Книгата „Увод в литературната наука. Задачи – история – съвременно състояние“ (Всеобща библ. Просвета) на М. Арнаудов може да бъде назовавана по заглавието на първото издание от 1920 г., когато искаме да се подчертае годината на публикуване. Но непременно трябва да се има предвид преработената и допълнена редакция „Основи на литературната наука. Задачи – история – съвременно състояние“ (Бълг. книга, 1942). С това заглавие тук ще бъде цитирана по последното издание[1]. В кратък предговор към него, датиран с 1970 г., авторът отбелязва редакции спрямо предходните публикации. Историята на книгата е история на нейното преиздаване. Със своите три публикации „Основи на литературната наука“ (предпочитано от автора озаглавяване) е познавателен опит и метарефлексивен синтез, актуализирани и пренесени в различни културни контексти.
В „Увод в литературната наука“ от 1920 г. мисленето на Арнаудов е формирано в (бихме могли да го наречем) общ тезис на философия на науката, според който „успехът в естествените науки към средата на XIX в.“ води до обрат в хуманитарното знание към „наблюдение и критическа разработка“. При отношения на взаимно оглеждане, обсъждане, свързване и разделяне между положителни и духовни науки, хуманитарното знание рефлексира себе си като другото, различното на знанието за природата. Познавателните апории, произведени от това принципно различие, остават във властта на присъщата единствено на човека способност да „различава, избира и съди“, пише Арнаудов, цитирайки стих на Гьоте. Разграниченията, които Арнаудов провежда, са отвъд едностранчивото противопоставяне. Отбелязва сводимостта до „прости количествени основания“ и „математически величини“ при дефинирането на естествено-научни закони, но също така и – относителната правилност и временната стойност на теории в положителните науки. Относителност на „нормата на научност“ в хоризонта на познание, който според М. Арнаудов се „отмества постоянно все по-далеч“ – днес бихме могли да подчертаем това – се споделя от природните и хуманитарните науки. Апоретичното мислене на М. Арнаудов е относимо към актуални днес идеи във философия на науките и теория на познанието, според които „една теория може да претендира, че прави серия от факти разбираеми само ако е фактуално опровержима“[2]. Въвеждането на понятието „праг на истинност“ и допускането, че „теориите и схващанията, вложени в тях, имат по-сложна символна структура, отколкото стандартно предполагаме“ (Елгин), резонират с присъщо основание и за положителните, и за хуманитарните науки.
Различаващото сближаване между научно и художествено мислене (на което Арнаудов настоява) може да бъде разказано и като въвеждане на инструментариума на точните науки в свободното движение на литературоведското въображение. Техническите усъвършенствания в науките за природата, познавателен инструмент да се достигне невидимото, да се преминат ограниченията на сетивата, да се обособи като емпирично поле отвъдсетивният опит, в литературната наука метафоризират в понятия. Оптическите удвоявания, умножавания, съсредоточавания и разсъсредоточавания на видимото, проникването отвъд него (вековни усилия на точните науки) семантизират операционални историографски метафори: оптика, фокус на изследване, перспектива, „перспектива на обратно гледане“, мащаб на наблюдение, „вариация на мащабите“ (Рикьор). Огледалото на една проникната, обходена, обгледана, математизирана природа, квантифицирането на нейната необозримост в естествените науки е вдъхновение за културноисторическото въображение, предизвикателство към възможността да се преодоляват мисловни ограничения, да се задават необичайни перспективи, да се конгломерират несъгласуващи се ракурси. Движението на природните науки навътре в материята намира аналог в трептяща в съмнения, разгъваща се в необозримостта си хуманитарна мисъл.
М. Арнаудов мисли праосновата на едно знание, което не разделя човека от природата. Закономерното във вселената, законите на природата като закони на мисълта, свързаността между субект и обект, вникване в тайните на битието са принципи на познанието, изведени в теоретичния трактат. В привидната неразчленимост на знание, при което отделните елементи са сводими към цялото, но то надхвърля всички тях в парадоксалността на единството си, в идеите за необходимост и целесъобразност на живота, за система на света в единството на човек и природа, за човека – „трайност на мигновеното“, като в огромно огледало на познанието е синтезирана художествената мисловност на Гьоте, която с отказ от метафизичното, но и с балансиращ скептицизъм към рационалното Арнаудов споделя. Трактатът по история и теория на литературната наука на М. Арнаудов е пронизан от познавателни интуиции. С операционалния обрат „птича перспектива“ Арнаудов диференцира общ поглед и детайлни наблюдения; йерархизира историографски планове и обсъжда семантизиращия ефект на смяната им. „Телескоп и математически изчисления“ (Арнаудов) са познавателни инструменти на проникване в законите на природата при непрестанно променящите се естествени науки, както и метафори на винаги отместващата се обозримост на човешкото в историята. „Телескоп на науката“ е универсална фигура на познание, което „свързва ритъма на човешкото битие с всичко закономерно във вселената“, ако цитираме Арнаудов, който цитира сентенциална мисъл на автора на „Фауст“. Изследването метарефлексивно преминава през взаимосъотнасянето между природни и хуманитарни науки, превръщайки философско-епистемичните проблематизации между тях в апории на познанието.
„Основи на литературната наука“ (нека имаме предвид първото и редактираните следващи публикации) е трактат по история на литературоведското познание. Или по думите на автора: „критически преглед на по-значителните моменти“ от историческо развитие на литературната наука, чието начало, придържайки се последователно към философско-познавателния дискурс, той определя като „замисляне върху света и човека“. Изградено чрез резюмета за философи, мислители, естетици – персонализации на литературоведски „теории и системи“, изследването в метарефлексивни синтези откроява историзирани линии. Теоретичният трактат е опит на литературоведската мисъл върху самата себе си, в който историзъм на литературата, философия на историята са перспектива на изследващия. Историзиращият ракурс минава през „триумфите или заблужденията“ на науки за литературата. „От техническите особености на поетическото произведение към неговите обществено-исторически предпоставки и най-сетне към неговите психологически основи – ето главните етапи на литературната наука, както ги очертахме дотук“, пише Арнаудов. Историята на литературоведските идеи в осмислянето на М. Арнаудов е непрекъснат пробег през преломи и обрати. В контекста на успехите на физиката и естествените науки в последните десетилетия на XIX в. „единствената философска дисциплина, оцеляла от краха на спекулативно-метафизическата мисъл“ е теория на познанието. В „общия преврат в идеите“ Арнаудов проследява експерименталната психология, взела „за образец на своите методи физиката и физиологията“, отделила се от философията (с която психологията по подразбиране се свързва) и превърнала се в „естествено-научна дисциплина“. Откроявайки познавателни обрати, авторът на „Основи на литературната наука“ представя литературоведски системи, но също така идеи за литературата, поетическото творчество, твореца в интердисциплинарни синтези. В края на XIX в. Арнаудов маркира ново преодоляване на „мъртва точка“ в литературното познание чрез връщането, от една страна, към „методата на сравнителната литературна история“ (разбирана в „гледището на Хердер“ и историческата школа), и от друга, към психологическото наблюдение, вече „подкрепено от анализа на произведенията“.
М. Арнаудов не връща литературното познание към XIX в. (който историографски изследва), а задава теоретико-мисловна перспектива и прави възможна контекстуализацията на проучванията на Българското възраждане спрямо актуални насоки в литературната наука в края на XIX в. и началото на ХХ в. „Индивидуалната психология“ – ракурс към психологическата структура на личността, в „Основи на литературната наука“ е обоснована в теоретико-аналитичен план чрез представяне на научни системи, актуални изследвания, монографични публикации, а в историографски план е мислена като критически анализ на биографичното портретуване. В историческия обход на мисловни системи Арнаудов проследява линиите на историко-социологическа критика и психологическа аналитичност, но избягва емблематичното позоваване на Маркс и Фройд, чиито имена във времето на първото издание („Увод в литературната наука“, 1920) вече имат знаковост на радикални преобразуватели в науките за човека и обществото в края на XIX в. и началото на ХХ в. Една контекстуална съпоставка: в „Българска литература 1880–1930“ (1936) историкът на символизма Ив. Радославов предлага формула на обрат на обществените идеи в началото на века „от Ницще към Маркс“. По допускане – историкът и теоретикът на науките М. Арнаудов избягва тези персонални маркери поради несъотносимост към историографското поле на българския възрожденски XIX век.
Литературното поле е мисловна динамика и точки в него, които бихме възприели като несъотносими, в определен ракурс се сближават, влизат в отношения на съотносимост и противоречие, конфигурирайки историческа структура на времето. Актуалните мисловни парадигми на социологическата критика на средата и на индивидуалната психология, синтезирани от М. Арнаудов в теоретичния преглед на световните литературоведски идеи, получават потвърждение в структурата на контекста. Линиите на социологическия анализ и психологическото портретуване изграждат четиритомната „История на новата българска литература“ (1930–1936) на Б. Пенев. Във вдъхновена психографска интерпретация историографът Б. Пенев създава възрожденските авторски персоналии. Като контекстуализация нека добавим и вдъхновено-проникновеното анализиране на психологическата структура на авторската личност и критическия обществен анализ, провеждани от Ив. Мешеков в монографии, публикувани през 30-те години. Ако монографията „Христо Ботев – поет и гений“ (1936) на Ив. Мешеков и студията на Б. Пенев „Христо Ботев“ (1921), на която Мешеков нееднократно се позовава, се прочетат успоредно с оглед психология на авторската личност, би станала видима различната интерпретация на историка Пенев и критика Мешеков, проведена в обща теоретична парадигма и с еднаква вдъхновеност. Един от примерите за динамично сближаване на отдалечени точки на литературното поле.
М. Арнаудов мисли теоретичните идеи в свързаност с историографията и очертава историческа крива, при която изключителното внимание на изследователите към „историко-биографичната метода“ е пренебрегвало „познанието на поезията като словесно изкуство“. Надвесва се над разлома, който може да бъде произведен между формална метода и литературна история. Разделът „По-късни насоки“, добавен към второто издание на „Основи на литературната наука“, маркира обрат към лингвистичната същност на литературата. Позоваванията на Арнаудов показват, че към времето на второто издание той познава дебата, който през 30-те години се води в руското литературознание с аргументи срещу т.нар. „формалисти“.
„Увод в литературната наука“/„Основи на литературната наука“ на М. Арнаудов е знаменателна книга. По времето на първото издание от 1920 г. и преиздаването през 40-те години времето на философско-лингвистичните системи в литературната наука на ХХ в. е наченало, но повече предстои. Книгата на М. Арнаудов не е теоретичен опус, а систематичен преглед. От фрагментите на античността, четени като теория, поетиката изминава исторически колебания между нормативност, историзираща перспектива и психологизация. Литературният историзъм преброжда анализиращите възможности на социология и психология на личността, проблематизирани в първите десетилетия на ХХ в. от фокус към езиковостта на литературата. Преглед на всичко това, изследването на М. Арнаудов е по-скоро познание между философия и литература, история на идеите в литературната наука. Кратките есета, персоналните ревюта задават силен акцент върху авторските мисловни системи. Времето на големите литературоведски школи на ХХ в. и осмислянето им като хуманитарни открития – също предстои. Трактатът на М. Арнаудов казва много за поетиката на древните, повтарящото се връщане към която ѝ придава статут на класическа, за философската традиция на немската литературна наука от XIX в., за интелектуалния артистизъм на френската критика, за хоризонта от теоретични идеи в руското литературознание от 20-те години на ХХ в. Целият конгломерат от имена, концепции, изследвания, тези, идеи е съотносим към единството на перспектива, която е по-обхватна от книгата – на историка на хуманитарното познание, историка на литературното Възраждане, фолклориста, научния критик и редактор М. Арнаудов. Телескопът (индекс на технически постижения) може да бъде мислен като познавателна метафора, или възможност едновременно за корпускуларно виждане и свързване на отдалечени мисловни полета. В този смисъл теоретичният трактат на М. Арнаудов е оптика към разместванията и пренарежданията в метарефлексивното поле. „Основи на литературната наука“ позволява телескопична оптика, която проследява сближавания и раздалечавания между природни науки и науки за човека; откроява познавателни криви (с различни релефи и различна скорост на времето) между теория и историография; позволява теоретичните диференциации на литературоведските дисциплини да бъдат проследени до епистемичните и дискурсивните им пресичания в историография и критика; задава контекстуална видимост към други персонални системи в литературоведското поле.
Виолета Русева е завършила българска филология, от 1985 г. е преподавател в катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Научните ѝ интереси са в полето на българския модернизъм: символизъм и авангардизъм, съвременна българска проза, историческа поетика. През 2015 г. защитава научна степен „доктор на науките по филология“ с дисертация на тема „Български символизъм: модуси на различимост“. От май 2018 г. e професор по българска литература – историческа поетика на новата българска литература. Автор на монографиите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014), „6 студии по историческа поетика“ (2017). Съставител на антологии на българския модернизъм: „Манифести на българския авангардизъм“ (1995), „Български символизъм“ (2000).
––––
[1]Арнаудов, М. Основи на литературната наука. Предг. Рая Кунчева. – София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2008.
[2]Елгин, К. Достатъчно истинно. В: „Съвременна епистемология. Антология“. Прев. Анна Иванова. – София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2024, с. 261–284.
Виолета Русева
