Разговор със сопраното Радостина Николаева, която отбелязва двадесет и пет години на сцената, от тях двадесет и една в Софийската опера
Радостина Николаева е родена е в Русе. През 1994 г. завършва Музикалното училище „Проф. Веселин Стоянов“ в родния си град, а през 1999 г. НМА „Проф. Панчо Владигеров“ със специалност оперно пеене. Дебютира през 1998 г. в ролята на ДоннаЕлвира в „Дон Жуан“ от Моцарт и бързо се утвърждава като една от водещите български певици. Изпълненията ѝ на сложни Вагнерови роли, особено на Изолда в „Тристан и Изолда“ и Кундри в „Парсифал“, получават високи оценки. Те разкриват дълбочината на нейното драматично майсторство и вокална мощ. Към тях тя прибавя и образите на Брюнхилде в „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“, Елза в „Лоенгрин“, Сента в „Летящият холандец“. Предстои ѝ дебют като Венера в „Танхойзер“.
Радостина Николаева гастролира в оперни спектакли и фестивали в Германия, Швейцария, Холандия, Белгия, Япония, Русия и други страни, както и на сцените на всички български оперни театри. През годините участва в майсторски класове на Анна Томова-Синтова, Курт Ридъл, Долора Заджик, Рихард Тримборн и др. Носителка е на Втора награда от конкурса „Проф. Христо Бръмбаров“ (2001), Трета награда от Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов“ (2004), Трeта награда от Международния конкурс OttavioZiino в Рим (2005), двете най-високи награди – Първа и Наградата на публиката, от Деветия международен конкурс за млади оперни певци PremioSpirosArgiris в Сардзана, Италия (2008).
Радостина,50 години, от които 25 на сцената, как се отнасяш към тази равносметка? През половината ти живот си била на различни сцени – Русе, Бургас, Варна, Стара Загора, най-много в София.
Казано така, звучи като сън, като сбъдната мечта, защото това винаги ми е било на сърце. Носех в себе си музиката и шанса, който имах да се занимавам, да проектирам себе си в музиката, за мен беше огромно щастие. От малка съм мечтала да се занимавам с музика. Тя винаги ме е вълнувала, минавала е през мен и аз съм я усещала много, много силно. Исках да стана пианистка, защото бях омагьосана от едни ръце в някакво телевизионно предаване. Не си спомням чии бяха тези ръце, но те наистина ме омагьосаха и ми подсказаха по някакъв начин накъде ще ме поведе животът.
Кога започна да свириш на пиано?
Не твърде рано. От първи клас, в една музикална школа в Русе, първоначално нямах мое пиано. На четвъртата година родителите ми купиха. То се казваше „Кубан“ и все още е в апартамента ни в Русе. За жалост вече не го ползвам толкова, колкото тогава, когато ме приеха в Музикалното училище. Това се случи през 1991 г. Приеха ме във вокалния клас.
Сигурно и с Георги Делиганев си работила.
Да, с Георги Делиганев се срещнахме там, той ме хареса, но тогава прецениха, че ще се занимавам с преподавателката Софка Инджова. Аз завърших при нея. С Делиганев ни свързаха заниманията по ансамбли и освен това втората година имахме хорово пеене. Така че една година сме пели с моите съученички в хор. На мен и на още три момичета Делиганев ни даде почти солова изява в квартет, в едни хорови произведения, отидохме и на турне в Западна Германия. Спечелихме първа награда на фестивал, на който вече не си спомням името. Беше много вълнуващо приключение, но и нещо като културен шок, който преживях, виждайки стандарта на живота там.
В „Адриана Лекуврьор“, фотография Софийска опера
Кога беше първата изява, в която, излизайки на сцената, се почувства оперна певица?
При мен пътят до сцената беше доста по-дълъг. Завърших с отличие музикалното училище. Тогава си спомням, че имаше продукция, на която аз пях Церлина от „Дон Жуан“. Така че започнах с „Дон Жуан“. Но в цялата опера пях, и то като Донна Елвира, през 1998 г., когато бях трета година студентка в Музикалната академия. Там професор Павел Герджиков ми преподаваше актьорско майсторство и той беше човекът, който ми подаде ръка. Още преди завършването ме покани да участвам в постановката на „Дон Жуан“. Тя беше по случай 50-годишния юбилей на Русенската опера. Така че на сцената дебютирах в Русе. Едно от препятствията беше, че трябваше да обърна на български ролята на Донна Елвира, която знаех на италиански. Това беше един от последните спектакли на български. След това вече навсякъде се пееше на оригиналния език.
Всъщност моята среща с теб беше точно по време на спектаклите на „Дон Жуан“, когато се яви на Конкурса за млади оперни певци в София. И оттогава мисля, че няма твоя роля, която да съм пропуснала. Как се почувства на този конкурс? Беше един от най-трудните в света, най-вече заради третия тур с цял спектакъл.
Да, това се случи една година след като постъпих на работа в Софийската опера. Скоро ходих в „Личен състав“ и видях, че съм назначена на 10 септември 2003 г., а конкурсът беше през 2004 г. Наистина е един от най-трудните. Може би му съперничи конкурсът „Мария Калас“, където има тринайсет различни арии, седем песни и една партия, която трябва да си изпял на сцената, но в рамките на конкурса няма спектакъл.
В Софийската опера кандидатства или получи покана?
След първото издание на конкурса „Пълдин“ ме поканиха да се явя на конкурс в Софийска опера за две роли – Донна Анна в „Дон Жуан“ и Микаела в „Кармен“.
Явно „Дон Жуан“ е знакова за кариерата ти.
С тази опера имам интересно преживяване на едно турне с Казанската опера в Холандия, когато пях и двете роли. Едната вечер пеех Донна Елвира, а след две вечери Донна Анна и така ги редувах.
А коя ти харесва повече и е по-близо до теб?
Двете изразяват по различен начин същността на жената и изискват различна концентрация. В един момент те някак се допълват, допълват моята същност и ми доставя удоволствие да пея и двете. По различен начин провокират гласа, по различен начин се провежда музикалната линия през тях. Един артист е хубаво да познава всички персонажи в дадено заглавие, за да бъде пълноценен образът, който изпълнява.
Доста години по-късно участва и в постановката на Уго Де Ана. По-уверена ли беше?
Беше по-трудно след толкова време отново да посегна към Донна Анна. Тя е много висока летва.
Но ти си я изпълнила съвсем млада, и то неведнъж! Или младостта не знае прегради?
Не зная, минала съм през толкова различни партии. За жалост в един театър не можеш да избираш репертоара си – да пееш само Моцарт или само Верди, или пък да се редуват, така че да пазиш някаква гласова хигиена. Ако например пееш Пучини, при когото оркестърът е много по-плътен и те провокира да дадеш доста повече глас и не само глас, но и емоции, а след това се върнеш в някоя Моцартова партия. Затова след почти десет години беше изпитание – все едно за първи път подхождах към тази партия. Наистина всяко едно излизане на сцената за нас, певците, е като конкурсен изпит, начин да докажем дали сме израснали, добавили ли сме нещо към своите умения, не само певчески, но и актьорски, и най-важното – да покажем, че поддържаме нивото си и очакванията на публиката, която има симпатии към нас.
Винаги съм се възхищавала на начина, по който подхождаш към една роля. Ролите ти в последните три години (като не включвам тези, които са в репертоара на операта) са Хризотемис и Ариадна на Рихард Щраус, Елза на Рихард Вагнер, Адриана Лукуврьор на Франческо Чилеа. Наред с тези нови роли си още Тоска, Брюнхилде, Изолда, Лиу, Микаела. Толкова различни стилове и начини на пеене. Сега подготвяш Венера в „Танхойзер“. Откъде тръгваш към ролята?
Венера ще бъде последната роля, в която ще дебютирам. На пръв поглед наистина са доста различни, особено Адриана. Това е много тежък, бих казала, къртовски труд. Много дълъг процес. Когато започнах да се занимавам с Вагнеровите произведения, маестро Рихард Тримборн каза, че една голяма Вагнерова роля се учи една година преди да излезеш на сцената. Една голяма роля на Щраус се учи две години. И е така, защото тези роли са твърде специфични. Освен това добавям и особеностите на немския език, начина, по който се произнасят думите, цветовете, с които се обличат, акцентират, като се извадят гласните с помощта на много ярки съгласни. И мелодиката на езика е различна. Много е характерна и човек трябва да обърне особено внимание. Трябва да има музикално ухо, което да долавя и най-малките нюанси на всички тези гласни, които не са чисти гласни, както в италианското пеене или както говорим. И тези изстреляни съгласни, които трябва да са фокусирани като стрела.
Сента в „Летящият холандец“, фотография Софийска опера
При подготовката на оперите работиш с различни специалисти – първо с Тримборн, после с Анна Томова-Синтова специално за „Лоенгрин“…
Първата ми Вагнерова роля беше Изолда в „Тристан и Изолда“ през 2015 г. На 25 януари се венчахме със съпруга ми Бисер Георгиев, а през февруари беше премиерата.
Вие и двамата участвахте в премиерата.
За нея, както споменах, работих с Рихард Тримборн, който ни отвори вратата към този репертоар, и ние преминахме по най-лесния начин и без толкова голям стрес. След това, когато трябваше да вляза в Брюнхилде в „Залезът на боговете“, беше малко стресово, защото трябваше много бързо да я науча. Разбира се, всеки певец трябва да има своята домашна работа. Не можеш да отидеш и да чакаш работата с пианиста.
Вероятно това, че си учила пиано, ти помага?
Владеенето на пианото само подпомага певческата работа. След като си научил ролята, започва вокалната работа с корепетитора. Разбира се, чета произведенията и либретото, което превеждам вкъщи. Трябва да се знае какво означава всяка дума, но не само това, да намериш в речника и какви още синоними има. Но изграждането на ролята не свършва с превода. За всяка дума след това трябва да намериш своите нюанси, с които да я оцветиш. И когато си готов музикално, идва моментът, в който се включват и актьорските задачи, срещата с партньорите, режисьорските решения. Но най-истинската работа е, когато изпееш една партия на сцената, и то не само веднъж, а поне пет-шест пъти, дори десет. След това вече човек може да каже, че е започнал да разбира тази партия, чувства се свободно.
А ти слушаш ли си записите?
Не обичам да ги слушам и да си призная, понякога дори се страхувам, защото съм много самокритична и се страхувам да не чуя нещо, което няма да ми хареса. Но пък от друга страна, хубаво е човек да се слуша, защото по този начин може да коригира, да се опита да намери нов подход. Да не говорим за гледането на видеозаписи.
Отскоро имаш и друго поприще – започна да преподаваш.
Това е друга вселена. Преподаването е наистина нещо много, много трудно и отговорно, същевременно много удовлетворяващо – когато усетиш, че този, когото се опитваш да провокираш да открие своя глас, откликва. Много дълъг процес, в който влиза и педагогическият подход.
Колко ученици имаш?
Имам само трима, но те са достатъчни. Работила съм и с други, но по-продължително с трима.
Ти ли ги избра?
Те ме избраха, дойдоха и пожелаха да работят с мен. Покани ме Велизара Караянкова, на която съм хоноруван асистент.
Затова още нямаш клас.
В Музикалната академия има стройна система. Не мога да имам собствен клас, преди да мина през определени етапи. Това са моите първи крачки в това наистина голямо поприще, което е като безбрежен океан. Много е приятно, защото ние не само обсъждаме и пеем, но освен това много си говорим за живота. Младостта носи енергия и усещам, че те ме вдъхновяват. Надявам се и аз да ги вдъхновявам.
Някои певци казват, че преподавайки, откриват нови неща за себе си, за своя начин на пеене.
Откриват, разбира се, и то най-вече в начина, по който да изразиш и обясниш това, което си успял да усвоиш през годините, защото е много трудно да предадеш на друг човек тази техника. Всеки глас е различен. Трябва да го поведеш към белкантото – италианското красиво пеене. Трябва да разбереш по какъв начин ти си стигнал до тези умения, а след това съответно да ги предадеш.
Ти при кого си учила в Музикалната академия?
Завършиха при доцент Ирена Бръмбарова, нейна асистентка беше Велизара Караянкова, която преди това е била и нейна ученичка.
Да те попитам и за предпочитан композитор. Толкова са много в репертоара ти.
Много обичам Пучини, Чайковски, Вагнер, обичам Моцарт. Всички композитори са гении и за мен са проявление на божественото, което е преминало през тях, за да създадат тези големи шедьоври, които ние пресъздаваме. Какво да кажа за либретистите, за писателите…
Разкажи за юбилейния спектакъл „Тоска“.
Толкова се вълнувам! Вълнението е радостно, но и съм притеснена. Голяма отговорност е публиката точно по този повод да ме види като Тоска. Знаете, че винаги е като за първи път.
В Софийската опера ли беше твоята първа Тоска?
Да, тук беше моята първа Тоска през 2011 г. Спомням си, маестро Пламен Карталов ми предложи да дебютирам в тази роля. А аз го попитах: „Наистина ли е подходяща за моя глас, достатъчно зряла ли съм, за да бъда Флория Тоска?“. Мисля си, че човек трябва да се провокира, но естествено, всичко да бъде с голямо внимание. Когато човек си поставя големи цели, тогава може би нещата се случват по-бързо. Мобилизираш се. И тази провокация е хубава. Вероятно и самата младост помага. Това, че съм пяла толкова роли от Верди и първоначално много Моцарт – „Сватбата на Фигаро“ и „Дон Жуан“ ги пях много пъти – ми даде една друга свобода за „Травиата“, „Трубадур“, „Бал с маски“, „Атила“, по-късно „Силата на съдбата“ и много други.
Гледала съм те и в хубави руски роли – Чайковски, Бородин. Но да споменем и българските роли.
Да, много съм щастлива за тях. Беше голяма провокация за мен, защото първата си българска роля изпълних на открито. Тогава се пееше без микрофони. Отново по предложение на маестро Карталов – Мария от „Цар Калоян“. Покани ме да участвам в първото издание на фестивала „Сцена на вековете“ във Велико Търново. Давам си сметка сега, че това е една Щраусова роля. Много сложно беше, но и много приятно предизвикателство, резултатът за мен беше вълнуващ и удовлетворителен. После направихме операта и тук – полуконцертно.
Да ти припомня Косара.
Да, имаше едно концертно изпълнение.
Всеки певец казва, че ролята, която работи, му е любима. Аз не мога да кажа в коя роля си най-добра. Когато те гледам, оставам изумена от способността толкова естествено да претворяваш всяка героиня, сякаш това си ти. Последният път беше за Изолда през 2023 г. Отдавна не бях те гледала, а ти беше толкова красива, уверена, спокойна. Какво да кажа за Норма!
Да, чувствам Изолда много близка, като част от мен, като моя втора кожа. Колкото до Норма, тя също е много изстрадана роля и бих казала, голяма моя гордост. Нея не съм подготвяла тук, в операта. Имах шанса да получа покана за Гърция, за спектакли на открития амфитеатър „Одеон“. Работих един месец с един много голям пианист и дебютирах в амфитеатъра, който е за 5000 души. Наистина беше грандиозно. Освен това е голямо постижение и голяма радост да я изпея в родината на Мария Калас. Тя е идол, за мен тя е Норма!
Всички обожаваме Калас, но никога не съм те усетила да ѝ подражаваш.
Винаги съм се стремяла да търся собствения си глас, да не имитирам никого. Често са ме оприличавали на Монсерат Кабайе. Когато отидох да дебютирам във Варна в „Набуко“, бяха написали, че съм втората Гена Димитрова.
