Както отбелязах преди време, обществено-политическите митове и легенди, конспирации и конспиратори не са само родни. Преди всичко, защото ги има и винаги ги е имало в изобилие по целия широк и пъстър свят.
От което пък следва, че бидейки родни, те са в един или друг смисъл и международни. Какво да се прави – по своя състав битието е не само национално – и интернационално е. Ето защо и повратливостта на конспираторите и конспирациите им е съответно безмерна – те преобразиха дори своята природа. Навремето те бяха българо-съветски, а след разпадането на Съветската империя в българо-руски се превърнаха – кръвта вода не става. Всъщност днес те са, в тон с духа на времената, и българо-европейски, и българо-евроатлантически, и българо-украински. С други думи, поради ускореното интернационализиране на нациите, повсеместно български по произход, но отнесени и неуморно съотнасяни ден след ден и към целия външен свят.
Като всички останали, и гражданските митовете и конспирации са форма на суеверие – преиначаване на действителността и нейното предефиниране според новите убеждения и предубеждения, според теориите и вярванията, според разсъдъка и предразсъдъците на техните автори. Които по изключение могат да бъдат и безкористни романтици като Томас Мор и Томазо Кампанела, да речем, но по правило са изкусни демагози, користни и властолюбиви тирани и империалисти като Мусолини, Хитлер и Сталин. Дали те самите вярват в собствените си утопии? Мор и Кампанела – със сигурност. Колкото до диктаторите и доктринерите от ново време като Мусолини, Хитлер и Сталин, като Хо-Ши-Мин, Пол-Пот, Иди Амин и Кадафи, при тях е кое-как. Зависи от степента и искреността на фанатизма, сиреч на суеверието им. При което колкото по-искрена е тяхната вяра в собствените им видения и химери, колкото по-безкомпромисен, по-природен, по-непресторен е фанатизмът им, толкова по-деструктивен, по-опасен и гибелен за съчовеците им е той. Тъкмо затова, прозрял тази кошмарна зависимост, Емил Чоран заяви, че предпочита корумпирания владетел пред фанатизирания владетел.
На наша родна земя това предпочитание на гениалния есеист си има свой собствен прочит. Най-общо казано, до края на 80-те отечеството ни любезно бе във властта на фанатизирани владетели, след което под животворното слънце на демокрацията то се оказа във властта на корумпирани владетели. Но нещата не са толкова прости – картината е не чернобяла, а нюансирана. Доколкото фанатизмът на тоталитарните ни фанатици беше открит и демонстративен, но заедно с това и симулиран и неискрен, и корумпираността не им беше чужда – дълбоко в себе си те неофициално копнееха да се доберат до онези дребнобуржоазни филистерски блаженства и облаги, срещу които воюваха официално. И корумпираността на унаследилите партийните номенклатурчици партийни и безпартийни демократи се оказа внимателно прикривана, корумпираност тайна, но отново неутолима и искрена – като идеализма на Томас Мор и на Томазо Кампанела искрена.
На пръв поглед логично би било такива благородни и антикапиталистически настроени личности като двамата философи да станат любимци на идеологическата пропаганда и на болшевизма, и на нацизма. Идиличният о. Утопия на Мор и не по-малко идиличният Град на слънцето на Кампанела можеха да се превърнат в модел и пример както за вечното социално щастие, тържествено обещано от Моралния кодекс на строителя на комунизма, така и за хилядолетния мир, за хилядолетната хармония между народите и за хилядолетното им благоденствие, обещавани с не по-малко тържественост от идеолозите на кафявата чума с Гьобелс воглаве. Че капиталистическата система не осъществи социалните модели на Мор и Кампанела, бе според доктрините на болшевизма и на националсоциализма повече от естествено – капитализмът е за тях човеконенавистен, експлоататорски свят, свят на частната собственост, на хищните акули и ненаситни империалисти, свят, в противодействие на който възникнаха споменатите социални утопии. В свят като капиталистическия няма място за такива чисти и романтични социални проектанти като Мор и Кампанела. Но комунистическата и националсоциалистическата идилия биха могли, би трябвало дори по необходимост да се превърнат в тяхно естествено местожителство, в тяхна духовна родина. Концепциите на Мор и Кампанела бяха антикапиталистичеси по своята природа, а и двете тоталитарни системи гледаха (комунизмът – по-отявлено, а нацизмът – по-умерено) на частната собственост с враждебна подозрителност. Това би трябвало да ги направи социално близки с тоталитаристичните граждански модели на миналия век.
Но не стана, съвсем не стана така. Неслучайно имената и на двамата утописти не се превърнаха в знаме и в арсенал на двете най-могъщи тоталитарни идеологии на цялата световна история – дори догмите на Светата инквизиция бледнеят и немеят пред властолюбието и мегаломанията на болшевишката права вяра и на обещаваното от Третия райх хилядолетно царство на мир и щастие. И ако и двата зловещи тоталитарни режима не включиха Мор и Кампанела в идеологическото си въоръжение, ако съвременните доктрини по-скоро заобикаляха и премълчаваха имената им, то е, защото о. Утопия и Градът на слънцето не стимулираха, а опровергаваха фантасмагориите на сталинизма и хитлеризма. Мор и Кампанела бяха възхитени и запленени не от присъщите на болшевизма и националсоциализма насилие и терор, а от един нов, невиждан досега свят на мир и благородство, на свобода, братство и равенство. А всички тези блага хем бяха тържествено декларирани от революции и революционери, хем не бяха и на йота осъществени от тях. Напротив: и комунизмът, и нацизмът изградиха свят на номенклатурни привилегии и номенклатурни привилегировчици, свят на яростно класово и кастово разделение и противопоставяне, а заедно с това – и свят на социално неравенство, свят на доносничество, на повсеместна взаимна подозрителност, на врагомания и шпиономания, свят, пропагандиращ всеобщо братство, а практикуващ всеобща вражда и човеконенавист. Свят, в чиито дебри Радой Ралин запита:
Човек за човека и брат.
Как си бе, гад?
В такъв озверен свят утопиите на Мор и Кампанела нямат място – и те бяха съответно прогонени от него, вдън земя натирени. През онези сурови и зли тоталитарни времена аз следвах (само когато не бях изключван от университета, разбира се, следвах) философия. Изучавахме и история на буржоазната философия (самото наличие на подобен учебен предмет в програмата на факултета подсказва колко научна ще да е била тя), но за имената на Томас Мор и Томазо Кампанела аз така и не научих от преподавателите си – научих от Асен Игнатов. Който също бе мой преподавател, но преподаваше (поне на студенти, за които вярваше, че няма да го донесат) и извън официалната учебна програма. Сиреч неофициалности, дисидентщини и декадентщини преподаваше. И пренебрегнатите от него официалности му отмъстиха жестоко. Уволниха го от университета. Е, изселването в Шумен и заточението там му се разминаха на косъм, но прогонването от родината не му се размина – рамо до рамо напуснахме „по начина, наречен втория или на гръцки алегория“ (Валери Петров) най-добрия от световете и един внезапен ден осъмнахме (отново рамо до рамо) пред микрофоните на западните българоезични радиостанции. След което Асен продължи да ме учи на истинската, на неофициалната философия – този път, вече без да се страхува, че ще бъде изселен в Шумен. Защото, макар и неофициално, това му преподаване вече не беше конспиративно – съвсем реално и съвсем открито бе, макар и да протичаше не в университетските аудитории, а из любимите ни кръчми по бохемските квартали на Мюнхен и Кьолн. Какво да се прави – за разлика от несвободния, Свбодният свят допуска и толерира и неофициалности. Макар че радиостанциите, за които и двамата работихме години наред, бяха провъзгласени от партийната идеологическа пропаганда за вражески и диверсионни, а ние с Асен най-откровено бяхме обявени от родните медии за радиодиверсанти.
Двама с Асен платихме значи в брой за волнодумството си с изгнание – с изгнание платиха съответно и Мор и Кампанела. Средновековната цена се оказа равнозначна на цената на реалния социализъм. Но не съвсем. Мор и Кампанела платиха не като нас с изгнание на Запад сред свободата на Свободния свят. Но не и в Шумен като Асен, не и като мен в Силистра – не и в силистренско. Мор бе прогонен с една неистова, кръвожадна свирепост чак в отвъдното, а Кампанела – в неаполитанския затвор, и то за цели десетилетия. На нас, техните волни и неволни наследници, ни остана само отчаяната надежда, че гражданските митове могат да бъдат и красиви. С тяхната красота и с тяхната отчаяност обаче предстои да се занимаем тепърва.
