Митовете, митологиите и митоманите, конспиративните теории и практики, техните автори и съавтори, производителите и консуматорите им са необозрими като всемира.

Разнообразието им е неизчерпаемо – подозирам, че няма сектор от действителността, който да не подлежи на митологизиране, който да не е в една или друга форма и степен митологизиран. Подозирам също, че на всяка даденост отговаря по една легенда, на всяка истина – по една лъжа, на всяка действителност – по една конспирация. При което много често тъкмо конспирацията надделява, надделява недействителността над действителността. А надделее ли веднъж недействителността, първата ѝ работа е да си отмъсти на действителността – колкото е възможно по-безпощадно. Така цели обществени системи са градени и изграждани на базата не на реалии, а на химери – комунизмът и националсоциализмът са исторически най-близките, но съвсем не и единствени примери. Е, вярно е, че доколкото се уповават не на реални, а на нереални, на недействителни устои, тези въздушни кули са временни, но временен е и човешкият живот. Брехт пише, че ако животът ни бе вечен, всички фактори в него щяха с времето да се оправят и подредят подобаващо, но тъй като той е краткосрочен, нещата все така недооправени и недоподредени си остават.

Така е с всички времена и епохи – така е и с нашето съвремие. Надеждите, че неговият рационализъм, белязан от разцвета на научно-техническата революция, ще допринесе за ликвидиране на вековните заблуди, се оказаха всуе. По-скоро обезпокоен, отколкото обнадежден от настъплението на частните науки във всички сфери на познанието, още преди повече от два века в едно гениално есе йезуитът Жозеф дьо Местр предупреди цялата ни цивилизация: „Ще оскотеем от наука!“. Човечеството не се вслуша в предупреждението на философа и предречената от него опасност го застигна – вместо научно-техническата мисъл да се справи с унаследените още от пещерната ни древност призраци и химери, като че ли те се справят с нея. Ето защо, въпреки несъмнените постижения на природните науки и днес митологичното, че и окултното продължава да владее природата – включително и човешката природа.

Родните митове и митологии не са само родни – и международни са. Сиреч колкото интровертни, толкова и екстровертни, адресирани и до външния свят. С европеизирането ни митовете и митологиите, владеещи традиционно националното ни светоусещане, неусетно, но и закономерно бяха също европеизирани, пренасочени бяха и зад държавните ни граници. Още преди приобщаването ни към Стария континент да бе институционализирано, патриотите, патриотарите и ксенофобите ни тръгнаха да плашат мало и голямо: Европа, видите ли, е наш зложелател и враг, Европа не само ще ограби подземните ни съкровища, а и ще опустоши богатата ни национална традиция и ще ни денационализира до неузнаваемост. Крайностите, до които тази агресивна пропаганда стигна, бяха потресаващи: декадентска Европа ще ни натрапи джендърството, каквото и да значи това, ще ни превърне я в безполови, я в двуполови, я в многополови същества. И още по-лошо: Европа ще ни отнеме децата, които ние възпитаваме патриархално, и ще ги даде на норвежки семейства и общности да ги възпитават поновому те, ще ни подтикне, ако не и застави, да общуваме сексуално и с хора от нашия пол, и с родителите, с братята и сестрите, че и с децата и с близките си, по цели училища цели паралелки ще мастурбират колективно под надзора на учителите. А най-накрая – и най-лошото: Европейският съюз ще ни забрани шкембе-чорбата и домашната ракия. А за милиони сънародници шкембе-чорбата и домашната ракия са по-важни и от комунизма, и от демокрацията – върховен житейски смисъл са. Да премахнеш по ведомствен, по евроатлантически път от трапезата на нашего брата тези изконни блаженства, значи въздуха да му скъсиш.

Въпреки тежките заплахи обаче благодарение на малкото ни здравомислещи политици и държавници отидохме и ние след съответните процедури и институционално там, където географски и духовно си бяхме отвеки веков – в лоното на Стария континент – и нищо страшно не се случи, всички страшилища, с които пещерните ни патриоти ни плашеха, се оказаха книжни тигри. Никой не ни отне децата, никой не ограби националните ни ресурси, никой не ни преправи пол и природа, никой не ни направи джендъри освен онези, които решиха да се самонаправят такива, никой не ни застави да правим секс нито с еднополовите си съвременници, нито с родствениците си, никой не ни превърна в нация от извратеняци. А което е най-важното, никой не премахна от трапезата ни шкембе-чорбата и домашната ракия. Всички евроатлантици обаче, които като мен наивно повярваха, че това ще отвори очите на хората и ще прочисти обществото ни от митолозите и конспираторите, от окултистите и окултизмите им, се оказаха измамени – недоразуменията не бяха разчистени, евроскептицизмът не бе подкопан, а продължи бодрия си марш към народните недра. И въпреки неоспоримостта на новите обстоятелства този марш се оказа колкото деструктивен, толкова и несломим – обществените конспиративни теории не само не секнаха, а се размножиха още по-плодовито.

Защо и как ли? Ами защото народната вяра във фантоми е общонародна и могъща, тя е по-силна и от вярата в същности. Това я прави необорима от фактите. Които според Дон Кихот са врагове на истината. Но докато в края на живота си Рицарят на печалния образ все пак поосъзна заблудите си, побрани в рицарските му романи и фантасмагории, за разлика от знаменития идалго нашего брата не стигна до едно ново съзнание. И не защото е по-глупав от персонажа на Сервантес, а защото материята, с която той воюва, се оказа по-сложна и непобедима и от химерите на Дон Кихот – една гражданска доктрина може да се окаже по-жизнеспособна и оцеляваща и от битовата действителност, и от вятърните мелници, които я засенчват, но и окрилят. Многобройните крушения през вековете и епохите, погромите, революциите, идеологиите, фанатизирали цели общества и народи и удавили в кръв и сълзи цели континенти, са нагледни уроци, от които всички ние би трябвало да се поучим. И от които така и не се поучихме – здравият разум, както неведнъж съм отбелязвал, се оказа безпомощен пред доктринерските небивалици, покорили и мисъл, и емоция.

Какво да се прави тогава? Ами според мен да продължим да противопоставяме на ирационалното рационалното – осъдени сме да го правим. Колкото и обречен, колкото и безнадежден, колкото и каменист да е този път, друг изход зрелите, еволюиралите, демократичните общества нямат. Единствена алтернатива на разума е безумието. И то не живописното, романтичното, чаровното безумие на Рицаря на печалния образ, покорил чрез благородството си всемира, а кървавото безумие на властолюбиви мракобеси – на Хитлер и Сталин, на Мао и Пол-Пот безумието.

„Тъй върви светът – лъжа и робство на тази пуста земя царуват“ – пророкуваше поетът. В моите очи казаното се отнася не само до нашата, българската земя, а до земята като планета, като общ дом на хиляди епохи, цивилизации, варварства и народи. Дом често негостоприемен и суров, но и дом незаменим – поне засега. За предпочитане е да го приемем като наше единствено убежище и да се опитаме да го попроменим към по-добро, но само по еволюционен, не и по революционен път. Докато революциите избързват пред хората и така изкривяват естествения ход на времето, еволюциите вървят в крак с човека, те не само изискват от нас да се съобразяваме с тях – те и се съобразяват с нас. А това предпазва от кръвопролития – собствени и чужди. Друга превенция от господството на злото и грозното аз не зная…