Подобно на търговската реклама, партийната идеологическа пропаганда е ненаситна. Тя иска да завладее и обсеби всичко – не само националното обществено пространство, а и международния подиум, и душите и сърцата на всеки от нас, и цялото битие.
Общото между търговската реклама и идеологическата пропаганда е популизмът – разликата между тях е, че докато рекламата е общо взето безобидна, миролюбива и все пак прецизна в подбора на средствата си, пропагандата е настъпателна и безскрупулна, властолюбива, агресивна и дори милитаризирана.
Всичко това по-възрастните от нас знаят от горчив личен опит. Защото уроците, които отдел „Агитация и пропаганда“ към ЦК на БКП даваше на нашего брата десетилетия наред тоталитаризъм, са незабравими – тези болезнени уроци ще придружават нас, питомците на Моралния кодекс на строителя на комунизма, доживотно. През последните три-четири десетилетия тези уроци ни поучават, слава Богу, само като спомен, но и това не е малко – споменът е също изживяване. Какво да се прави – за разлика от радостта, болката е незабравима. Ако един предприемач, един актьор или един редови гражданин можеше да избира дали да участва, или да не участва като автор, съавтор или консуматор на една търговска реклама, ние, жертвите на идеологическата партийна догматика в онези сурови и зли времена право на избор нямахме. Ние бяхме не субекти, а обекти – петилетка след петилетка доктрината уби във всеки от нас и последната искрица индивидуалност, и последните личностни, субективни качества, за да ни превърне в слуги на един повсеместно обезличаващ тоталитаризъм.
Ако наречете този граждански процес мракобесие, няма да сте далеч от истината. Разбира се, мракобесието никога не бе официално обозначено като такова – в онези плакативни времена тъкмо партийната идеологическа пропаганда гримираше мракобесието, прикриваше грозотата му зад фасадата на безброй колкото красиви, толкова и фалшиви имена. Мракобесието бе провъзгласявано за общонародно щастие, за свобода, братство и равенство, за мир и дружба между народите, за социален и научен прогрес, за тържество на доброто и красивото.
Още от детска възраст поколение след поколение всички ние бивахме заставяни от регламента да живеем с тези лъжи и измами, дори когато не вярвахме в тях. С времето те се превърнаха (къде неусетно, къде осъзнато) в наши неотлъчни съжители и спътници на път към светлото комунистическо бъдеще. Ето защо на въпроса какво е комунизъм, зевзеците отговаряха: победа на прогресивните сили над здравия разум. (Подобни халосвания бяха, разбира се, опасни като огън, подобни отговори се произнасяха доверително и поверително – само шепнешком и само на ушенце.)
И понеже тема на последните ми есета са конспиративните теории и гражданските митове и легенди, към тях с чиста съвест можем да причислим и цялата политизирана и идеологизирана мимикрия, в която битуваха, робуваха, студуваха и гладуваха цели източноевропейски народи и поколения. И преди всичко ние, българите – по социална мизерия и по ожесточеност на идеологическата пропаганда нас ни биеха само Румъния и Албания, но за разлика от нас тези две държави се дистанцираха от Кремъл и така въпреки своята свирепост си спечелиха поне международния престиж на дисиденти в рамките на Съветската империя.
Може би в разцвета на комунизма най-популярната легенда на родна земя беше преданието, че Русия е наш двоен освободител. За пропагандните нужди на Кремъл и София имиджа на СССР като наш еднократен освободител явно не бе достатъчен – освободителят трябваше да е двоен, а както ще видим след малко, и това не стига.
Историческата истина е, както винаги под слънцето на мира и социализма, обратна. Тази истина говори, че не наш двоен освободител – наш двоен поробител е Кремъл: в края на ХІХ в., благодарение на наши сърцати държавници и родолюбци като Захари Стоянов и Стефан Стамболов – по-малко успешно, а през средата на миналия век, благодарение на национални предатели и кремълски лакеи като Георги Димитров и компания – вече съвсем успешно. Неслучайно най-значимите ни възрожденци – от Ботев, Левски, Бенковски и Ангел Кънчев до Раковски и Каравелов – са виждали в лицето на Русия не наш освободител, а наш потенциален поробител. Стамболов разказва, че в най-злите си сънища сънувал Русия като огромна бяла мечка, която го души. Захари Стоянов пък пише на страниците на в. „Свобода“: „Руският камшик боли повече от турския“.
Така че и освободителната роля на Русия в националната ни съдба се оказа един от многото ни неразобличени митове. А ако съдя по многомилионната армия ентусиазирани родни (разбирай безродни) русофили, които по сборищата си демонстративно горят и тъпчат европейското знаме и развяват руския национален флаг, конспиративността така пълновластно е обсебила общественото съзнание, че този вековен мит ще се окаже като че ли не само неразобличен, а и неразобличим. Дори и отявленият неофашизъм на отявлено неофашисткия Кремъл, дори издевателствата на днешното кремълско мракобесие, което залива страната във вълна от терор и насилие, което ден след ден преследва и убива политическите противници на Путин и олигархичния му режим в злокобните средновековни традиции на плаща и кинжала, не успяха да отклонят фанатизираните ни русофили от пагубния им път. Докато един съвременен автор открито заяви, че предпочита американци да го окупират, отколкото руснаци да го освобождават, стъпили върху камара исторически лъжи, милиони наши съграждан съграждат и доизграждат унаследените митове и митологии.
А всички те са опасни, защото са не само историческо наследство, а и настояще. Едно тревожно настояще, което дума по дума, конспирация след конспирация заплашва да се превърне в ресурс на едно още по-тревожно бъдеще.
Че тържествено обещаното ни от Моралния кодекс на строителя на комунизма светло и благополучно бъдеще, което, казано с езика на Георги Марков, ще обезпечи най-голямото възможно щастие за най-големия възможен брой хора, няма да се състои, прозряха още в дебрите на тоталитаризма дори и слепците. Но че подхранван не само идейно от Кремъл, година след година и мандат след мандат неокомунизмът набира сили на родна земя, че пълзешком, а с времето и все по-открито и по-открито агресията (все още само идеологическа) на Кремъл среща гостоприемството и на масите, и на президентството, и на парламента, и на институциите, нашего брата нехае. А това му нехайство си има цена и тя е висока – до болка висока.
Старите, окървавени и от собствената ни кръв граждански легенди и митове, идеологии и идеологеми възкръсват и днес пред невиждащите ни очи. Те крачат към биографията на всеки от нас – безшумно, но непоколебимо. И както винаги в размирната ни история, доктрините не идват сами – за разлика от безобидните търговски реклами, гражданските конспирации са придружавани неотлъчно не само от сладкодумни пропагандатори, а и от конспиратори с пръст на спусъка. Така победата им е обезпечена – онова, което остава непостигнато с добра дума, става постижимо с куршум. Нашата тиха несъпротива, нашето нехайство, нашето гражданско малодушие, нашето политическо късогледство, нашата историческа безпаметност насърчават некрофилния конспиративен поход на злото. Който аз бих окачествил като милиционерщина с нова дата. Една дата, която е все още само заплаха, макар и заплаха нарастваща. Аз усещам как тази заплаха пълзи с лепкавите си пипала по кожата ми. Но и наивно се надявам преходът от обществената ѝ теория към обществената ѝ реалност никога да не настъпи. Иначе рискуваме Кремъл да се превърне от наш двукратен в наш трикратен освободител – този път безвъзвратно и завинаги!…
