По традиция, започнала още с края на XIX век, историята на българската литература почти не обръща внимание на женския принос към нашата възрожденска литература. Така продължава и в XX век, поне докъм средата на 70-те години.

В огромната „История на новата българска литература“ от Боян Пенев например (всъщност история на възрожденската литература, представена в четири тома, общо малко над три хиляди страници) жените са споменати единствено като преводачки (Елена Мутева, Ирина Екзарх, Станка-Николица Спасо Еленина, Мария Узунова и Мария Касабова). Чак през 70-те години се заговаря за „български поетеси“; като такива са посочени Е. Мутева (в речникова статия от Цвета Унджиева) и Станка-Николица, наречена от Дочо Леков „първата българска поетеса“. Постепенно към краткия списък ще бъдат добавени Карамфила Стефанова и Екатерина Василева. Истинската изследователска работа върху четирите поетеси се разгръща чак след 1989 г., когато се заговаря за „женски гласове“ и „женско писане“: Ирен Иванчева, Людмила Малинова, Катя Станева, Иван Радев, Надежда Александрова…

Все пак остават липси, които подриват възможността да се говори за пълноценно женско присъствие в културния живот на Българското възраждане. Има жени, които могат да бъдат наречени публицистки, но нито една, която може да бъде определена като авторка на художествена проза, или белетристка. Освен това няма нито една публикувана книга с автор жена. Литературата на Българското възраждане осиротява откъм разнообразие и подобие на другите европейски литератури, след като през 1875 г. печатарското дружество „Промишление“ в Цариград отказва на „г-жа Карамфила Стефанова из Тулча“ да публикува нейната вече подготвена стихосбирка от „около 5–6 печатни коли“, т.е. цели 80–90 страници[1].

Първите книги от жени ще трябва да изчакат Освобождението, за да се появят: брошурката с разказа „Някога и сега“ от Анастасия Кършовска през 1880 г. и цяло десетилетие по-късно – две „истински“ книги, стихосбирките „Българка“ от Ирина Бачокирова и „Стихотворения в две части от Елисавета и Мария Ненови“ (1890). Изглежда, че няма нищо повече за откриване. Понякога обаче дори изследователите гледат това, което е пред очите им, без да го виждат. И колкото е по-видим обектът, толкова повече популярното знание за една част от него скрива значимостта на някаква друга част.

Така стигаме до Райна Попгеоргиева Футекова, всеобщо призната и чествана като Райна Княгиня, емблема на революционните настроения сред българския народ от времето на Априлската епопея. Познаваме я от две популярни снимки, и двете направени чрез възстановка години по-късно. На по-тържествената от тях, режисирана послучай 25-годишнината на Априлското въстание, се вижда изморена жена в средата на 40-те си години, облечена в дълга градска рокля от твърда коприна, с калпак на главата. Застанала е пред реплика на Панагюрското знаме, забито в земята под невероятния ъгъл от петдесетина градуса; в отпуснатата си дясна ръка неуютно държи пистолет, лявата е поставена върху дръжката на запасана сабя. Втората снимка изглежда по-привлекателно, защото е направена по-рано, за десетгодишнината на Априлското въстание. Облеклото пак е нереалистично помпозно: дълга рокля с бели колосани яка и маншети, с въстанически калпак на главата[2]. Затова пък Райна, все още в края на 20-те си години, пази прилика с онова свежо девойче, което американецът Макгахан вижда през август 1876 г.: „с нежни и грациозни форми … широки лешникови очи, овално лице, леко почерняло от слънцето, с прав нос и истинска розова пъпка – нейната уста“[3].

Никой обаче не тиражира последната снимка на Райна Княгиня, направена малко преди смъртта ѝ. Дори Виржиния Паскалева, съставител и редактор на най-богатото издание с архивни материали за нея, също не включва тази снимка сред трийсетина други. Затова пък описва спестения образ: „възрастна слаба жена с хлътнали очи и гаснещ поглед“[4]. Райна, от две десетилетия Дипчева, умира на 61-годишна възраст след тежко боледуване от хронична туберкулоза. В колективната памет тя остава вечно млада, бодра и цветуща като самата идея за свобода. Европейските вестници, които публикуват репортажите на Макгахан и на други журналисти, с ентусиазъм подхващат този образ, който така им напомня за неотдавнашната картина на френския романтик Йожен Дьолакроа, в която Свободата води народа. Идеите винаги търсят лица, с които да се явят пред народа, но в нашия случай тъкмо лицето-до-знамето скрива истинските заслуги на Райка поп Георгиева (или Райкя Поп Георгйова, както се е произнасяло нейното име в Панагюрище[5]).

Години, преди да стане Княгиня, Райка е най-будното момиче в своето село. Дотолкова се е откроявала с умствените си качества, че училищното настоятелство решава да финансира по-нататъшното ѝ образование в Старозагорската девическа гимназия. Заминава на тринайсет и взема за четири години петкласния курс, при това с отличен успех, похвална грамота и специална награда. Още преди да завърши училището, подтиква организирането на девическо дружество (или „дружина“) „Китка“ в родното Панагюрище и веднага след завръщането си там става негова председателка. На 19 години е вече главна учителка в Панагюрското девическо училище и с още две преподавателки обучават едновременно триста ученички[6]. След тригодишен престой в Русия, където придобива и медицинско образование (акушерка), по изричната покана на митрополит Климент (Васил Друмев), пръв директор на току-що откритата девическа гимназия в Търново, се връща, за да стане учителка там – по българска история, ботаника и ръкоделие. (Била е пословично изкусна във всякакъв вид бродерия.) Никога не е била и няма да бъде революционер. Затова пък е сред най-активните представителки на просветителското движение през Българското възраждане с непоклатима вяра в необходимостта от образование, възпитание и умствено просветление на жените като път за пробуждане на българската народност.[7] Цялата обществена дейност на Райка поп Георгиева – и в България, и в Русия – е посветена на девическото образование, при това става въпрос за системна и промислена идеология на потребността от светска просвета. За съжаление, тази страна от нейната обществена дейност ще изчезне от колективната памет.

Княгиня Райка става на двайсет години, но не по свое желание, а по неволя. Към края на месец март, след края на учебните занятия, тя се оказва повикана в дома на един местен учител. „Без да подозирам каквото и да било, аз бързо се отправих натам с намерението по-скоро да си свърша работата, ако те поискат някакви сведения за състоянието на нещата в училището.“[8] Оказва се изправена пред група мъже, предимно млади, и най-вече пред един непознат човек, когото запитва кой е и откъде е родом. На това Бенковски отговаря почти като Апостола от Вазовата ода за Левски: „аз съм този, който знае всичко и не знае нищо, който е навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо…“ (Автобиография, 28). Тъкмо от него получава заповедта да ушие знамето. Райка се побоява да откаже направо и затова се опитва да отклони задачата, отговаряйки, че не може да вземе решение, преди да се посъветва със своите родители. Бенковски обаче не ѝ оставя място за колебание: „Тук вече не се иска съгласието на родителите … Ако откажеш, аз ще те застрелям ей в тази стая“.[9]

Когато идва денят на въстанието, Бенковски режисира представление с впечатляваща драматургия и Райка се оказва въвлечена в една от главните роли. По улиците на Панагюрище потегля процесия, която демонстрира невиждана дотогава сила. Най-отпред вървят и кадят десетина местни свещеници, предвождани от поп Грую Бански на буен кон. След това идва Райка, също на кон, със знамето в ръце (то е толкова тежко, че се налага двама въстаници да вървят до нея, помагайки ѝ да го държи). Отдясно на знамето язди Бенковски. След това идва щабът на въстаниците (или „панагюрските комисари“ според З. Стоянов) начело с хилядника Павел Бобеков, после въстаниците с пушки в ръце, взети „на почест“, и накрая цивилните селяни.

Минути преди да тръгне процесията между въстаническите командири е избухнало разногласие. Когато Бенковски нарежда да доведат Райка, за да понесе знамето, всички други, включително неговите помощници, се изказват против с необоримия аргумент, че „някак си няма местото да се намесват жени във военни работи“[10]. Най-обиден от всички е мустакатият юнак Крайчо Самоходов, определен за байрактар на четата. Опитва се да спори със сълзи в очите, но съвсем напразно: никой не може да счупи думата на Бенковски.

Ако се абстрахираме от емоциите на ситуацията и погледнем процесията отстрани, с някаква степен на антропологическо знание, можем само да се възхитим на гениалната интуиция, която демонстрира Бенковски. Това, което той режисира на огромната публична сцена, е царска сватба, или брачна процесия, каквато българите не са виждали, но им напомня за българските владетели от далечното минало. Забелязва го само опитното око на журналиста Макгахан – така както забелязва и френския елемент в режисурата: „игра на князе и княгини“, ще пише той.[11] Забелязват го дори местните турци като опитни поданици на една вековна империя, сред тях се разнася мълвата, че Райка била годеницата на Бенковски.[12] Пак те първи наричат Райка царица[13], на подигравка, разбира се. Названието се оказва привлекателно за чуждестранните наблюдатели (вече без пейоративния елемент) и бързо се тиражира в европейските вестници. Стига и до Русия, самият руски консул в Пловдив е запитал Райка по време на срещата им в затвора: „Ти ли си царица булгарская?“[14]

За българското население Райка поп Георгиева става и Райна, и Княгиня едва след края на въстанието, когато се наслагват няколко влияния с различен произход. Примерът отвън се сдвоява с традицията отвътре. Фразата Райна царица има отдавнашна популярност сред по-просветените българи. Всичко започва с историческия роман[15] на руския писател Александър Велтман „Райна, королева Болгарская“ (1843). В него, покрай похода на княз Светослав, става въпрос и за една българска средновековна царкиня, дъщеря на цар Петър, син на Симеон. Сюжетът е толкова привлекателен за нашето възрожденско съзнание, че през 1852 г. е преведен два пъти: от Ел. Мутева в Одеса и от Йоаким Груев (през сръбски). Най-голямата си известност обаче образът постига с пиесата „Райна Княгиня“ (1866) на Добри Войников; това е моментът, в който царкинята става княгиня. Героиня Райна се появява и в повестта „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев; името Райна очевидно се е наложило като маркер на драматична женска съдба.

След жестокото потушаване на въстанието в Панагюрище Райка успява да се укрива в дома си в продължение на двайсет и пет дни, но в крайна сметка е предадена, арестувана и след мъчителна поредица от разпити и преходи е хвърлена в мръсния и влажен затвор „Имам-Евине“ в Пловдив.[16] Два месеца по-късно, когато е вече полужива и много болна, успяват да я измъкнат групичка чужди дипломати начело с американския консул Юджийн Скайлър. Предлагат ѝ да замине на техни разноски в САЩ, Швейцария или Русия. Без никакво колебание избира „едноверната и едноплеменна наша покровителка Русия“. С паспорт на чуждо име е изведена до Одеса, оттам пристига в Москва; настаняват я в Страстния манастир, където ще живее в продължение на три години. През цялото време поддържа активна кореспонденция със свои познати от Панагюрище и други български градове. Работи активно към Женското отделение на Славянския благотворителен комитет в Москва и успява да осигури издръжката и обучението на десетки млади българи, най-вече деца, останали сираци, в Русия. Кореспонденцията ѝ от този период изобилства с молби за помощ от българи и с благодарствени писма, след като помощта е била оказана.

Още през 1876 г. Райна започва да пише за своя живот и през 1877 г. излиза книгата „Автобиография на панагюрската учителка Райна Георгиева, наречена от турците Българската Княгиня“ („Автобиография панагюрской учительницы Райны Георгиевой прозванной турками Болгорскою королевной“), издание на Женското отделение към Славянския комитет. Ето, това е липсващото звено в българската литературна история – първата книга с автор жена, публикувана преди Освобождението. Книгата е прилично издадена и струва 30 копейки; текстът на самата Райна е 64 страници, придружени от фотоси. Написана е на български и е преведена на руски от някой си Българин М. (перевод с болгарского Болгарина М.). Ръкописът на книгата, останал най-вероятно в Москва, не е издирен до този момент. Първото издание на български език ще се появи като превод на превода от Теодора Пейкова осемнайсет години след смъртта на авторката, през 1935 г. Виржиния Паскалева го определя като „схематичен“, заради което и в чест на 100-годишнината от Априлското въстание е публикуван нов превод, дело на д-р Любен Малев.

Липсата на оригинала и късната поява на преводи биха могли да бъдат някакво обяснение за неразпознаването на Автобиографията като факт в нашата литературна история. Но не са извинение, защото има достатъчно сведения за нейното присъствие през 70-те години на XIX век. Още докато е в Русия, авторката изпраща екземпляри от книгата на свои близки и познати в България. Връщайки се в родината си, тя донася от тях и продължава да ги подарява – три изпраща само на дружество „Китка“ в Панагюрище, други раздава на учителки от Девическата гимназия в Търново. Запазената кореспонденция свидетелства, че книгата е била приета и четена, та дори с „такава радост, щото не можехме да не пороним горещи сълзи“.[17] Славянският комитет, от своя страна, също полага усилия да популяризира книгата, като насочва част от тиража в други славянски страни. Липсва проучване къде точно е стигнала книгата и как е била посрещната там. Една от малкото следи се открива в българския вестник „Стара планина“, който съобщава, че хърватският вестник „Обзор“ е препечатал части от Автобиографията на Райна.[18]

Макар и оскъдни, фактите позволяват да се направят няколко заключения. Автобиографията на Райна Попгеоргиева е не само първата книга, написана от жена и публикувана преди Освобождението. Тя е и първата публикувана в книга автобиография изобщо в българската литература. Освен това е сред много малкото примери за книга от български автор, получила разпространение и признание в други страни до 1878 г.

До нея се нареждат май само Любен Каравелов с неговите „сръбски“ повести и разкази, Светослав Миларов със сензационните „Спомени от цариградските тъмници“ (на хърватски) и Григор Пърличев с епическата поема „Сердарят“ (на гръцки). Сред всички тях скромната учителка от Панагюрище единствена пропагандира и популяризира каузата на българското освобождение. Но време е вече да погледнем какво има вътре в самата книга и можем ли да открием литературни достойнства на този текст.

„Автобиография на панагюрската учителка Райна Георгиева“ е именно автобиография, т.е. документ за онова, което е видяла и преживяла нейната авторка. Фикционалният елемент е сведен до минимум; Райна свидетелства с отговорността на човек, който съзнава значимостта на своите спомени. И не само защото те съдържат истината за някакви важни събития. Да казва истината, за нея по принцип е лична позиция, избор как трябва да се пребивава в света. Прави го дори по време на турските разпити, а нейната откровеност дразни разпитващите, защото ги лишава от удоволствието на протяжния и мъчителен разпит.[19] Макгахан, като почтен журналист, задължително сверява казаното от нея с разказите на други очевидци от Панагюрище. И няколко пъти заявява, че всичко, което е чул от „българската царица“, съвпада с техните думи „във всяка подробност“.

Разбира се, остава въпросът какво толкова има да разкаже за себе си едно двайсетгодишно момиче? И тук вече трябва да забележим повествователните качества на нейния текст. Върху канавата на своя кратък живот Райна успява да изгради концептуално сбита картина на живота в един малък български град.[20] Във фокуса на описанието (поне докато не избухва въстанието) не е битът, както може да се очаква от автор жена, а развитието на просветното дело, системата и методиката на българското училищно образование. На преден план е изведена жаждата за просвета като най-характерна черта на българския народ; подробно са описани усилията да се напредне в духовен план, да се образоват и мъжете, и жените като достойни представители на свободния свят.

Вторият акцент на разказа е поставен, съвсем разбираемо, върху дните на въстанието. Тъй като не е била очевидец на неговата военна и политическа подготовка, Райна избира да изведе напред въодушевлението на панагюрското общество. Читателят е призован да усети връзката между духовната просветленост на българския народ и неговата потребност, дори неудържима готовност, да бъде свободен. Подобно на другите възрожденски писатели, Райна описва страшни сцени на робството и жестокостта, с която е потушено въстанието. Подобно на всички автори, които са публикували на някакъв чужд език, тя знае защо го прави: целта е да се събуди съчувствие, да се предизвика помощ отвън.

Най-дълга и най-интересна е тази част, в която авторката разказва за своите страдания: от деня, в който турската орда превзема Панагюрище, до момента, в който чуждите консули я намират полужива в пловдивския затвор. Тези страници попадат сред най-доброто в затворническата мемоаристика от времето на Възраждането, въпреки че не открих някой да ги обсъжда там. 

„Автобиография на Райна Княгиня“ в някакъв смисъл може да бъде наречена и политически трактат. Изключително целенасочено, с връзка и последователност помежду им, се излагат причините, поради които българският народ заслужава своята свобода. Нещо повече, тя е трактат с точен и конкретен политически адресат. Текстът изобилства с внушения защо точно Русия трябва да помогне на българския народ. Аргументацията е добре оркестрирана и сговаря всички възможни аспекти: нравствени, политически и не на последно място религиозни. Разказът е организиран така, както прави нашата възрожденска проза изобщо – върху ярко изведената опозиция между добродетелите на българския народ и отрицателните качества на поробителя: българите са работливи, просветени и свободолюбиви, а турците – лениви, алчни и примитивно жестоки. Целта на опозицията очевидно се крие в това да се представят двата братски народа като (един) естествен противник на чуждото зло.

Райна обаче не е просто популяризатор на една политическа кауза. Тя, както казах по-рано, е преди всичко просветител, учителка по призвание, професионален строител на образователната система. Животът ѝ очевидно е кратък, за да напише дълъг биографичен текст; вместо това – в продължение на почти цялата първа глава – развива възгледите си за модерно светско образование. Пресечна точка между политическата цел на текста и професионалната отговорност на неговата авторка стават твърденията, че българското образование е намерило своя път напред, възприемайки „нагледния метод на първоначалното обучение, който беше внесен от Русия“. „Разбира се – ласкае тя своите руски читатели – неговите достойнства са известни на всеки.“ И все пак чувството за национална принадлежност взема връх: лесното заключение, че „той трябваше да предизвика в България нова епоха в историята на грамотността“ няма да бъде вярно, защото „той не породи, а само спомогна за преврата, който напоследък започна ясно да прозира в нашия живот“ (Автобиография, 24).

Трябва да обърнем внимание как това двайсетгодишно момиче успява да постигне баланс между признателността за личното си спасение, надеждата за помощ отвън и чувството за национално достойнство. Райна е сред най-добрите представители на българската възрожденска интелигенция, включително със склонността си да преувеличава достойнствата на българския народ пред очите на чуждия свят. Тя не се поколебава да каже, че училища са били открити „във всяко село и във всяка паланка“, че „всеки българин и всяка българка бяха проникнати от тази идея [за образование] до такава степен, че довеждаха своите действия вече до границата на невъзможното“, че „никой от нас не жалеше вече и последната лепта, и последния къшей хляб“ (Автобиография, 24–25).

Типична черта на нейното възрожденско мислене виждаме и в склонността да се обвиняват западните държави в нечувствителност и бездействие към страданията на българския народ. (В това отношение тя е много близо до публицистиката на Ботев или до поезията на Вазов от същото време.) Райна има самочувствието да иронизира „просветените западни нации“ за това, че в тях са се намерили хора, способни да назоват българите „диваци“ и „варвари“.[21]

Оригиналът на Автобиографията, както казах, не е намерен до този момент. Това не ни позволява да преценим точността на руския превод и степента на редакторската намеса. Едва ли неизвестният Българин М. си е позволил сериозна намеса, пък и не виждам защо: авторката е претеглила смисъла и целта на това, което прави. Безспорно обаче е имало някаква степен на стилистично „окнижностяване“, защото преводът, сравнен с писмата на Райна, изглежда обработен според изискванията на някаква обща книжовна норма, каквато не е съществувала преди Освобождението в България. Убедена в отговорността да изрича истината, авторката все пак не остава чужда на типичната за нейното време склонност да вдъхва литературен живот на своите спомени. (Литературността е традиция в мемоарното писане през XIX век и това се вижда добре в творчеството на най-известните сред българските мемоаристи след Освобождението: Иван Вазов, Захари Стоянов, Стоян Заимов…) Вътре в текста се срещат въздействащи, не на последно място с художествени достойнства, описания на психически и физически състояния, в които е изпадала авторката по време на своите затворнически страдания. В същия контекст е разказан и един дълъг, трескав и фантастичен сън, а описанието на Георги Бенковски любопитно предхожда портрета, който по-късно ще направи Вазов, само че … на Васил Левски.

Така – в пресечната точка на своите идеологически, повествователни и стилистични черти, Автобиографията на Райна Попгеоргиева се нарежда сред най-добрата мемоаристика на Българското възраждане. При това, както казах в началото, тя има достойнството да бъде първа в две важни посоки: като автобиография, публикувана в самостоятелна книга, и като книга, написана от жена. Първенството заедно с личните качества на една много интелигентна, достойна, силна жена с високо развито чувство за лично и национално достойнство, правят Райна още веднъж „княгиня“, този път в метафоричния план на нейните лични качества. Изглежда, че е била нужна историческа дистанция от век и половина, за да го видим. Макар че Джануариъс Макгахан го е забелязал веднага от ъгъла на своята културна различност, при това без фона на Панагюрското знаме: „С изключителен ум и възпитание, с красива външност, спечелила уважението и почитта на всички свои съграждани […] Райка е била своего рода народна княгиня“.

[1] Цит. по Радев, Ив. Българският стих и възрожденката от 70-те години на XIX век. В: Кирова, М. (съставител). Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. С., 2009, с. 79.
[2] Самата Райна твърди, че в деня на въстанието е носела на главата си обичайната селска кърпа (да не забравяме, че по това време Панагюрище все още е село), а Захари Стоянов, очевидец на събитието, описва „младата байрактарка“ така: „Докато тя стоеше на коня без знаме, представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом ѝ подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня“ (Стоянов, З. Записки по българските въстания. Съчинения, т. 1, С., 1965, с. 37).
[3] Макгахан, Я. Турските зверства в България. Женева, 1966, с. 68.
[4] Паскалева, В. Предговор. В: Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали. С., 1976, с. 11.
[5] Очевидците споменават и други имена, с които тя е била известна на своите съселяни: Райка Попова или Райка поп Футекова, но по-интересна е трансформацията на традиционното за подбалканския регион женско име Райка, която ще започне едва след въстанието; за нея обаче ще стане въпрос по-нататък.
[6] Заслужава си да споменем, че през 70-те години на XIX век Панагюрище, с население осем хиляди души, има общо осемстотин ученици: триста момичета и петстотин момчета.
[7] Показателен е начинът, по който започва уставът на дружество „Китка“. В чл. първи на Първа глава се определят двете основни цели на работа в него: „Разпространение на развитието и образованието между девиците в Панагюрище“ и „Облагородяване нравите на членовете от тая дружина“. В: Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали, с. 122.
[8] Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали, с. 28.
[9] Пак там. Макгахан също описва този момент, след като е събрал подробни сведения от нея и от други жители на Панагюрище: „По нищо не се вижда, че Райка е работила по подготовката на въстанието […] за първи път през пролетта, по Великден, научила положително, че се замисля нещо (Макгахан, Я. Цит. съч., с. 71), и след това заключава: „Тъжно е да се мисли, че нейното умение в бродерията, най-женствената от всички прояви – е причинило ужасното нещастие“ (Макгахан, Я. Цит. съч., с. 73).
[10] Според това, което самата Райка разказва на Макгахан, тя се опитала да откаже, но я „грабнали [така както си била вкъщи по сукман], качили я на един кон, сложили знамето в ръцете ѝ и тръгнали по улиците с викове и песни по най-типичен френски маниер (Макгахан, с. 72). Съпротивата на останалите въстаници е документирана от няколко очевидци на случката в щаба, между които са З. Стоянов и Тома Георгиев, секретар на Бенковски.
[11] Макгахан, Я., с. 68.
[12] Всъщност всички турци – и местнише жители, и военните, и самият паша на Пловдив са били убедени в любовната връзка между Райна и Бенковски. По нейните собствени думи на разпитите ѝ задавали въпроси като „Верно ли, че съм била сгодена за Георги Бенковски?“ и „Дали той ме е обичал?“ (Автобиография, 52). Както изглежда, турците искрено са вярвали, че не може да съществува друга причина за лудостта на една жена, тръгнала да развява байряк, освен любовта.
[13] Според свидетели точната фраза е била „крал каз“, буквално „момиче царица“.
[14] Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали, с. 170.
[15] Днес определят Велтман като родоначалник на жанра „историческо фентъзи“.
[16] Условията в този затвор са били изключително тежки. Тодор Манев, българин в добри отношения със сина на един местен бей, чрез когото се опитва да помогне на Райна, го описва като „истински турски зандан за изтезание и по влагата, и по всичките му качества. Той беше и за лудница [вътре наистина има една луда жена]“ (Манев, Т. Панагюрище, заселване, битие и съзнание. Пловдив, 1906, с. 42). Двата месеца, прекарани там, причиняват туберкулозата, от която Райна няма никога да се излекува.
[17] Писмо от 18. 01. 1879 г., подписано от цялото ръководство на дружество „Китка“. Цит. по Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали, с. 198.
[18]Стара планина, г. I, бр. 67 от 28. 04. 1877, с. 4.
[19] „Турците никога не обичат бързото и пълно признание, тъй като то им отнема възможността да подлагат подсъдимия на мъчения, което те вършат с най-голяма наслада“ (Автобиография, с. 45).
[20] В целия текст Панагюрище е наречено град, най-вероятно с оглед на неговата рецепция сред руска публика. Деветхилядно село с три училища и триста момичета ученички едва ли би прозвучало реалистично в контекста на руската селска (все още крепостна) действителност от XIX век.
[21] В същото време Макгахан, пишейки за Райна Княгиня и българското въстание, успява да изтъкне, при това многократно, достойнствата и предимствата на българската просвета в сравнение с образованието и социалната обстановка в западните страни. Според него например Райна и други девойки в България имат по-добро възпитание от „много английски девойки, обучавани в богати училища“; в Панагюрище е имало училища, с които „никое градче от цивилизована Европа не би се срамувало“; учителите по принцип са били заплатени „по-добре […] отколкото учителите в Англия, Франция или Германия“, а учителката е била видна личност, обкръжена с уважение, за разлика от положението на учителките в Лондон“ (Макгахън, 68–70).

Милена Кирова