Преди време ми се случи да гледам един филм (не особено дълбок, не особено майсторски направен фантастичен филм), в който героят бе едно дете, изключително силно влюбено в някакво куче, живеещо в лабораторията на баща му, известен учен, и което куче бе предназначено за важен опит.

Кучето бе много мило, много добродушно и изключително умно, от превъзходна порода. Експериментът, за който го подготвяха бе необикновен. То трябваше да бъде клонирано чрез някаква телепортация, трябваше да бъде поставено в камера и операцията предполагаше негов точен двойник да се появи в друга, съседна камера. Впрочем технологията на опита в сюжета на филма за нас е без значение – същественото е, че експериментът се провали и онова, което извадиха от камерата, след като всичко свърши, бе нещо ужасно. Съвсем умишлено го скриха от очите на детето, защото беше чудовищно – както на външен вид (изобщо не приличаше на куче, бе гадно, ужасно, нетърпимо грозно), така и по нрав (бе придобило някакъв налудно свиреп характер, толкова неудържим и опасен, че се принудиха да го затворят в едно дълбоко подземно помещение като кладенец, в който му пускаха веднъж на ден храна, докато то ръмжеше и виеше отдолу, от тъмнината).

Детето обаче разбра за случилото се и колкото и да го предпазваха, отказа онова, в което се бе превърнал неговият четириног приятел, да остане скрито от очите му. То се промъкваше в лабораторията, идваше всеки ден и се надвесваше над кладенеца, от чиято дълбочина скимтеше едно чудовище, което изобщо не го познаваше и не го помнеше вече. Надвесваше се и с една болезнена, мъчителна упоритост го поглъщаше с огромен, страдащ, несъкрушимо верен поглед. Ден след ден идваше и просто мълчаливо стоеше над него и го гледаше. Беше се посветило на своята обречена любов.

Тази история, разбира се, би могла да се разглежда по различни начини, но ето аз си я припомних като една подарена ми от иначе не първокласния филм притча, проясняваща ми характера на Божествената любов към падналия човек. Естествено, че фигурата на Бога тук алегорично би трябвало да се представлява от момчето – то продължаваше да обича това същество, с което бе свързано, въпреки че последното се бе превърнало в нещо, нямащо практически нищо общо с онова, с което тази връзка бе завързана. Не е ли по някакъв начин Божествената любов към човека (който за разлика от кучето във филма се е изродил по собствена воля, и по собствена воля се е хвърлил в бездънен кладенец, далеч, далеч от белия свят на първоздаността) аналогична на тази? Но също: не би ли се лишил Създателят от Своето Божествено величие, ако в Неговата любов към човека не би било „импрегнирано“, подир грехопадението, онова – така потресаващо, открило ни се чрез Христа – страдание за обичания и погубения? В края на краищата привързаността на момчето към животното се откри като истинска любов във филма, именно когато тя прие страданието като нещо неизбежно необходимо и доброволно самоналожено.

И ето, ако до този момент (сякаш напразно) търсех някакъв неотрицаем смисъл на страданието, сега усещам, че започвам да го напипвам. Защото ние трябва да признаем, че животът би се лишил от смисъл, ако в него на връзката ни, на любовта ни трябваше на всяка цена да бъде спестявано страданието.

Всъщност любовта в нашия грехопаднал свят е съчленена със страданието. Няма как да не е съчленена със страданието и не защото на някакво богословско-метафизическо основание „така трябва“ да бъде, а защото просто такава е самата природа, самият „логос“ на любовта.

Нека да промислим това чрез противното. Онази майка, за която по-преди говорих, адвокатствайки ѝ, изтъквайки скандалната безсмисленост на нейните страдания, не анкетирах ли аз малко дръзко по този задочен начин? Дали например, ако тя бъде попитана, няма ли да е по-добре да бъде лишена от своето дете (което очевидно ще преживее живота си в този свят безрадостно като го завърши в самота и нещастие) –  тя ще се съгласи на това? Дали ще се съгласи, казвам, че би било добре да ѝ бъде спестено това страдание, като детето ѝ бъде… премахнато? Аз мисля, че тя сигурно не би се съгласила на нещо подобно. Нещо повече – тя не само не би се съгласила да бъде премахнат от житейския ѝ хоризонт този травматичен факт, който ще тежи до края на нейния непродължителен занапред живот, като отрови дори и смъртта ѝ, но едва ли би се съгласила, дори ако ѝ бъде предложено, наистина невъзможното, но все пак мисловно допустимото: щеше ли да е по-добре, ако това дете, от този брак, никога не се беше раждало? Не ви ли се струва, че тя по-скоро не би се съгласила и с това? И даже още повече: ако би ѝ се казало: „да, нищо не може да отмени сполетялото те с това дете; няма смисъл дори да се разсъждава добро или зло би било то изобщо да не се бе раждало, защото то вече се е родило и се е родило такова. Но сега, сега, когато него го има и неслучването му е безсмислено да се мисли, би ли казала ти, че поради твоите мъки с него, сполетялото те в негово лице е зло – просто зло, чисто зло, нищо друго освен зло?”. Дали щеше да приеме майката подобен възглед за ситуацията си? Дали щеше да се реши да каже – доколкото в ситуацията ѝ не се вижда нищо друго освен неизправима болка и тази болка я смазва до отчаяние, до изнемога – дали би се решила да каже: в моето майчинство има просто зло, то е просто нещастие, единствено нещастие? Дали щеше да се реши да каже: да, не мога да отменя тази мъка, не мога и да поискам тя никога да не ме беше сполетявала, но като не мога да направя всичко това, аз мога просто да го прокълна,  да похуля, както е предложила жената на Иов, да похули той Бога и да умре?(вж. Иов. 2:9) Едва ли. Защото ще има нещо, което ще я възпре от това просто да прати „по дяволите“ съдбата си, просто да я заяви като абсолютно без-смислена. Тя ще се презре, смятам аз, ако дори за миг види в страданието си по детето – в страданието си, да, да, без изглед за каквото и да било благополучно разрешение – просто и само нещастие, просто и само зло, от което всичко по-различно има повече смисъл; в сравнение с което всичко друго е по-желано. Защото във всичко друго все пак, не би го имало… детето ѝ – болното ѝ, неизлечимо болното ѝ дете, което не ѝ носи и не може да ѝ донесе радост; което натоварва с допълнителната тежест на вината дори смъртта ѝ – най-тежкото за един човек, което ѝ носи само страдание и ще я погребе със страдание. Но ѝ е детето. Което тя обича и обичта ѝ не може да направи страданията ѝ просто и само безсмислени. Не може да позволи всичко друго да бъде по-желано в сравнение с този ужас. Защото във „всичко друго“, във всяко друго, повтарям, заедно със страданието не ще го има и детето ѝ, за което е това страдание. А такова едно „нямане на страдание“ без детето, за което е страданието, не би имало смисъл. Което означава, че страданието може да има смисъл – в любовта. И отсъствието на страданието може да няма смисъл – без любовта.

Както виждаме, жената едва ли би се съгласила да приеме своето нещастие, своето страдание без перспектива за изход просто и само за безсмислица, просто и само за нещо, в сравнение с което, всяко, безусловно всяко друго нещо би било по за предпочитане. Но това означава, че тя намира някакъв смисъл в своята ситуация. Намира някакъв смисъл, ако не в самото страдание, то поне в това, което създава страданието, което осъжда на отчаяние и безнадеждност. Защо това е така?

Може би защото с любовта, така както тя съществува, вписана в грехопадналия свят, е неразделно съчленена готовността за жертва. В логоса на любовта, в нашата мирова ситуация се съдържа логоса на жертвата. Да обичаш в този свят, означава да се жертваш. И щом обичаш – се жертваш.

В този смисъл не е чисто нещастие, не е чиста безсмисленост обречената привързаност към обреченото дете, в която не се предвижда разрешение, в която отсъства перспектива за друго освен за все по-задълбочаваща се мъка, освен за все по-дълбоко и по-дълбоко страдание. Защото преди да е безсмисленост, тя е любов, а в любовта, дори когато тя цялата е страдание, има смисъл; нейният „логос“, така да се каже, придава смисъл и на страданието. При това такъв смисъл, който безусловно отрича смисъла на всяко щастие помимо нея.

Нека бъдем съвсем наясно: аз не твърдя, че не би било по-добре ситуацията на жената, обичаща своето дете, да би била друга. Аз не казвам, че тя не би искала ситуацията ѝ с това дете да би била по-различна. Аз обаче казвам, че тази, тази ситуация, в която има само страдание, при това безнадеждно, абсолютно страдание, не е и не може да бъде за жената чисто и просто безсмислена – ситуация, в сравнение с която тя би предпочела всяка друга ситуация. Защото тази ситуация е ситуация на любов, а в любовта жертвата е осмислена; погубването е осмислено, при това по такъв начин, че евентуалното „избавяне“ от любовта, в която се погубваме, би било равно на фундаментално обезсмисляне.

Но възможна ли е изобщо в този свят любов, в която жертвата да не е принесена; любов, в която да отсъства страдание?

И тук стават разбираеми така трудните за приемане от човека думи на Христос в Евангелието: „Който поиска да спаси душата си, ще я погуби, а който я погуби, ще я оживи.“ (Лук. 17:33) Наистина безкрайно трудно изречение. Какво то значи?

Значи, че ако ние напълно се откажем от етоса на жертвата, от нашия живот ще изчезне практически цялото му съдържание.

Има някакъв смисъл да страдаме поне за другите. Има някакъв смисъл в съ-страдаването. Но съ-страдаването е страдание – то може би е дори едно от най-силните страдания. Защото моята лична болка, болката, която си доставям аз сам, може да е непоносима, но все пак, в дълбочината на човека има едно студено ядро, което някак си приема болката, когато тя касае лично него. Но когато тя засяга неговия ближен, това страдание е още по-силно.

И вижте колко е парадоксално: макар това страдание за ближния да е още по-силно, още по-мъчително, човекът не се решава да поиска да се раздели с него просто, за да не страда. Едно радикално разнищване на субстанцията на живота ще се получи, ако ние бихме пожелали да бъдем просто и безусловно избавени от страданието заради другите. И това е така, защото тогава ще бъдем избавени и от любовта, а това значи – от близостта, от това да имаме изобщо „близки“, чрез които животът ни е осмислен.

Повтарям, в логоса на любовта иманентно е вписан етосът на жертвата. Ако предварително, по принцип отказваш да се жертваш – предварително се отказваш да обичаш. Ти не обичаш, ако жертвата ти, страданието ти за другия са за теб само нещастие и в тяхното понасяне ти не виждаш по-дълбоката от тях тяхна осмисленост, не позволяваща ти просто да ги откажеш, да ги прокълнеш, когато не можеш да ги отхвърлиш. Ако обаче не обичаш – тогава наистина изгубваш душата си, а с нея и целия смисъл, целия вкус на живота.

Всъщност обичаният е онзи фундаментален битиен факт, който ме „задържа“ тук. На въпроса защо съм тук, защо да продължавам да бъда тук, аз самият не се явявам достатъчно „убедителен“ отговор. Защото в мен, сам по себе си, има една непреборима, глуха фактичност, от която не се имлицира същинска задълженост; в която не се съзира самоочевидна основателност. Не „аз“, а „ближните“ ме удържат най-здраво тук.

Тъй че, да, как няма да съм тук, след като тук е обичаният от мен, моят ближен! Но обичаният задържа безусловно. Той задържа, защото е обичан, а не защото примерно, не ме натоварва с болка, със страдание, със срам, даже с отчаяние. Обичта „задържа“ и при наличието на болка, и при наличието на срам, и при наличието на отчаяние дори. Да желаеш на всяка цена да се освободиш от болката, от отчаянието, ти – ако обичаш – можеш – само на цената на „изцеляването“ си от… обичта. Пожелаеш ли да се освободиш от болката, от срама, вината и отчаянието, и на цената на прекратяването на любовта, която те „товари“ с тях, ти пожелаваш с това да се освободиш от онова фундаментално, което те задържа тук. Да желаеш без-болезненост, не-засраменост, не-винност преди всичко друго – това означава да желаещ безболезненост повече отколкото любов. А това те води до проблематизираност на твоето присъствие тук, до „нямане защо да бъдеш тук“ в най-последна сметка.

Когато обичаният е фундаменталният битиен факт, който ме „задържа“ тук, който ме свързва с живота, тогава страданието няма сила да ме „откаже“ от живота, колкото и силно да е, колкото и безизходно да е. Тогава страданието – дори нямащото никаква перспектива да се „утеши“ страдание – не е тотално лишено от смисъл. В любовта и от любовта то има смисъл.