията, или заради глупостите, които чува от собствения си митрополит Панкратий – сърцето му се пръска. В най-буквалния смисъл на думата. Има ги и историите на онези „гърмяни зайци“ – Сливенския митрополит Никодим[1] и Пловдивския Арсений, безспорни ерудити и полиглоти, които минават през Системата като камила през иглени уши. Има хора, които Държавна сигурност не може да пречупи. Такива са Врачанският митрополит Паисий и Търновските Софроний и Стефан[2]. Доктори по канонично право, съответно на Мюнхенския[3], Страсбургския и на Бреслауския университет, несравнимо по-интелигентни от органите на властта, духовниците успяват да респектират дори и гонителите си. Което донякъде обяснява защо след смъртта на Паисий през 1974 г. Системата касира епархийските избори[4] и назначава за Врачански митрополит одиозния епископ Калиник. Та нали четвърт век по-рано, след убийството на Неврокопския митрополит Борис (на 08.11.1948 г.), е станало безпощадно ясно, че физическото ликвидиране на духовниците, превръща победените в победители. Нещо повече! Прави ги светци и мъченици. Така е било в Римската империя, във времената на Нерон, на Деций Траян и на Диоклециан. Затова Партията избира друга стратегия – на бавния, дискретен и методичен разврат. Милиционерите обличат раса и в Църквата влиза табун от троянски коне. Книгата на проф. Методиев говори и за тях. Но аз не бих искал. При все че ако се знае защо и как на мястото на митрополит Борис идва митрополит Пимен, ще знаем немалко и за генеалогията на бъдещия (от гледна точка на онези години) разкол. И така, дори да сме лишени от дара на прозорливостта, ще можем с пръст да посочим къде е границата, която разделя, но и свързва Чудното с чудовищното.
––––
[1] Никодим (името му е Николай Пиперов) завършва богословие в Оксфордския университет.
[2] Стефан наследява Софроний през 1962 г.
[3] Освен право в Мюнхен, Паисий специализира и философия в Лайпциг.
[4] На които е избран викарият на Паисий, бъдещият Пловдивски митрополит Арсений.
