„Мишовите звукови пейзажи“(Misho’s Modified Mindscapes), фестивал на съвременната музика в село Антон, 23 и 24 август 2025 г.
Този фестивал, трети по ред, се роди от идеите на Михаил Големинов за всеобхватната красота на безкрайния свят, които бяха същността на творчеството му. Развити през годините от удивителния творчески тандем Михаил Големинов – Анжела Тошева, днес те доказват своята универсалност и дълговечност. За огромната градивна енергия, която се съдържа в тях, говори и все по-разширяващият се кръг от композитори и изпълнители – съмишленици, дошли в Антон от двете Америки и Европа. Творческата фантазия на Михаил Големинов се подхранваше от необятната вселена на всекидневието и заобикалящия свят. Широтата на пейзажа между Стара планина и Средна гора и срещите с местните хора бяха собственият му избор за негово подходящо творческо убежище. Фестивалите досега са резултат от желанието на Анжела Тошева и Иван Керековски да покажат още много непознати Мишови звукови пейзажи, разгръщайки заряда на идеите му на вдъхновен творец с днешна дата, сякаш е непосредствен участник в събитията, независимо от това, че физически не е между нас.
Признавам, изпитах лека носталгия по скромната сцена, закътана в уютния двор на Мишо и Анжела, където се провеждаха част от концертите на първите две издания на фестивала през 2022 и 2023 г. Но от друга страна, гледката от откритата сцена пред параклиса „Свети Георги“, място на третия фестивал, необятното пространство между Стара планина и Средна гора, позволява онова свободно реене на звука, естественото му вплитане в ефира като част от Мишовите звукови пейзажи.
С. Антон, общ изглед към сцената на фестивала
И някак космически, от небитието се понесе звукът на любовния обой на Йоан Кьосев (Бруно Мадерна, „Авлодия за Лотар“), на пианото и „Енсиз“ на Пиер Булез, вдъхновено изпълнен от Иван Керековски, на флейтата на Мартин Павлов (Лучано Берио, „Секвенца I “), на кларинета и пианото на Ангелина-Огняна Гочева и Иван Керековски (Андре Букурещлиев, Три ноктюрни). В безграничния ефир звучаха минималите на Стив Райх „Клавирна фаза“ във версия за пиано и маримба, изпълнена от Христея Маркова и Николай Иванов, сложната минималистична плетеница на „Ню Йоркски контрапункт“ от Стив Райх в изпълнение на саксофонен квартет „Квазар“ от Монреал. Спомних си подобното „космическо“ усещане през 2023 г., когато на същата сцена и в същите пространства се срещаха и разминаваха звуковите редици на „Електрически контрапункт“ от Стив Райх, аранжиран и изпълнен на китара от великолепния Павел Ралев.
Сред новостите на пространството пред параклиса са модерната сцена и новият роял, които разширяват по нов начин възможностите за програмата и развитието на фестивала. В две вечери бяха изпълнени пет концерта в пъстро многообразие от автори, стилове, тембри, емоции. Замислени като един наситен и интригуващ театрален спектакъл, всеки следващ концерт и всяка следваща творба бяха проява на нов заряд към следващото действие.
Фестивалът беше открит от канадския саксофонен квартет „Квазар“ – четирима бляскави инструменталисти от Монреал, специално пристигнали за фестивала в Антон. Майстори на тембъра, на динамиката в най-фините ѝ нюанси и мощ, която рисува картини: застрашителната стаеност на пространствата, на особената опредметена нереалност и търсена абстрактност („Андроид“ и българската премиера на „Койот“ от Михаил Големинов), на ритмичната минималистична стегнатост („Ню Йоркски контрапункт“ от Стив Райх), великолепните инструменталисти въвлякоха публиката в наратива на „късия разказ“ („Пет течни пиеси“ от Ясен Воденичаров, поръчани от „Радио Франс“), в тайнственото приобщаване към вътрешния живот на саксофонния звук („Дишаща стая“ от Гордън Уилямсън). Ярка, тембриста и особено подходяща за откриването на фестивала пиеса беше „Дини и ябълки“ от японския композитор Кейсуке Йокота, живеещ в Париж (един от избраните автори, чиято творба прозвуча на Четвъртия международен конкурс по композиция „Марин Големинов – Михаил Големинов“, ноември 2024 г.).
Красимира Султанова и Анжела Тошева изпълниха Първа и Втора сонати за цигулка и пиано от Бела Барток, рядко звучащи, вероятно поради голямата им трудност творби, изискващи дълга и специална индивидуална и ансамблова подготовка. Сонатите са писани една след друга (през 1921 и 1922 г.) и наред с додекафоничната техника в тях е и автентичният Барток – с драмата на динамичните контрасти и еуфорията на сложните ритми. Красимира и Анжела – великолепен камерен ансамбъл, с чувствителност към тембъра, към красотата на тона, който отчетливо „говори“, въпреки извънредната натовареност на фактурата: цигулката изтръгва тембровата „приземеност“ на музиката на Барток, пианистката „пипа“ клавиатурата с брилянтна артикулираност на тона. Тази музика, изпълнена сред необятната природна сцена на гората и планината, обветрена и допълнена от щурците и вечерните птици, беше като мистично изживяване, което се вписа в природния пейзаж по незабравим начин.
фотография Василка Балевска
Христея Маркова, пиано, и Николай Иванов, маримба и маракаси – двама интелигентни и прекрасни инструменталисти, които живеят и работят в Швейцария, се представиха в обща програма. Вълнуващо е, че тези толкова млади музиканти с такава всеотдайност и страст избират за свое поприще съвременната музика. Съвършенството в изравнеността на минималистичната организация, постигнато със звуков синхрон между два инструмента с толкова различно звукоизвличане (Стив Райх, „Клавирна фаза“) беше невероятно – препарираният звук на рояла в комбинация с маримбата бе особено подходящо решение. Съвпаданията и леките отклонения от така добре избраното темпо те изпълниха наизуст, което прикова публиката и постигна психоакустичното явление „фазиране“, което пиесата демонстрира чрез концентрация на слушателското внимание.
Контролирането на звуковия баланс, различно в мистичната пространственост на първата и последна части от „Двадесет съзерцания на младенеца Исус“ на Месиен и в звуковите мащаби на внушителната партитура в „Архипелаг IV“ от Андре Букурещлиев, младата пианистка постигна, сякаш дирижираше вдъхновено звуковото пространство.
Николай Иванов – изключителен виртуозен перкусионен артист от новото поколение, представи три различни варианта на една съвременна музикантска чувственост: Питър Клацов, композитор от Южна Африка – „Танци на земята и огъня“ (втората част) – нарисуван от тембри и неуловима ритмика фин контур; като контраст – „Ритмичен каприз“ от американеца Лий Хауърд Стивънс, самият той известен изпълнител на маримба и изкушен да покаже виртуозните възможности на инструмента, и „Темазкал“ от мексиканеца Хавиер Алварес за маракаси и електроника – древен ритуал за пречистване на душата, при който изпълнителят се превъплъщава в ролята на маг. Прекрасен Николай Иванов, темпераментен музикант с изключителна техника, интелигентност, солиден професионализъм.
Известният португалски виолончелист Мигел Роша „разказва“ – с вълшебен тембрист челов звук, с перфектен професионализъм. Разказът му е убедителен, майсторски, прониква в подсъзнанието („Разказ“ за соло виолончело от Хорхе Пейшиньо). Концертът започна с „Фрагменти“ за чело и пиано от португалската композиторка, ученичка на Хорхе Пейшиньо – Изабел Соверал. Това са три фрагмента във формата на поетични строфи, изследващи амплитудите между звуковата амалгама между челото и пианото от пределно високо напрежение до спадането му към пределна медитативност. С подчертано личен почерк, независимо от Шьонберговата естетика и експресия, Соверал рисува с тъмни краски своите пейзажи и оставя отворени въпросите, които задава, нека слушателят да извърви останалата част.
Мигел Роша представи и двете световни премиери, своеобразна кулминация на фестивала: Сонатина (1979) и Соната (1984) за соло виолончело от Михаил Големинов. Композиторът е бил съответно на 23 и 27 години, когато ги е писал, и приживе не е имал възможността да ги чуе, т.е. на концерта те прозвучаха за първи път почти 45 години след своето написване. Мисълта на Дебюси, цитирана от Анжела след изпълнението им, като че ли намери своеобразна материализация в дадения контекст: „Познавате ли по-велико чувство от това някой да остане векове наред неизвестен и едва някой ден случаят да разкрие тайната му. Да бъдеш някой от тия хора – това е единствената истинска форма на славата“. Беше покъртително и след тия думи се помъчих да осъзная оная движеща творческа убеденост в нещо, което младият автор е носел в себе си, вероятно не съвсем осъзнато. А всъщност това „нещо“ е сътворило чудото на двете произведения. И след двете премиери, напълно естествено и някак умиротворяващо красиво, Анжела и Мигел Роша завършиха концерта със Сонатата за чело и пиано на Дебюси в съвършен тандем.
фотография Василка Балевска
В последния концерт „Сто години авангард“ звучаха творби от композитори, родени преди 100 години – Лучано Берио, Андре Букурещлиев и Пиер Булез, а Бруно Мадерна е роден преди 105 години. Тази музика все още трудно намира място в „редовия“ репертоар на младите ни изпълнители, но тук, в Антон, тя прозвуча като че ли на своето естествено място – като събирателна точка за Мишовите вдъхновения. И сред това „авангардно“ съзвездие беше изпълнена българската премиера на едно чаровно и ефектно клавирно трио от нашия съвременник и приятел на Михаил Големинов – ирландеца Фъргъс Джонстън, гост на фестивала. Авангард? Защо не. Триото му е майсторска творба със сложна драматургия, интригуващ разказ, пълен с перипетии, но и с блестящо чувство за хумор; верига от драма и пародия на конвенционалното. Тук искам да отбележа самообладанието на Иван Керековски, който в ансамбъла с цигуларката Елена Ганова и челиста Стефан Хаджиев през цялото време трябваше да отстоява нотните листа от свирепия вятър, а в един момент, когато токът спря за минути, продължи с майсторско импровизиране, така че творбата успя да завърши естествено и пълноценно без да спре.
Финалът на „авангардния“ концерт постави драматичният разказ на Лучано Берио – „Секвенца XIV“ за виолончело соло. Драмата е построена върху секвентното развитие на материала, поредица от възходящо нарастващи кулминации, като при всяко провеждане челистът Стефан Хаджиев изтръгваше от челото неподозирани тембри и динамики – за да се стигне до финалното, почти невъзможно внушение.
Не мога да отмина кулинарните вълшебства, изваяни с най-изтънчена естетика, които увенчаваха концертните вечери. Те бяха част от онова, рядко срещано днес, благоразположение към проявите на духа, с което щедрото общество на село Антон подкрепя уникалното събитие – фестивала „Мишовите звукови пейзажи 2025“. Трябва да се подчертае, че фестивалът бе осъществен благодарение на финансирането му от модула „Следващо поколение“ от Плана за възстановяване и развитие към Европейския съюз.
Вече в автобуса, на път за София 17-годишният ми внук Калин правеше планове за следващото издание на фестивала, в 2026 г. Аз също. Благодаря, Анжела, за вълшебството на двата дни в Антон! Благодаря на Иван Керековски и на съпричастната общност в селото! Благодаря на безсмъртния ти дух, Мишо, за силата и непреходността на идеите ти!
Наталия Илиева
