За полюшващите се и променливи брегове на литературата и историята

… този най-хубав ваш трофей все тъй ще се полюшва по хълмовете
от пролетния вятър в памет на един неизвестен завоевател…

Бертолт Брехт „Трофеите на Лукул“

Луций Лициний Лукул (117–57 пр.Хр.) е останал в историята със знаменитите пирове, които е устройвал. Заслугите му обаче са много повече: с него започва разгромът на Понтийското царство на Митридат VI Велики Евпатор, той преустройва имението си Тускулум в нещо като философска градина, където Цицерон пише своите прочути „Тускулански беседи“, най-накрая той е човекът, пренесъл на европейския континент черешата и кайсията. Плутарх в своите „Успоредни животописи“ го сравнява с Кимон – големия атински политик и спартофил, наследен от Перикъл – големия атински политик и спартофоб. В разказа си „Трофеите на Лукул“ Брехт го изобразява като загрижен за името си след смъртта му – с какво ще го запомнят и ще го запомнят ли въобще. Брехт използва тук една много често употребявана писателска техника: върху добре познат исторически период (момент, личност) монтира с помощта на въображението си епизод, отправящ метафизически послания. Метафизиката идва тъкмо от добре познатата история – знаем какво се е случило и в рамките на това „случило се“ спокойно сме в състояние да поместим всякакви неща.

В българската литература този Брехтов прийом се използва често (Иван Вазов, Антон Страшимиров – те двамата дори преди Брехт, Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, Милен Русков, Весела Ляхова, Теодора Димова, Васил Попов с „Мамник“ са само малка част от българските писатели, работещи по този начин), но напоследък все повече придобива широчина друг литературен поток – онзи, който покойният Христо Карастоянов поставя под рубриката „какво би било, ако…“. Ако първият вид писания са от типа „така е било“ (или поне „така би могло да бъде“), вторият преобръща добре известния исторически факт и съответно на това гради разказа. Да речем, Наполен не губи при Бородино, ами завива към Санкт Петербург; Ханибал Барка успява да превзема Рим, а Юстиниан Отстъпник не губи живота си толкова млад… Христо Карастоянов дава литературни примери: „Фатерланд“ на Робърт Харис, „Остров Крим“ на Василий Аксьонов, „Русия утре“ на Едуард Топол… Към тях бих добавил „Славата на империята“ на Жан д’Ормесон, „Завоевателят“ на Федерико Андахази, „Цивилизации“ на Лоран Бине, „Нацистката литература в Америка“ на Роберто Боланьо, „Подчинение“ на Мишел Уелбек… Христо Карастоянов дори си признава, че имал идея за български роман от този вид: „Ето на! – действието в романа щеше да се развива именно навръх същия този 9 септември 1944 година. […] И нищо от другото!!! […] Няма танкове пред пощата, няма бодри партизани, с китки закитени и с отлично изписани като за манифестация транспаранти с имената на четите и отрядите си (да се чудиш отде са намерили туй платно и тез хубави бои в Балкана, ама нейсе, то друг въпрос!…), няма възторжени младежи, които ги посрещат с ура…“. Ала Роберт Харис с неговия „Фатерланд“ го отказал: „И ми такова с един замах фамилията!“, защото не искал да пише „под индиго“. Макар че Христо Карастоянов все пак има такава книга, с алтернативна история – това е третата от трилогията, посветена на Гео Милев, „Т като Ташкент“. А вече се появяват и други, все по-често, също толкова интересни и увлекателни…

Впрочем, от този ъгъл погледнато, така нашумялата и спечелила сума ти европейски и световни награди „Времеубежище“ на Георги Господинов е роман точно от такъв порядък. Не иде реч само за застиналите в любимото си време индивиди и народи, ами и за развитието на събитията след това. Както и за реставрираното историческо селище, точ в точ повтарящо реалиите на социализма. Изглежда, успешна е тази писателска стратегия, писането на такива романи, и вероятно една от причината за появата им е тази. Но нека все пак посоча някои, за да не се чудите и маете наистина ли са толкова много или само ви будалкам: „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, „Бреговете на Бохемия“ на Румен Денев, „Вазев, 1887“ на Петър Тушков и само в известна степен (в края) „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова… Във всички тях историята се случва, но различно: в „Хагабула“ женската магия, вещиците се превръщат в колело на историята, във „Вазев, 1887“ България губи Сръбско-българската война от 1885 г. и преживява сръбска окупация, в „Бреговете на Бохемия“ превратът на 19.V.1934 г. се оказва съвсем не това, за което сме го мислили, а в „Леглото ни е зеленина“ финалът не е само един. Така или иначе, в българското литературно поле се появяват такива романи – кои по-авантюрни, кои по-метафизични, кои по-магически, и това е знак, който ни кара да внимаваме и да поразсъждаваме: Защо?

Защо наистина?

Разбира се, най-напред е популярността на жанра – това в български условия винаги е влияело. Христо Карастоянов се отказва да пише роман тип „алтернативна история“ (което, между другото, е жалко), защото до откат държеше на своята самобитност и автентичност, но други го правят и – бих казал, слава богу. Слава богу, защото така литературата ни се обогатява, става пищна, става вкусна. Пир, Лукулов пир. Второто е, че това дава възможност за такова развихряне на фантазията, които в други жанрове не че не става, но там си по-скован от историческата действителност, тоест по-дисциплиниран и съответен ѝ. Започваш да я тъчеш историята, да преминаваш като совалка от единия до другия ѝ край, да създаваш, пресъздаваш и препресъздаваш пъстра, шарена, радваща окото и ума. И третото (според мен най-важното) е, че историята (включително българската) не е повече свещена крава, ами е обект на промяна, измяна, размяна, смяна, отмяна най-накрая: гледаме на нея не като на застиналост, а като низ от възможности. Литературата разклаща бреговете на историята, разлюлява ги и ги полюшва и в това полюшване открива както себе си като нейна алтернатива, така и нея като алтернатива на необходимостта. На опръсканата с кръв историческа необходимост. И ако фентъзито представлява своеобразно бягство от историята, то тези романи са дръзко предизвикателство към нея. Предизвикателство, което я прави друга и отново: по-пищна, по-богата, по-изобилна. Историята, казах, като Лукулов пир, а писателят като тъкач на исторически реалии, които – за разлика от тези на Арахна, са светотатствени не срещу боговете, а срещу фактите. Няма истина, само интерпретации; няма истина, единствено романи. Алтернативни романи…

За Лукул разказват следния анекдот: Цицерон и Помпей не вярвали, че той всеки ден се храни толкова разнообразно и пищно, както гощавал приятелите си. Затова поискали да отидат заедно с него в Тускулум, но след като го накарали да обещае, че няма да известява робите си, че идват гости. Той го сторил, но дал все пак инструкция – ястията да бъдат поднесени в стаята, посветена на Аполон, покровителя на музите. За слугите това било достатъчно: разбрали, че трябва да подготвят изобилен пир с най-екзотични ястия. Което и сторили…

Романите от типа „какво би станало, ако…“ са точно такива екзотични ястия, луксозни и изключително вкусни. И фактът, че вече ги има и в българската литература, говори за едно – тя е все по-вкусна и все по-интересна въпреки прибързаните и ехидни подмятания, че била, видите ли, на смъртен одър.

Не е…