(живописно-поетични успоредици) 

1

Иво Милев в каталога „Въображението е моята кръвна система“, придружаващ изложбата на Емил Стойчев в СГХГ, ознаменуваща негова 90-годишнина (27.ІІ. – 6.V.2025), цитира художника: „Аз съм малко потайна личност“. Цитира го, за да утвърди: „Всъщност в живописта си той е не по-малко прикрит; искреността, откровението остават дълбоко скрити (ако това е възможно) зад един почти неразгадаем образен език, завоалиран зад лични символи и знаци, чието значение е известно само нему, образи, рефериращи слабо към нещо познато (по-скоро загатващи), и това було на загадъчност и енигматичност пада с годините все по-тежко върху създаваното от него“. Казаното е подкрепено както от дъщерята на майстора Евелина Стойчева: „Картината е ребус, понякога небето виси на ръба на пропаст“, така и от изкуствоведката Неда Живкова, която също се осланя на изречено от Емил Стойчев: „Самият Емил Стойчев споделя, че процесът на рисуване е често с неизвестен и за самия него резултат, че започва с най-общи параметри на рисунката: Аз съм един конструктор, конструирам сюжета“. Че е конструктор, личи от портретите, които прави на свои приятели – Атанас Яранов, Георги Чапкънов, Генко Генков, Димитър Киров, Христо Нейков… Започва да ги прави някъде към средата на 70-те години на миналия век и те поставят началото на преобръщането на изобразяваните от него обекти – след като дълго се е отдавал на пейзажа, сега в центъра на живописното му внимание застава фигурата – особена, различна, странна. На старта на това внимание са негови колеги, и те особени…

2

Има една снимка на Емил Стойчев заедно с Румен Скорчев, Атанас Яранов-Шаро, Павел Койчев от 1988 г. Четиримата са подредени в редица, ако гледаш отдясно наляво (както пишат арабите и евреите), първи е Румен Скорчев; ако гледаш отляво надясно (както пишем ние, европейците, без значение на кирилица или латиница, а също грузинците, арменците, индийците), първи е Емил Стойчев. Единствен той не държи чаша, ако не се лъжа, първите двама пият някакъв твърд алкохол (уиски, коняк, водка): личи както от формата на чашите, така и от резенчетата лимон. Павел Койчев е на вино, май че ли бяло. Още едно отличаване: само Емил Стойчев е сдържано усмихнат, останалите се смеят отворено, а най-отворено и най-широко от всички – Атанас Яранов. Нещо искрено ги е развеселило. Но пък на нас снимката ни навява тъга: тя със сигурност запечатва момент отпреди месец август същата година, тъй като на 14.VIII.1988 г. Шаро напуска белия свят. Инфаркт. Какъвто сполетява и сина му Димитър Яранов 36 години по късно…  

3

От тримата на снимката Емил Стойчев е създал портрет само на Атанас Яранов. Нарисуван е през 1975 г., сравнително голямо платно – 120х110 см. Фигурата на художника е изтеглена вляво (гледано фронтално), седи на края на пейка, ръцете му с едри пръсти и длани са положени върху дясното бедро. До него, почти по средата на пейката, се е разположил гротесков образ – някакво странно същество с човешко лице и птиче тяло (поне на такова ми прилича заради подобните на перушина мазки). Над пейката виждаме картина с четири фигури – не по-малко гротескови, едната е полегнала и – парадоксално – се намира най-високо от всички. Може да предположим, че това е картина на самия Атанас Яранов, макар фигурите да са нарисувани не по негов, а по Емил-Стойчев маниер. Тази най-вляво, с костюм сякаш от театър dell’arte, е показана само с торс – без глава, без крака, с една ръка – дясна. И с някакво разтекло се жълто петно над нея. Над странния образ, намиращ се на пейката, стърчат два тънки крака сами за себе си, без никакво отношение с която и да е от фигурите на платното. Но никоя от тях не прилича на трилобитските изображения, които Атанас Яранов вече е открил за своята живопис (виж в тази връзка есето ми „α+(:-pitturamorte:restart-:)+ω“ от книгата „От Мърквичка до Минотавъра“, ИК „Жанет 45“ 2017). Няма ги и на прощалното платно „Стая № 9 (В памет на Атанас Яранов), 11.08.1989“, ако не броим смесената от двата стила фигура долу вдясно, чиято лява ръка завършва с като че ли рибя глава. Рибя, да, защото рибите са чест мотив в картините на гениалния Шаро…

Емил Стойчев, „Меки сърца“, 1996 г.

4

Портрет, излязъл изпод ръката на Емил Стойчев, има и пловдивският художник Димитър Киров-ДиКиро. Изобразен е като средновековен рицар (Дон Кихот?), застанал пред дървен станок (?) с отвор в горния край, където виждаме нещо като марионетки. Тия марионетки са характерни за Емил Стойчев, твърди Неда Живкова: „Фигурите във фигуралните композиции на Стойчев по правилата и принципите на своето конструиране напомнят куклите, които създава сюрреалистът Ханс Белмер. Техните крайници имат самостоятелна функция в пространството. Аморфно неясните обеми се движат по индивидуални правила, подчинени на своя вътрешна логика“. Честно казано, налице е прилика, но сякаш различията са по-съществени: Белмер е някак преднамерено разпадащ човешкото тяло, тоест изкуствен е, докато при Емил Стойчев усещането е, че всичко е спонтанно, от само себе си; някак органично и оргиастично случващо се. Но не това е важно в случая, а че от четката на Емил Стойчев са сътворени потрети на двама художници, всеки от които има собствен разпознаваем стил, родил се изглежда някъде тъкмо през средата на 70-те години на ХХ век: при Атанас Яранов „нещо първично и неземно, отвеждащо към зората на човечеството“ по думите на Иван Маразов; при Димитър Киров този уж тракийски, а всъщност медитерански Пловдив, любимият Пловдив, толкова левантийски, разпрострял се из цялото Средиземноморие; при Емил Стойчев деформации, подчинени сякаш на „някаква апокрифна физика, анатомия или геометрия“, както провижда творчеството му Георги Лозанов. Трима майстори, изскочили по едно и също време: крупният, плътен и херметичен Атанас Яранов; въздушният, ефирен и почти епичен Димитър Киров; гротесковият, загадъчен („Картината започва да се превръща в ребус, в смислово поле“ – Иво Милев) и необщителен Емил Стойчев („Стойчев не влиза в диалог със зрителя“ – Георги Лозанов), които може и трябва да съприкосновим (но не обединим, изобщо не!), за да разберем… Изразители на т.нар. „асоциативно-метафоричен подход“ (Бойка Доневска).

5

Михаил Неделчев има една теза за „тримата големи поети“ от епохата на социализма – Биньо Иванов, Константин Павлов и Николай Кънчев. Винаги съм се чудел защо избира точно тези трима, след като от онова време можем да посочим още имена, които биха били гордост и слава за всеки поетичен език – Иван Теофилов, да речем. Или Христо Фотев и Иван Пейчев, на които изтъкнатият литературовед дава други характеристики – „светлият принц на поезията“ за Фотев, „тъмният принц на поезията“ за Пейчев. Или „тихите лирици“ Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Янаки Петров, които в лицето на Марин Бодаков в първите десетилетия на XXI век намериха своя достоен продължител. Разбира се, едно от възможните обяснения е, че и тримата не са между живите, когато Михаил Неделчев излага твърдението си: Биньо Иванов умира на 16.IV.1998 г., Константин Павлов – на 28.IХ.2008 г., Николай Кънчев – на 9.Х.2007 г. Струва ми се обаче, че не е само това, прекалено елементарно е, има и друго и то според мен е, че по някакъв начин и тримата градят своя поетика, която им е толкова присъща, че не може да се сбърка с никоя друга. Те са абсолютно уникални, творчески самодостатъчни и самоизградени: Николай Кънчев херметичен, Биньо Иванов баладичен, Константин Павлов гротесков. Точно както Атанас Яранов, Димитър Киров и Емил Стойчев. Затова – ако искаме да разберем живописта, необходимо е да се вгледаме в поезията…

6

Писал съм за фигурите, изобразени в картините на Атанас Яранов-Шаро: „Това е плът непробиваема, бронирана, като броненосните жаби от периода перм, погубени от Голямото измиране. Или на раците, които той също така често като черепите рисува. Но друга аналогия ми идва сякаш по-отръки и таман: изобразява Атанас Яранов черупчестата плът на трилобитите – плътна плът, набита и солидна, херметизирана плът, непробиваема“. Непробиваемо-херметична е и поезията на Николай Кънчев – една плътна поезия, в която от всяка строфа почти избликва метафизика, а метафизиката, по думите на Кант, си иска собствен изказ, различен от лекоречието на простолюдието. Тя не може да е лесна, тя е длъжна да е трудна. Ето например:

БЯЛА ВРАНА

О, колко много хора, колко дни, но ти не спираш –
измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
коя звезда е точно семето на чудото?
В какво е сигурен, се питаш, най-разсеяният,
направил си глава от вестник, шапка от главата?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана!

Бяла врана, трилобити – това не са обикновени животни, това са символи на затвореността, която няма да те пусне да влезеш, ако не положиш усилие, ако не се постараеш. Интелектуално да се постараеш, интелектуално и емоционално: „Трагическият сблъсък на безсъзнателни движещи сили и морални категории е заслепявал очите, правел е всеки рационален и логичен подход безпомощен и банален – отвъд смисъла на формата и съдържанието, а в противодействието и единството на изначалните художествени инстинкти и естетически воли“ (Николай Ущавалийски).

Атанас Яранов, „Бряг“, 1987 г.

7

Писал съм за пловдивските пейзажи на Димитър Киров-ДиКиро: „Ето как, уж рисувайки само Пловдив, ДиКиро рисува всички тия странни средиземноморски градове, а с тях и всичките заседнали дълбоко в паметта общувания на тракийския град със средиземноморските и с левантийските топоси; с пространства много по-големи от тепетата и „хълмовете“. „Цял свят“, както пише отново Иван Теофилов. Пловдив в картините на Димитър Киров се оказва вселена, обзела в себе си множество локуси, множество места, и тези множество локуси и места градът ги препредава на всекиго, пожелал да ги приеме. Град на памет, град на простор, град на всевъзможности. Да рисуваш Пловдив според ДиКиро е все едно да рисуваш безмерен космос“. Безмерен космос откриваме и в поезията на Биньо Иванов – поетът, който няма биографично нищо общо с Пловдив, но пък има общо с този въобразен от ДиКиро град, прекосяващ вековете митично и баладично. Защото както Пловдив в платната на Димитър Киров се явява символ на един онтос, който обема в себе си всичко, така и стиховете на Биньо Иванов са построени така, че да обемат в себе си всичко, нищо да не е извън тях. Ето:

УТРИН И ПОСЛЕ (откъс)

Корен дълбоко в небето,
бял и червен или жълт. 

Иззад лъжливата граница
щръкнат ресните ти росни,
катеричката се протяга –
дълга е колкото бора.
Корен дълбоко в небето,
още невникнал в обора,
волът си реши езика,
цял ден за теб ще приказва.
Шарен поток чак в полето
скача от студ изкипял
ъглите ти да догони;
може би ти го преследваш,
може би много отдавна
ти от върха си го блъснал,
корен дълбоко в небето.

Корен дълбоко в небето като град дълбоко в небето, както рисува Димитър Киров своя Пловдив. Бихме могли също да кажем „слънчев Пловдив“, тъй като стихотворението на Биньо Иванов има предвид не друго, а тъкмо слънцето, както отстоява Едвин Сугарев (макар че Пловдив на ДиКиро е много по-разнообразен, не е единствено слънчев). Така или иначе, пред очите ни израстват два баладични образа – въздушни, небесни, които àко и уж вкоренени в земята („иззад лъжливата граница“), се протягат нагоре, нагоре, високо, високо, отвъд видимото, отвъд сетивното. Превръщайки се в всеобхватен космос: „Старият Пловдив, наред с Истанбул, е живописна идея за родното място – първото като крепост на духа, второто като граница между морето и небето. Точно в този тип имагинерни пейзажи живописният хедонизъм на Киров достига до вакханалия на багри и фактури. Те създават у зрителя осезателно усещане за плътност и енергиен заряд на преживяното“ (Иван Маразов).

Димитър Киров, „Старият Пловдив“, 1990 г.

8

Писал съм за поезията на Константин Павлов: „Нека погледнем внимателно: не една и две трансформации или пък авто-спарагмуси (само-разчленявания), на които обръща внимание Александър Кьосев, се случват в поезията на Константин Павлов. И едното, и другото ни препращат обаче към репертоара на митологичното, а ако искаме да влезем в една литературна аналогия – към „Метаморфози“ на Овидий. Там нимфите стават дървета, тук пешките стават кучета; там пиратите стават делфини, тук декоративните рибки стават акули; там ловецът става мечка, тук безстрашният става мечка; там конете стават звезди, тук алхимикът е кон; там тъкачката става паяк, тук поетът става амеба… Един митичен свят на трансформации, на превръщения, на метаморфози – ако ще трябва да я определяме някак поезията на Константин Павлов, то подходящо ще бъде не определението дисидентска, нито гротесков лиризъм, а метаморфен мито-лиризъм; поезия-мит, изконното състояние на поезията“. За своя стил на рисуване Емил Стойчев използва израза „фантастичен реализъм“ – ако се вгледаме в картините му, особено от по-късния период, те са, както при Константин Павлов, сбор от „трансформации, превращения, метаморфози“. Сравняват този негов свят с този на сюрреалистите, но аз съм склонен да търся изворите му не в ХХ век, а в особените и странни първични жизнеобразувания, които изгражда в своите антропологическо-генетични построения философът Емпедокъл. С тази разлика, че ако той си въобразява прото-форми, то Емил Стойчев, също както и Константин Павлов конструират едни своеобразни пост-форми. Гротесков свят – визуален и вербален. Ето:

ПРЕКРАСНОТО В ПОЕЗИЯТА или ЖЕРТВА НА ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ (откъс)

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
– Ще позволите ли да рецитирам стихове? 

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.) 

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада –
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Относно Константин Павлов в друг текст сравнявам поезията му с живописта на Златю Бояджиев. Но сякаш Емил Стойчев повече съответства на поетиката му, макар че, от друга страна, спокойно бихме могли да заявим, че визуалният свят на Емил Стойчев е едно своеобразно продължение на визуалния свят на Златю Бояджиев (този, който той създава след инсулта): Златю също е гротесков, но все пак събран, неговите фигури не се разпадат; при Емил Стойчев гротеската достига лимеса си, докосва границата, за да се разрои на съставните си части. Части толкова странни, колкото и тези на Луис Карол в „Алиса в страната на чудесата“. С други думи, чуден свят, детски свят: „Този магичен, „очуднен“ свят на Емил Стойчев е светът отпреди категориите и понятията – изкушавам се да мисля, че подобен е светът, който виждат децата и животните. В този смисъл той е пак наш свят – на нас и другите, във вечното единство на генеративна свързаност, в крайна сметка – светът на нашия възможен опит. Защото предсъзнаваното е също опит на същото това идентично на себе си съзнание“ (Иво Милев).

9

„Въображението е моята кръвна система“, казва за творчеството си художникът Емил Стойчев. Но това въображение, тази негова кръвна система не е само живописна, тя е и поетическа. Живописно-поетическа, по детски живописно-поетическа…

Митко Новков