Болниците и техният сравнително по-благ вариант, санаториумите, обикновено се съотнасят с болестта като екстремно човешко състояние.
На болестите се придава както физическо, така и социално и символно значение, всяка епоха се отличава със свой болестен знак и тук често се цитира „Болестта като метафора“ (1978) на Сюзан Зонтаг. Нас обаче не ни интересуват болестите нито в прекия им медицински смисъл, нито в символните им значения. А санаториумите, чиито наглед незабележими житейски пулсации вещаят скорошни промени и в колективните манталитети, и в индивидуалните нагласи. Те, разбира се, имат своята литературна генеалогия, която ще проследим.
Ф. М. ДОСТОЕВСКИ,„Записки от мъртвия дом“ (1862), особено ч. II, глава I, Госпиталь. Романът е смятан за първа част от знаменитото авторово Петокнижие, сравняван е с „Ад“ на Данте, с Микеланджело. Между каторгата и хоспитала няма особена разлика, той е нейно подразделение. Тази контаминация изглежда естествена и ще залегне в една или друга степен и в произведенията, които ще споменем по-нататък.
А. П. ЧЕХОВ,„Остров Сахалин“. Из пътните бележки 1891–1893, самото пътешествие е извършено през 1891 г. и се отразява пагубно върху здравето на Чехов, който си отива на 44 години. Произведението е издадено през 1895, а в XXXIII глава са описани болестите и смъртността на заточеното население, медицинската организация и лазаретът в Александрово. И тази глава, и целият социален пътепис наситен с непривичната за Чехов фактологичност предвещават появата през следващата година на „Палата №6“, една от най-известните новели на Чехов. „Остров Сахалин“ е свързващото звено между Мъртвия дом на Достоевски и „Палата № 6“; всички цитирани произведения са всъщност вариации на Мъртвия дом.
А. П. ЧЕХОВ, „Палата № 6“. Новелата, наричана повест и разказ, излиза най-напред през 1892 г., а малко по-късно и през 1899–1901. Българският превод е експедитивен, трети в света, и е осъществен още през 1896 г. В провинциално лечебно заведение, което трудно може да се нарече санаториум, са събрани психоболни, водят се типичните за руската интелигенция разговори за смисъла на човешкото съществуване, за доброто и злото. Сред персонажите липсват жени, а с тях и любовта, и самият автор признава, че това е безинтересно и скучно (следовниците на новелата ще изправят този недостатък). Главният лекар Андрей Рагин, стоик по убеждения, постепенно губи каквото и да е желание за работа в болницата, която му се вижда вече безсмислена, и в крайна сметка се самоубива. Самоубийството е характерно явление за тогавашната угнетена интелигенция, самоубива се Всеволод Гаршин, правят опит за самоубийство художникът пейзажист Исак Левитан и писателят Леонид Андреев, Глеб Успенски полудява. Над всички в Палатата се извисява фигурата на грубия и жесток охранител, бившия военен Никита, господар на рухващата психолечебница и реален и символичен владетел на една гниеща миниимперия. Тогава царуват Александр III и оберпрокурорът на Светия синод Константин Победоносцев (впрочем прекалено строго критикуван и обругаван), време е на реставрация на реакцията и заличаване сетнините от реформите на император Александър II, време на неуспешни войни и потушени революции, на нестихващ терор, атентати и екзекуции. Покушенията са в сюжетната основа на представителни за епохата творби като Разказ за седемте обесени на Леонид Андреев и романът Петербург на Андрей Бели. За тази епоха Александър Блок пише в недовършената си поема „Възмездие“:
Победоносцев над Россией
Простёр совиные крыла…
А. П. Чехов Томас Ман
МАКСИМ ГОРКИ, „На дъното“ (На дне, 1902). Действието в драмата се развива в един приют за аутсайдери. Това е крайната, уродлива и напълно обречена версия на Чеховата „Палата №6“, разбира се, и тук присъстват смъртта, философските диалози, а и любовта. Горки познава лично Чехов, следи и познава творчеството му и се стреми да го адаптира към босяшката проблематика.
ТОМАС МАН,„Вълшебната планина“, Der Zauberberg, 1924. По жанр се отнася към характерния за немската литературна традиция образователен или възпитателен роман, Bildungsroman. Негов главен пораждащ образец си остава Вилхелм Майстер на Гьоте. Писателят дава висока оценка на Чеховата „Палата №6“ в Опит за Чехов и я нарича шедьовър, но не споменава нищо за въздействието на новелата върху неговия роман. Сюжетът е лишен от динамика и е съвсем опростен: главният герой Ханс Касторп отива за кратко в санаториума в алпийския курорт Давос, за да посети свой близък, но се оказва болен самият той и остава там седем години. Подобно на Джойс в Улис, авторът широко използва музиката (Вагнер, Дебюси, Григ, Верди) и неомитологизма, особено съвременната адаптация на античната и немската митология – Ханс е омагьосан и прикован към планината и санаториума както Одисей от нимфата Цирцея към нейния остров и същевременно като минизингера Танхойзер от Венера, героят се съотнася и с Парсифал, за когото пише рицарска поема Волфрам фон Ешенбах (ок. 1170–1220). В ролята на прелъстителка е рускинята Клавдия Шоша, носителка на хедонизма, еротиката и магическото азиатско начало, противопоставено на залязващия европейски рационализъм. Други опозиции в многопластовия роман са по-скоро идейни: планината срещу равнината, или геополитически – либерализмът на потомъка на италианския революционер Сетембрини е безсилен пред набиращия мощ тоталитаризъм в лицето на йезуита Нафта, персонаж, който ще бъде продължен от Томас Ман чрез образа на Фокусника в новелата Марио и фокусникът (1930). Безплодни се оказват не само споровете, но и дуелът между двамата, Сетембрини не стреля, а Нафта се самоубива. Днес, във вече открояващата се епоха на метамодернизма и постхуманизма, Нафта би предизвикал в някои кръгове симпатии, макар и умерени. Романът е изпълнен с философски и социално-психологически прения, които имат реална основа, и неслучайно през 1929 г. именно в Давос се е състоял дебатът между философите Ернст Касисер и Мартин Хайдегер, а днес там се провежда Световният икономически форум. Творбата е изпълнена с явни и прикрити лирически забежки и флиртове в края на безвъзвратно отиващата си Belle Époque и жестокия и неизбежен епилог на Първата световна война. В нейната мелачка несъмнено ще бъде включен и Ханс Касторп, чиято участ остава неизвестна за читателя, но който явно ще сподели съдбата на тежко ранения лейтенант Фредерик Хенри от романа „Сбогом на оръжията“ на Ърнест Хемингуей (1929) и убитите Паул Боймер от романа „На Западния фронт нищо ново“ на Ерих Мария Ремарк (1929) и Люцкан от повестта „Последна радост“ на Йордан Йовков (1927).
КОНСТАНТИН ФЕДИН, „Санаториумът Арктур“, Санаторий Арктур, 1940 г., част от романова дилогия с изразителното неомитологическо название „Похищението на Европа“. В произведението без усилие се долавя значително ехо от „Вълшебната планина“, роман, за който споменава един от многонационалния персонажен състав на санаториума, черногорски майор, добавяйки, че не го разбира. Но романът тръгва и от собствената традиция, от „Палата №6“. Провалът на европейската икономическа и цивилизационна система се трактува, макар и не така пряко, от съветски позиции. И тук се намесват еротиката и самоубийството, главният лекар д-р Кнабе не може да издържи бремето на многото проблеми в западащия санаториум, символизиращ загиващия западен свят, и свършва със себе си. Когато романът е публикуван, Втората световна война вече е започнала, а на 22 юни следващата, 1941 година Германия напада СССР.
САМЮЕЛ БЕКЕТ,„Малоун умира“, Malone meurt, роман, публикуван на френски език. През 1956 г. авторът го превежда на английски. Произведението се смята, въпреки несъгласието на Бекет, за част от трилогия, която включва „Молой“ (1951), „Малоун умира“ (1951), „Неназовимото“ (1953) и предхожда най-известната му творба, пиесата „В очакване на Годо“ (1953). Болничната тема в „Малоун умира“ изглежда централна, но всъщност е достатъчно относителна, героят е прикован към легло, получава помощи от незнайни благодетели, но главното е вътрешният му монолог и неговите размисли, отправени към въображаем събеседник. Намесват се и други авторски истории, разкази в разказа, в една от които старец живее на пансион в приют. Те третират абсурдността и безсмислието на човешкото съществуване, отчаянието, но и надеждата.
АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН,„Раково отделение“, Раковый корпус (1963–1967), само няколко глави успява да напечата Александър Твардовски в списание Новый мир, в продължение на десет години орган на реформаторското размразяване в СССР. Макар и написан през времето на хрущовското затопляне, романът е отхвърлен за цялостен печат и се разпространява в самиздат, в пълнота излиза през 1990 г. В писателския разказ е залегнало чудодейното оздравяване на героя-автор от раково заболяване в страшното отделение 13 на една ташкентска болница. И тук наблюдаваме неспирни дискусии по общочовешки проблеми. Чрез диалози, по добре познатия от традицията начин е показан животът на пациенти и лекари в онкологическия диспансер. В условията на царящата всеобща обреченост и униние романът внушава надежда и съдържа призив да не се предаваме никога. (За „Раково отделение“ вж. и Портал Култура от 5.11.2020)
БОРИС ХРИСТОВ, „Сляпото куче“, първо издание в списание Съвременник, 1983, през 1990 г. се публикува и в книга. Повествува за живота на една декласирана общност в изоставен фургон, донякъде може да се съпостави с „На дъното“ на Горки. Изтъква дълбоките обществени проблеми, прикривани от лакировъчно-бравурната действителност на залязващата соцепоха.
ДИМИТЪР КОРУДЖИЕВ,„Домът на Алма.Шведски записки“, 1986. Романът излиза три години преди вътрешнопартийния преврат в България на 10 ноември 1989 г. и началото на т.нар. преход, при все че не съдържа профетични алюзии към ранноромантичните изблици на демокрацията и е сравнително неподвижно скулптуриран. Но именно в дома на Коруджиев през 1989-1990 г. е учреден от група писатели и журналисти вестникът на Съюза на демократичните сили Демокрация. Творбата очевидно следва структурата, персонажната система и проблематиката на романите на Томас Ман и Константин Федин, но в по-омекотен и не така драматичен вариант. Животът в частния санаториум в Швеция е застинал, простичък и по своему хармоничен. Любовта, разочарованието и провалът не стигат до крайности и това делнично извисяване, близко до мекия рисунък на поета Иван Цанев, читателят вече познава от предишните книги на Коруджиев, особено от сборника с разкази „Нощната улица“ (1975) и романа „Градината с косовете. Из спомените на вечния редник“ (1984), които рецензирах с удоволствие след публикуването им; както и повестта „Подозрението“ (1978). А след романа „Домът на Алма“ белетристът се насочи към публицистика и християнска есеистика, любими негови теми от по-късния му период, от които го откъсна неотдавнашната смърт в началото на 2025 г.
И така, в санаториумите се лекуват хора от един наглед хармоничен, но обречен предвоенен свят. Носещ много от режима на затворите, с многонационални и безперспективно интелигентни, дори интелектуални обитатели, санаториумът се превръща в място за своеобразен учебен процес, импровизирани идейни симпозиуми, за напрегнати философски дискусии, за любов, отчаяние, страх и блещукаща надежда. Но животът неумолимо води към капитални промени и предизвестява мащабни конфликти, социални и ментални преображения, революции и войни. В тях загвоздените в затворения, неподвижен свят пациенти ще се окажат въвлечени, а във временно опустелия санаториум ще видим преддверието към идващите протяжно-мъчителни кръгове.
