„Фокус“, Мария Степанова, превод Здравка Петрова, издателство „Жанет 45“, 2025 г.

Заговорим ли за Мария Степанова, по инерция заговаряме за паметта, за миналото, за историите в него. И нищо чудно, предвид отзвука, който мащабният ѝ опус „Памет за паметта“ бе предизвикал преди години. Струва ми се обаче, че нейната нова книга „Фокус“, също издание на „Жанет 45“, трябва да бъде отклонена от този дискурс – в нея фокусът е обърнат повече към прииждащото по пътя при опита да се измъкнеш от настоящето (самото то неизбежно плод на миналото); към онова идно, за което по време на гостуването си на пролетните „Литературни срещи“ в София преди дни руската писателка в имиграция каза (ако си спомням добре): „Хорошо, когда не знаешь что дальше“. Точно както героинята ѝ М. – нейно автофикционално алтер-его, вече е постигнала „увереността, че човек може да се движи само напред“, че трябва „малко по малко да се излезе от задушливата теснота на миналото“.

За кратките книги като че ли най-много има какво да се каже, но пък сякаш именно това изисква човек да се ограничи. Така че няма да е точно рецензия, а просто очертаване на базовите въпроси, които повдига тази повест от едва 140 (но колко дълги) страници. А именно: наративния капан, вината, идентичността, езика, дома/завръщането…

Мария Степанова ни предлага една история за пътя/пътуването на героинята М. (писателка в имиграция, спряла да пише – май единственото, което я отличава на пръв поглед от самата нея) към град в съседна западна държава, където трябва да присъства на литературен фестивал. Пътуване, което, образно казано, ще дерайлира многократно, запращайки я през поредица от случайности към едно внезапно пожелано откъсване от реалността, от миналото, от новинарския фийд, от идентичността – изобщо от всичко познато и от самата разпознаваемост.

Няма да разкривам подробности, но докато се впуска в неизбежните философски разсъждения, в характерното за нея навързване на илюстративни, надграждащи смисъла си истории, Степанова същевременно умело гради един почти приключенски сюжет, прибягва до обрати и мрачно-иронична, на места почти зловеща атмосфера, поддържа напрежение в своеобразната мистерия. (Нямаше как да не се присетя за образци като „Неутешимите“ на Ишигуро или „Завръщането на Буда“ на Гайто Газданов.)

Реалността обаче, отсамната за читателя и за авторката реалност, не просто стеснява във фокуса си приказното и митологичното, ами направо изяжда (глагол мотив в повестта) мащабността на този алегоричен наратив, изобилстващ от отчетливи метафори и символи. Получава се това, което Степанова всъщност иска да видим и което проблематизира – цялата многопластовост и широта на литературното тълкувание биват погълнати от събитийността на реалния свят, от (гео)политическата реалност. И така един от главните герои в книгата – „звярът“, за който тя непрекъснато разсъждава – няма възможност да остане абстрактното и многозначно зло като от приказките. Той си има конкретно име. Няма значение, че Степанова нарочно не назовава, че заобикаля конкретността, говорейки за „звяра“, за „страната, в която съм родена“, за „местата, където сега се водеше война“, за „езика, на който М. пишеше своите книги“ – това ги прави още по-ясни: Путин, СССР, Путинова Русия, войната в Украйна, руският език.

Получава се така, че прототипите изземват и властват над литературните образи. Сянката на публицистиката покрива фикцията. Творецът е принуден да коментира реалността, вместо да създава своя. Осъзнала това, както и че напоследък „не се занимаваше с нищо друго освен с четене на военни сводки и новини, всяка от които беше по-лоша от предишната“, писателката М. вече не може да пише. Не може и да присъства на литературни събития, без те да се превърнат неизбежно в кръстосан разпит за ситуацията между „родината ѝ“ и „нападнатата от нея страна“. Наративът за звяра, за съвсем конкретния звяр, изземва и отменя всички други истории, от които М. се е интересувала досега в творчеството си. Това, изглежда, е сякаш краят на самото писане.

Пълна загадка беше за М. защо всяка мисъл или спомен бързо и неизменно я водеха до разсъждение за звяра инеговото устройство. В края на краищата това беше простонеучтиво по отношение на околния свят, към всичко, коетоне беше звярът – и напълно заслужаваше внимание само посебе си.

Важен въпрос поставя „Фокус“ за ролята на занимаващия се с интелектуален труд творец – дали той трябва да е извън обществено-историческия дискурс и злободневното, или напротив, има дълг да заема ясни позиции, да коментира, да демонстрира, да указва, да наставлява, да „анализира поведението на звяра и неговите възможни намерения, а той растеше, може да се каже, паралелно с нея – едва сварваш да си записваш“. Путинова Русия раздели насила своите автори не на талантливи и неталантливи, както би трябвало, а на такива за или против режима и войната, зад граница или останали, забранени или разрешени.

Впрочем Степанова, която днес живее в Берлин, говори на събитието в София за тази мъчителна тавтология – да бъде принудена днес да повтори имигрантските маршрути от началото на XX век, по които някога са минали любимите ѝ автори. Този път обаче тази пренесена идентичност не се оказва богатство, а тежест, пречка, повод за вина и срам. В момента руският творец в изгнание не толкова може да продължи да прави това, което винаги е правил – да твори, колкото е принуден да се превърне в съдник на родината си. Той трябва да доказва чисто минало – че и преди, и винаги е бил на правилната страна (а тя е ясна за всеки съзнателен човек), че не е избягал за лично удобство, че никога не е съучаствал в подхранването на звяра…

И тук стигаме до въпроса за вината – вина, която заразява най-коварно и невинните носители на културата, от която произлизат и авторката, и героинята. Проблем, който Степанова също ясно засяга в повестта си, където героинята непрекъснато е преследвана от това неясно, но всъщност много конкретно чувство за гузност. Именно то я тика към анонимността, към неизвестното, към места като „град Ф., [където никой] нямаше представа коя е тя, никой не знаеше да е виновна за нещо“. Въпреки че на събитието писателката каза, че е важно да запазим най-вече способността си да се радваме, дори и на най-дребните неща, в книгата тя говори именно за вината от изпитването на радост в днешния сякаш понесъл се към бездната свят:

Излизаше, че радостта като такава сега бе забранена, нейното просто вещество се бе замътило и бе станало тинесто и кърваво. Колкото и да си говореше, че звярът се опитва да унищожи именно радостта в нейната страна, както и в съседните, и значи тя трябва да я култивира напук на него, М. още не успяваше да прилага тази максима на практика.

Вината е свързана и с въпроса за отговорността. Доколко героинята/авторката например – независимо по какви принципи и морал е водила живота си досега, независимо за кого наивно и упорито е гласувала, независимо какво е писала на езика си – е отговорна за процеси, тласкани от диктатор или от мнозинството. В повестта М. разсъждава многократно как всеки от сънародниците ѝ е живял в търбуха или близо до диханието на звяра, че в крайна сметка е неизменна част от него. Природата на звяра е такава, че той те обема, съдържа, „вроден“ е (и ти спрямо него) и затова е труден за противопоставяне без огромна дистанция.

М. никога не бе имала нещо общо със звяра, поне така ѝ се струваше по-рано, но тъй като по всичко личеше, че звярът се разширява и вече се състои от всички, живели някога на територията на страната, от която тя беше родом и където съвсем доскоро бе заспивала и се бе събуждала, а и от всички, които говорят и пишат на езика, който тя смяташе за свой – от това излизаше, че именно тя е звярът.

Стигаме и до проблема, преплетен с всичко споменато – този за езика, също многократно обговарян от Степанова. Езикът като белег на вината, като симптом на идентичността, която искаш да скриеш. Неотдавна с литературен приятел си говорехме как, откакто Русия безцеремонно нападна Украйна, руският опротивя дори на абсолютни русофили (в културно, не в политическо отношение, разбира се), започна да предизвиква едва ли не болка, непоносимост, омерзение при чуването му. За същото говори и писателката, но от другата позиция – от позицията на говорещата и пишещата на него.

За героинята ѝ въпросът за езика вече няма сносен отговор – дори когато среща други рускоговорящи, тя използва английския – „неутрален, спасително хигиеничен“. М. има чувството, че непрекъснато говори все едно с мишка между зъбите – всеки момент може да я схруска, но не може да я изплюе и просто трябва да свикне с неудобното ѝ присъствие там. Интересна е и друга свързана с темата история – за професора лингвист, отвлечен от номади, с отрязан от тях език и принуден да ги забавлява с безсловесното си мучене, който след измъкването си в крайна сметка отново бяга към пустинята на безсловесието. Така и М. ще стигне до крайния извод, че:

Излизаше, че единственият начин да се отървеш от звяра е бил да се отървеш от себе си или поне да замлъкнеш веднъж завинаги, за да не би по невнимание да изречеш нещо с неговия глас.

Героинята признава, че езикът ѝ опротивял, макар да съзнава, че самият той няма вина, че да му се сърди е безсмислено, дори несправедливо: „Беше беззащитен до такава степен, че всеки можеше да го окичи с гадни дрънкалки и да го накара да се кълчи и да подражава на звяра“. И в книгата, и на събитието Степанова подчерта как това се е случвало и с други езици („и други езици носят по кожата си и под нея синини, белези, нащърбени късове метал, следи от отношението на предишните му стопани към него“). И все пак, както забелязахме с този мой приятел, същото отношение спрямо езика и културата изобщо не последва например след потресаващите събития подир избирането на Тръмп.

Спомних си тогава една от репортажните статии на Димитър Кенаров в „Диктатори, трактори и други приключения“ („Жанет 45“) – за руски директор на класически театър в Крим, още преди войната, където може би има нагледно обяснение за тази зависимост, за това „въоръжаване“ на културата като „неприкрит идеологически инструмент“, като идеологически фетиш, утвърждаващ россиянството. „В крайна сметка тъкмо близките исторически и културни връзки на Крим с Русия са най-силният аргумент на Путин за военната окупация“, пише Кенаров в „Царят на театъра“. И още:

Според националистическата нагласа фактът, че Пушкин, Толстой и Чехов са пребивавали за кратко в Крим, го превръща на практика в руска провинция. Като пази жива тази културна традиция, театърът на Новиков спомага да се подсили консервативната руска идентичност, която до голяма степен прави окупацията възможна.

Може би абсолютно същото осъзнава и М., когато казва, че „за хора, произхождащи от местата, където бе живяла почти цял живот писателката, дори класическият балет (…) се асоциираше на първо място със смяна на държавната власт“.

Стигаме и до проблема с идентичността, който реално обсъждахме и без това до момента. Както бе подчертано, авторът вече не е автор, а представител на страната си. М. не е просто човек, а чужденец, който трябва да бъде питан с будещия тревога и дори усещане за отхвърляне въпрос „откъде сте“. М. не е дори просто жена – тя бива „разкрита“ като руската авторката, която е, от симпатичния мъж, който се оказва неин „читател“. И съответно отново попада в капана на своята разпознатост, прочетеност, национално представителство, където трябва да бъде разпитвана, а не ухажвана например.

„Фокус“ е книга за идентичността – за нуждата, копнежа и трудността/невъзможността да напуснеш тази идентичност, да ѝ се изплъзнеш, да избягаш от „позора и безизходността на сегашното си положение“. Минавайки през травестията, през смаляването до все по-малки пространства (стаята, саркофага), М. накрая ще опита да се откаже от всички притежания и белези на идентичност – от телефона до паспорта и името си, – за да открие място, където „никой не знаеше къде е и какво става с нея, никой не можеше да я привика и призове към ред, задължения и обещания“. Да си никой обаче, е умение – трудно умение, може би непостижимо. Опитвайки се да остане в безопасна „зона“ на комфорт, М. си спомня и за другото значение на думата зона – „многобройните лагери, където държаха хора, извършили престъпление, заедно с такива, които са нямали никаква вина“.

Да, поствоенният руски имигрант сякаш е изгубил контрол над биографията си, както казва един от героите. Идеята за сигурност и дом също се оказва невъзможна – той не е тук, но не е и там. И завръщане е невъзможно, когато няма към какво да се завърнеш. Завръщане има само при наличието на дом (мотив, който се среща в няколко от историите). В крайна сметка…

дори ти да се върнеш, където си искала, ще завариш на мястото на дома си празно място. А може и да те посрещнат с радост, и мляко да ти стоплят, и да те настанят за спане, а през нощта изведнъж да се превърнат в неузнаваеми върколаци и да дойдат да те изръфат сънена.

На концерта си в София преди време Юрий Шевчук от ДДТ, чиито позиции са пределно ясни, въпреки това говореше малко и заобиколно за войната: казваше, че не са хубави „нещата, които се случват“, че не бива „хората да постъпват така един с друг“. Правейки кръг към началото на статията – да, всички знаехме какво не назовава в случая. И си мисля, че не става дума за страх, а за психологически опит за отстранение. Изход? Може би. А може ли М. или който и да е от сънародниците ѝ да направи нещо? Един от възможните, макар и нелицеприятни отговори е този, който Степанова дава в епизода, когато М. и мъжът в повестта не успяват да излязат от една escaperoom и в крайна сметка организаторите накрая просто им отключват, за да ги пуснат навън. Тогава героят отбелязва, че все пак са…

намерили нов начин, изход от безизходното положение, без да се наложи нито да се ровят в книжки и чекмеджета, нито да отгатват гатанки – беше нужно просто достатъчно дълго да не правят нищо, докато въпросът не се уреди от само себе си.