В последния ден на 1966 г. талантливият литературен критик и историк, преводач и изследовател на съвременните западноевропейски литератури Минко Николов слага край на живота си.

Роден през 1929 г. в Троян, той завършва българска филология в Софийския университет, където през 1954 г. защитава дисертация върху творчеството на Христо Смирненски с научен ръководител проф. Георги Цанев. По това време Николов е „една от големите надежди на съвременната българска литература“[1], ала въпреки високите оценки за дисертацията му не му е предложено да стане асистент в Катедрата по българска литература на Софийския университет. От 1955 г. той работи в редакцията на в. „Литературен фронт“. През 1956–1957 г. чете лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. След това (1958–1959) е редактор в изд. „Български писател“. Проучва творчеството на Смирненски, Страшимиров, Райчев, Ясенов, Брехт, осмисля философски и естетически новите тенденции в западноевропейския роман, размишлява върху текущия литературен живот. Едва през 1962 г. успява да стане старши научен сътрудник в Института по литература към БАН. Неговото самоубийство през 1966 г. предизвиква в интелектуалните софийски среди „голямо вълнение, много разговори и търсене на причините“, както и „дълбоко съчувствие към съдбата на този млад, много талантлив и чувствителен човек“[2]. Документ от архива на Борис Делчев, открит от изследователката Марияна Фъркова, и показанията на Христина Николова, съпругата на Минко Николов, осветяват в някаква степен причините за неговото самоубийство.

* * *

По време на работата ми върху съставителството на краткото издание от дневника на Борис Делчев (Изд. „Народна култура“, 1995) съвсем случайно попаднах на много интересен документ, който се отнася до самоубийството на известния литературен критик Минко Николов. Тогава го преписах, преди да потъне някъде дълбоко в неговия архив. Нямам копие от него, но беше написан на пишеща машина. Какво представлява този документ, който така ме впечатли и за който самият Борис Делчев пише следното: „Вторник, 8. IV. 1969 (…) Крачун Павлов [тогава прокурор] ми донесе препис от показанията на Христина Николова, съпруга на Минко Николов, дадени по следственото дело за неговото самоубийство. Вечерта ги четох. Това е един интересен текст, като цяло хубав, а на места блестящ. Диагнозата на Минко е сложена много точно“.

Със съгласието на самата Христина Николова и на дъщеря ѝ Невяна Андреева прилагам цялостния текст. Тук бих искала само да вметна, че след издадения вече първи том (1939–1961) от дневника на Борис Делчев (Изд. „Недланд“, 2024 г. с подкрепата на Министерството на културата) предстои излизането и на следващите томове, изпълнени с богата информация за случващото се по времето на социализма у нас.

Марияна Фъркова

* * *

31 декември 1966 г. – съпругът ми Минко Николов се самоуби. Започнаха да ме разпитват още в първите дни на януари 1967 г. Разпитите водеше следовател, според когото това било обичайната процедура в такива случаи. След него се появи друг, който ме разпита само веднъж. Въпросите бяха подчертано агресивни и арогантни. Не си спомням кой ми е поискал писмени показания и защо. Години по-късно случайно узнах от мой близък, който беше добре информиран, че тогава съм била обвинена в скланяне/подбуждане към самоубийство. Документът от архива на Борис Делчев потвърждава, че обвинение е имало.

На 5 март т.г. подадох молба в Софийска градска прокуратура за запознаване с гореспоменатото дело. С писмо № 182 от 10.03.2025 г. на СГП бях уведомена, че „… не се установиха данни за водено наказателно производство, свързано със смъртта на Минко Николов“.

На 31 декември т.г. ще се навършат 59 години от смъртта на Минко. Днес няма официални следи от делото, заведено тогава срещу мен. Днес я няма и зловещата машина на Държавна сигурност (ДС) от онези времена, която по-късно ме тормози години наред – сама жена срещу огромната машина. Няма го и досието ми от същата тази ДС, което междувременно е изчезнало. През всички тези десетилетия, като изключим семейството ми, нямаше и следа от съпричастност към моята лична трагедия. Днес вече ги няма и много скъпи за мен хора. Много е забравено, много е изличено и унищожено, но все пак дребни парченца от тази мъчителна история са оцелели.

Христина Николова

Минко Николов и Христина Николова

* * *

ДОКУМЕНТ ЗА МИНКО НИКОЛОВ (1929–1966) ОТ АРХИВА НА БОРИС ДЕЛЧЕВ

Текстът проследява хронологически написаното от Борис Делчев в неговия дневник, което се отнася до самоубийството на Минко Николов

На 28 декември 1963 г., събота, погребват Владимир Василев. Минко Николов е там, един от тридесетината, които присъстват на погребението, „мълчаливи и гузни“, навели глави към замръзналата пръст, всеки потънал в собствените си мисли, на границата между живота и смъртта. Минко Николов, изглежда, вече е на ръба.

След месец той споделя с колегата си Борис Делчев от издателство „Български писател“, където е работил в периода 1958–1959 г., че у нас не може да се пише критика. Защото Делчев ще го разбере, нали и самият Делчев има такъв проблем! Същото е споделил и със своя учител Георги Цанев. Премълчал е тъмните мисли, които са кръжали в главата му. Неясно откога.

На 7 декември 1966 г. Минко Николов поглъща „голямо количество луминал, за да се отрови. В тежко положение бил откаран в болницата. Час или два по-късно бил изваден от състояние на кома“ – това е отбелязал Борис Делчев в своя исторически дневник. А на следващия ден той искрено се пита: „Защо Минко Николов направи опит да се самоубие. Честният човек и товарът на компромисите“. Следва разговор за Минко Николов със Здравко Петров и Симеон Султанов. Над една от масите в питейно заведение на ул. „Иван Асен II“, където случайно са намерили място заради навалицата поради студентския празник, са надвиснали тежките им въпроси и предположения.

Умуванията продължават и на 9 декември, когато в ресторанта на журналистите се събира по-голяма компания – Г. Гочев, Я. Молхов, З. Петров и Д. Фучеджиев. Делчев отбелязва една от дискутираните теми: „За отчуждението и за опита на Минко Николов. Някои опростяват случая, защото… така им отърва“. А „Гочев съобщи, че е починал актьорът Спас Джонев“. Смъртта витае наоколо. Минко Николов е все още жив, но вълненията на близките и познатите му продължават. След два дни, в неделя, Делчев отива на гости у Ламар, където жена му Веса е болна и всичко е някак тъжно. „Коментирахме „случая Минко Николов“. Ламар е съгласен с мене: случаят е указателен. И накрая общият въпрос: животът изобщо не е ли абсурден? Властта корумпира хората – това е повтаряната любима тема на Ламар.“

Така годината приключва и идва Новата 1967-а. На 2 януари (понеделник) по телефона се обажда Симеон Султанов и съобщава на Делчев трагичната новина: „На 31 декември вечерта Минко Николов си прерязал вените и починал. Пита: да пишат ли името ми в некролога. Казах да“. И по-нататък: „Много късно ми съобщиха за погребението на Минко Николов и не успях да отида – трябваше веднага да изоставя всичко. Но трябва да добавя: задържа ме още голямата мъгла и някаква душевна травма от зачестилите погребения на писатели“.

На следващия ден, вторник, до обед нищо особено, следобед в издателството: „За причините, които тласнаха Минко Николов към самоубийство. 1. Вундеркинд без съпротивителна сила. 2. Честен човек, който не издържа срещу натиска на приетите компромиси. 3. Семейни недоразумения. В разговора по този въпрос участваха С. Султанов, З. Петров и Моис Бениеш“.

И животът продължава – обикновени сутрини, битови суетни, заседания, поредни „заговори“ срещу нови книги и автори, сборници, разговори… и тегнещият въпрос „Защо се самоуби Минко Николов?“, „разговори за драмата на нашето време изобщо“, за предстоящото излизане на „Ранни спомени“ на Симеон Радев, отново реплика: „Хората се интересуват защо се самоуби Минко Николов“ (от 1 февруари). С приятеля прокурор Крачун Павлов на Витоша. „Той беше донесъл и ми показа снимки на мъртвия Минко Николов. Жестоко нарязване с ножче от самобръснач[ка]: на ръцете, гърдите, корема и главата. Нещо наистина невиждано!“… В Чехословашкия център прожектират филма на Иржи Менцел, един от образците на Новата вълна, „Строго охранявани влакове“ („съпротива и фройдизъм“ е коментарът на Делчев), а „Радой Ралин твърди, че Минко Николов му говорил за този филм миналата есен, след завръщането си от Чехословакия, като наблегнал особено на опита за самоубийство (с прерязване на вените). Връзка с това, което последва“.

На 16 февруари, четвъртък, друга неприятна вест: „Рано сутринта ми телефонираха от дома на Симеон Радев: Симеон Радев бил починал. В издателството. Написахме два некролога: единия, от приятелите, написах аз, другия, от името на издателството, написахме заедно със С. Султанов. (…) Интересна новина: литературното четене на новоприетите членове в Съюза на писателите, саботирано от студентите, не се е състояло. Материята се съпротивлява срещу глупостта. Вечерта останах в издателството да пиша надгробно слово за Сим. Радев. Късно ме намери С. Султанов. Каза ми, че е разпитван от следователя за самоубийството на Минко Николов“.

Това е само част от картината на времето, възстановена чрез дневника на Борис Делчев. Този кратък отрязък в своите детайли казва достатъчно много, повдига множество въпроси, някои без ясен отговор, други – безкомпромисно точни.

Марияна Фъркова

* * *

Препис от свидетелските показания на Христина Кирилова Николова, родена в гр. Шумен на 29.IV.1932 г., живуща в София на ул. „Хр. Смирненски“ 32, българка, българска гражданка, с висше образование, научно-технически сътрудник във Висшата партийна школа, вдовица, безпартийна, неосъждана, дадени на 6.II.1967 г. по сл.д. №23 по описа на Софийска градска прокуратура за 1967 г.

(Препис на писмо, открито в архива на Борис Делчев)

С Минко Николов се оженихме на 12.12.1954 г. Оженихме се по чувства и разум. Наблягам на последното, защото впоследствие то игра много важна роля в нашия живот. Той беше аспирант по литература с дълбоко подчертани литературни интереси, амбиции и талант. Аз, без да имам литературата като специалност, винаги съм проявявала интерес към нея и разбиране. Наред с хубавите чувства, които имахме един към друг, ни свързваше именно и това разбиране. Чувствах, че за Минко това обстоятелство е от извънредно важно значение. Много по-късно той ми е признавал, че в отделни моменти ме е подлагал на нещо като изпит – например уж случайно, а в същото време съзнателно ми дава да прочета някоя книга, след което в непринуден разговор следи моите оценки.

За съжаление, в брака се проявяват вече не само литературните интереси, а наред с тях човек трябва да проявява и много други, които не са му интересни, а са задължителни. И когато човек не ги е осъзнал, започва да се дърпа, да съжалява, някак си да се съхрани за себе си. Сложи се началото на специфичната за нашето семейство атмосфера на дистанцията. Естествена или съзнателно поддържана, тя съществуваше винаги. Искам да кажа няколко думи за Минковото детство и юношество, които познавам от негови разкази, за да се види, излизайки от каква атмосфера той попадна в семейната и защо не можеше да свикне с нея.

Минко е единствен син на гимназиални учители по литература, които се оженват на 31-годишна възраст. Като единствено дете и непрекъснато боледуващо от всички възможни детски болести, израства под неимоверните грижи и треперене на родителите си. Настъпва училищната възраст, с нея и първите литературни амбиции на родителите и особено на майката. Още от прогимназията започва да издава вестничета, пише стихове. В гимназията е отличник и първенец, гордостта на родителите и както те се изразяват, и на целия град. Вкъщи атмосферата е литературна, създават се прекрасни условия и трудови навици. Стремежът да се будят интереси и създават трудови навици и литературни амбиции обаче го лишава от истинското детство. На него не са присъщи момчешките лудории, просто няма време за тях. В същото време е заобиколен с неимоверните грижи за здравето, храната, училището и пр. Нищо да не липсва, всичко да бъде максимално.

В университета е пак отличник, чете по 18 часа на ден, даже срещите с някоя приятелка са отбелязани в тефтерчето колко време ще траят. Завършва блестящо и веднага започва аспирантура, която също блестящо завършва. След завършването на аспирантурата започва и нашият брак. Тъй като в брака са двама, необходимо е тук да кажа и няколко думи за себе си, макар че ще прозвучи като автобиография.

Израснала съм също в учителска среда на село. Имам сестра, две години по-малка от мене. От 1944 г. се преместихме в София и тук почувствахме хубостта на следвоенните години. Татко продължи да учителства, а мама се принуди да работи в един кожухарски магазин, защото средствата не стигаха. Атмосферата вкъщи беше обикновена, амбиции липсваха. Завършила съм история. Нескромно и неприятно е човек да говори за себе си, но струва ми се, че трябва да спомена някои черти от характера си, които са играли по-определена роля в нашите взаимоотношения. Притежавам почти болезнена чувствителност, която в същото време обуславя и отношенията ми към другите: да не обидя, да не засегна, да не повиша тон. Търпимост към недостатъците на другите с непрекъснатата надежда, че всичко ще се оправи, но не забравям лесно обидите, които са ми нанесени. Никога не съм имала само домакински наклонности, но уютът на семейството ме е привличал и съм смятала, че аз самата съм в състояние да го създам.

Ще си позволя да опиша с няколко думи деня на сватбата, защото ми се струва, че този ден носи отпечатък от Минковия характер.

Минко реши да се ожени. Казвам „реши“, защото до последната вечер решението му не беше оформено. На мен каза да чакам да ми се обади. Сутринта той пристигна и докато чакахме Георги Джагаров и бъдещата му съпруга (ние си свидетелствахме взаимно), аз, съдейки по външния му вид, за който той не беше употребил ни най-малко старание да му придаде по-празничен вид, и по мрачното настроение, го запитах дали наистина се жени с желание. Той ми отговори само с едно: „Посолил съм го“ и отидохме в гражданското. Неговите родители не знаеха, а моите само подозираха. В университета ми забрани да казвам, че сме се оженили. Още първите дни поставиха някакъв знак на известна суровост в отношенията, липсваше ласката, топлата дума. В същото време се долавяше израз на недоволство, че е избързал с женитбата, не позволяваше на улицата да го хващам под ръка, защото съм му ограничавала свободата, по отношение на мене проявяваше някаква мнителност, която намираше израз например в такъв факт, че веднъж дойде моя съученичка да ме види – чула, че съм се омъжила и пристигнала. Тя седна и запали цигара. След като си отиде, тази цигара ми коства доста сълзи. С родителите ми се държеше надменно и почти не разговаряше с тях (една година живяхме заедно). Така мина и раждането на детето – нямаше посрещане от болницата (беше на Витоша с приятели), а вкъщи нито жест, нито дума към мене. Аз бях объркана. Вярно е, че у дома не бях наблюдавала някакви особено нежни обноски между родителите си и затова не съм имала кой знае какви изисквания в това отношение към съпруга си, но неговото поведение ме огорчаваше и сложи началото на едно особено понижено самочувствие у мен, та дори бих казала и липса на каквото и да било. Скептицизма, който изразяваше пред мен по отношение на брака, го допълваше. Чувствах, че не ме харесва и обича (тъкмо тогава дружеше с един свой братовчед, вече покойник, който му доказваше грешката, че е избрал мен, а изтъкваше качествата на момиче, с което Минко е имал най-голямата си любов преди брака), че не мога да му бъда вече интересен събеседник, защото гледането на едно бебе и вземането на изпити в университета не оставят време за четене на художествена литература. Към детето не проявяваше интерес и доста време продължи съжалението му, че не е момче.

Минко Николов (вдясно) със съпругата си Христина Николова след бракосъчетанието (вляво Оргий Джагаров и съпругата му)

Есента на 1956 година заминахме за Берлин, където останахме до края на 1958 г. И там той се справи много добре със задълженията си, веднага се ориентира в обстановката и взе от престоя си в Германия това, което по-късно го направи един от най-талантливите и известни литературни критици у нас. Тук особено ясно пролича, че за него преди всичко съществува работата и след нея всичко друго. Разбира се, така дори би трябвало да бъде, но без съпругата да почувства, че семейството може да му пречи. А то без обективно да му пречи, като че ли му пречеше. Започна още по-силно да страда от фиксидеята за абсолютна свобода. Трябва обезателно да подчертая, че той я получи всъщност веднага, щом я поиска, още в първите месеци на брака: да не бъде питан къде и с кого е бил и пр. В Берлин беше същото. Не че той имаше намерение някъде да отиде и че аз му пречех, не беше това. Той просто казваше, че съзнанието за моето присъствие вкъщи му действало ограничаващо. Разбира се, няма да се спирам на подробности от престоя ни в Берлин. Искам само да кажа, че това беше един период, в който ние трябваше да свикваме с нашите характери, период, в който ние дружахме с едно младо немско семейство, което всячески се стараеше да ни помага в това отношение. Тъй като тук най-силно се изразиха Минковите качества на човек, отгледан и възпитан като единствен син, неговата разглезеност и неминуем егоизъм, то тези наши приятели се стремяха да обръщат вниманието му върху качествата на другия, който е до него, просто той да го вижда, а не да вижда само себе си. Ако този самостоятелен берлински период можеше да продължи в София, то атмосферата на дистанция, която Минко толкова много харесваше, може би от само себе си щеше да отпадне, тъй като естествените ежедневни семейни грижи обикновено я заличават, докато странични фактори могат не само да я съживяват, а и поддържат. Не мога да кажа дали съм права, или не, но за мен оттук започва пряката, неизбежна и фатална намеса на неговата майка. Каквото и да пиша по-нататък, всичко ще бъде свързано вече и с нея.

С убеждение мога да твърдя, майка му не ме прие още от началото. Сметна, че изборът на сина ѝ е неудачен и макар че всячески се стараеше това да не се разбере от хората, поведението ѝ спрямо мен непрекъснато го доказваше. Още писмата, които му пишеше в Берлин, съдържаха изречения като това, че „сестра ѝ иска да ни изгони от стаята си, за да посреща любовниците си“ и други, които ме е срам да цитирам – не поради съдържанието им, а защото трябва да се занимавам с подобни подробности и то точно сега. Но тези писма сложиха началото на едно явление, което след това напълно се изясни, а именно: силна отчужденост по отношение на мен и неприязън към моите родители, особено към майка ми. Всичко се свеждаше в края на краищата до това, че те са хора от друга среда, хора от два свята, както тя обичаше да се изразява. Стигна се дори дотам, че след завръщането ни от Берлин тя ми заяви направо, че иска и трябва да ме превъзпита, че системата на моето възпитание била неправилна. Това, разбира се, ограничаваше свободното ходене на мен и детето до моите родители. И ако тия посещения у тях не бяха забранени, то поне не бяха желателни. А как трябва да се чувства един човек, който е влязъл в чужда къща между свекър, свекърва и съпруг, който още не се е отърсил от родителската си разглезеност? И тази разглезеност не само не се ограничи, а ѝ се даде нов тласък със съжителството между стари и млади, което започна от деня на завръщането ни от Берлин и продължи до края с изключение само на летните месеци, през които обаче се разменяха толкова много писма между Минко и майка му, че тя все едно присъстваше между нас.

Как човек да обясни, че тая тиха къща без конфликти външни и с материално благополучие фактически нямаше истинско щастие?

Според мене се обособи едно семейство, което се състоеше от бащата, майката, сина и внучката. Мен ме нямаше там. Не можех и да проникна. Някак си това беше невъзможно. Прекалените грижи на майката към сина като към най-малко дете парираха всички мои опити да създам наше семейство. Всяко негово и най-малко боледуване я докарваше до ужас (при едно боледуване от грип дори го прибра в своята стая да го лекува), неговите закъснения се придружаваха с чакане по парапета на стълбището или балкона, най-малката неприятност в работата се посрещаше с болезненост и с много дискусии. В същото време амбицията ѝ Минко да стане име беше болезнена. За да има той възможност да работи, цялата къща трябваше да бъде мобилизирана, да създава условия за това. През призмата на тази амбиция се пречупваха всички отношения между членовете на семейството. А Минко се оставяше да бъде глезен. Той беше потънал в работата си и тази обстановка му харесваше. Ползващ се с ергенска свобода, той беше с този, който му е приятен, и там, където пожелае, връщаше се обикновено късно, имаше понякога и няколко дни наред, през които не сме се виждали. Търпеше влиянието на този или онзи приятел и по поведението, което имаше вкъщи, можех да разбера с кого е бил. Изпадайки под подобно влияние, реши да раздели съпружеското легло, махна демонстративно семейната халка (сложи я наново преди една година), имаше дори период от време, през който ограничаваше дори излизанията си с мене.

Всички тези постъпки са ме огорчавали, над всичко това аз съм мислила и анализирала. И винаги съм се надявала, че всичко може да се оправи. Ние имахме толкова допирни точки с него – еднаквите възгледи, еднаквите схващания. Имаше основа, върху която можеше да се гради цял живот. А какво се получаваше? Присъствието на интелектуалната майка ми отне не само всекидневните грижи за съпруга, но и другото, което толкова много ни свързваше – споделянето. Тъй като Минко почти никога не е имал нормиран работен ден, то майката сутрин приготвяше закуската, подреждаше масата за обед и тогава обикновено се дискутираха литературните и политическите въпроси, следобед се почиваше или четеше, а когато аз се завърна от работа, Минко вече е излязъл, а вкъщи са винаги родителите му и почти без изключение някой гостенин или гостенка от Троян, живущ в София. Аз лягах по-рано, защото сутрин тръгвах рано за работа. Често не съм и разбирала в колко часа той се е прибрал. Това беше почти ежедневно. Ние и двамата бяхме задочни родители, несвързани с ежедневните грижи за детето и къщата. А последните четири години вече съвсем явно чувствах, че нямам и дете. То тръгна на училище. Дядо му и баба му с такава амбиция като учители го взеха под опеката си, че с мен се свърши като майка и възпитателка. Естествено, тази функция беше отнета и от бащата. Особено последните години имах чувството, че съм родила дете, а всъщност го нямам. Каквито и опити да правех за промяна на това положение, всичко оставаше безуспешно, защото условията не можеха да се променят. На никого, освен на мен, не е минавало дори през ум, че ние тримата (Минко, детето и аз) можехме да бъдем по-самостоятелни, следователно и по-здраво свързани. Най-малкото на майката можеше да мине такава мисъл през главата. За нея това съжителство беше абсолютно необходимо. Тя друг живот не можеше да си представи, защото никой друг освен нея не може да създаде истински условия за живот на сина ѝ. За миг не си е помисляла, че може да живее без него. Тръгването за Троян през лятото биваше придружавано с мрачно настроение и непрекъснатото изречение: „Как ще се справите без нас“. Да, за нея всичко това беше безкрайно естествено, железен закон, който никой не можеше да промени. Самата тя, предполагам, за миг не се е самонаблюдавала, за да види в какви размери се проявява нейната любов, как тя се възприема от другите и дали случайно не е прекалена. Никога подобни съмнения не е имала. Няма ги и днес. Според нея тя е дала живота си за това семейство и е срещала само черна неблагодарност. Да, за себе си тя е права, но народната поговорка гласи, че пътят за ада бил осеян с най-добри намерения. И в случая по-важни са обективните резултати, а те са следните: Минко, макар и външно съпротивлявайки се понякога, беше изцяло под нейно влияние. Едновременно негодуваше за много нейни прояви по отношение на него, детето или мен, а в същото време не правеше нищо, за да настъпи някаква промяна. Не само това. Когато лятно време си тръгваха за Троян, той седмица след това ходеше мрачен, почти не разговаряше с мен, беше раздразнителен. И така след всяко заминаване се състоеше един разговор, породен от моя въпрос: „Защо? Нима не можеш без тях?“. Отговорът и това лято беше: „Липсва ми уютът“. Оттук произтича другият обективен резултат – какво съм аз в тази къща, щом като реакцията от заминаването на родителите е така болезнена? И с този въпрос е свързана, бих казала, моята трагедия като жена и майка в тази къща. От години у мен се наслояваше чувството на излишност и малоценност. Главната причина виждах в нея, защото за мен Минко беше като нейна функция. Много отдавна престанах пред нея да изказвам мои мнения, защото тя все не одобряваше. Просто млъкнах. Почти не помня мои познати (само мои) да са влизали вкъщи. Даже, когато са идвали родителите ми, особено майка ми, винаги съм се притеснявала. Последните 3–4 години, откакто и детето тръгна на училище, и аз чувствах, че окончателно го губя, това мое състояние доби болезнени размери. Сънят ми беше изпълнен с кошмари, мисълта за свекърва ми ме преследваше като сянка, едно непрекъснато главоболие не ми даваше мира. Потърсих лекар невролог. Диагнозата беше невроза. Разните успокоителни лекарства не дадоха никакъв резултат. Според лекаря най-ефикасното средство било да се премахне дразнителят. А как? Минко много добре знаеше моето положение. Дали защото не искаше, или защото не можеше, но той не ми помагаше. Може би малко щях да облекча състоянието си, ако можех и да реагирам, но никога не бях сигурна в Минковата подкрепа. Той често ми казваше: „Разглеждай я като луда“, но на следващия ден настроението му се променяше. Състоянията ми на потиснатост и безизходица се засилваха. И въпреки това се надявах на някаква промяна в атмосферата на нашия дом, който все не можех да почувствам като свой. Не исках да се разделям с Минко. Но вече чувствах, че в мен се извършва някаква промяна, че аз, която винаги с разума съм преценявала всичко и съм влагала много такт в постъпките си, вече не съм същата. А Минко, който от доста време знаеше за това мое почти болезнено отношение към майка му, не се вслушваше достатъчно в моите думи и се стараеше да не мисли върху разрешаването на този въпрос. Заявяваше, че той си има работата, която е на първо място за него и за която му е необходимо спокойствие, а ние да правим каквото искаме. В един откровен разговор обаче през септември, когато аз за първи път бях категорична, че ако този проблем не се разреши, аз ще си отида, той реагира дори неочаквано. Каза, че той единствен ме разбира, заяви, че ще ми докаже всъщност какъв е и на какво е способен. В продължение на 1–2 седмици ми даде нежност и внимание, каквито не съм подозирала в него. Възмущаваше се, че толкова години сме живели с майка му, че сега той се чувствал свободен в отношенията си с мен, че за първи път като че ли истински вижда и детето си и че е било престъпление от негова страна да го остави да го възпитават баба му и дядо му, а не той и аз. Имаше много самообвинения, много угризения. Това състояние продължи обаче една или две седмици, след което той след неимоверни колебания и лутания реши да замине за Троян при родителите си. Там стоя три дни. Още в деня на пристигането си оттам дойде да ме посрещне от работа и ми каза, че родителите му ще прекарат зимата в Троян. Какви са били разговорите в Троян – не зная. Но буквално на следващия ден настъпи промяна в неговото настроение. Стана мрачен, изрази уплаха от това, че като ми е показал чувствата си, аз щяла съм да добия кой знае какво самочувствие, че се опасява вече да не стана светска дама, че като че ли съм искала да го подчиня на волята си и пр. Даже имаше дни, в които говореше за развод. Започна да настоява родителите му да дойдат, като не можеше или не искаше да ми обясни защо. Едва след първия опит за самоубийство разбрах, че през този период е имало голяма разлика в поведението му към мен и към тях.

Минко Николов със съпругата си Христина Николова и дъщеря им Невяна Николова

В „Пирогов“ прекарах почти цялото време с него. В Банкя бяхме непрекъснато заедно с изключение на няколко мои идвания вкъщи. Не зная дали е необходимо да разказвам подробно за неговите състояния през това време, тъй като лекарското мнение ще бъде меродавното. Но в болницата и в Банкя беше откровен с мен. Говореше за апатията, която е започнала да го обхваща след откриването на високото кръвно налягане, че и в каквото и състояние да е бивал дотогава, работата никога не му е отмилявала, а сега му е съвсем трудно да пише. През лятото действително написа само доклада за критиката и то с големи усилия. От юни до есента отслабна и с повече от 10 кг. Каза, че още тогава е решил, че вече нищо значително не може да напише и че 37 години ще бъдат неговият край. Непрекъснато се самонаблюдаваше и анализираше. Ядосваше се, че нищо не му е интересно и нищо не може да го зарадва, че като мъж се чувства слаб и негоден. Когато в Банкя идваха негови приятели, той разговаряше с тях и външно всичко изглеждаше много естествено, но след това заявяваше, че това е някак си насила и че той всъщност не добива контакт с хората. Питаше ме защо не чувства никаква благодарност към лекарите, които са положили такива усилия да го спасят. Към работата, която го чакаше, изпитваше пълна апатия, а това, което вече е написал, го разглеждаше като излишно. Последните дни преди първия опит за самоубийство чувствал, че всичко му е отмиляло: родители, жена, дори детето, което толкова много обичал. Първите думи, с които ме посрещна в болницата, бяха: „Пътища заникъде“ и че той е пътник заникъде. Когато го запитах защо не е оставил бележка при първия опит, той ми обясни, че е мислел да остави само два реда: „Виновни няма, дължи се на вътрешно противоречие“. Но тъй като не смятал да го направи тази нощ, не оставил и бележка. Разказа ми, че ходил в Народна библиотека и е чел медицинска литература за различни начини на самоубийство. От бюрото си е унищожил всичко, каквото е смятал, че не бива да остане, издадените от него досега книги е подредил на една страна, а ръкописите – на друга. На моите усилия да му доказвам смисъла на живота, много логично ми доказваше неговото безсмислие, като ме убеждаваше, че аз все още мога да се спася, защото съм по-жизнен характер, докато той се чувствал инвалид във всяко отношение.

С чувство на голямо неудобство ще си позволя да кажа как аз виждах Минко като човек, с надеждата, че казаното от мене може да допринесе малко за намирането на причините за неговия трагичен край.

В литературата, в работата си беше изправен в цял ръст, стабилен, авторитетен. Работеше с дълбоко чувство за отговорност и с безкрайна честност и добросъвестност. Оценките му бяха сигурни и безкомпромисни. Не съм забелязала и сянка от недостойното чувство на завист. От сърце се радваше на успехите на колегите си, поощряваше и помагаше на някои млади и според него талантливи автори. Работеше по вдъхновение. Понякога нощем скачаше, за да запише някаква мисъл.

До големия литератор обаче в живота беше изправен един юноша, комуто тепърва предстои да се срещне с житейските проблеми и трудности. И все така се случваше, че той все биваше защитен от тях. Който и да разрови биографията му, няма да намери момент, в който Минко да е трябвало да преодолява някаква по-голяма трудност. Тук не влизат творческите мъки. Казват, че те са сладки. Касае се за житейски несгоди. Отгледан като в парник, той не притежаваше имунитета срещу заразите, които предлага животът. Външно спокоен, а вътрешно много чувствителен и раздразнителен, той реагираше болезнено на някои явления. Беше склонен към песимизъм. Един от най-честите му изрази бе: „Няма смисъл“. Изблици на по-голяма жизненост и веселие проявяваше рядко. Винаги запазваше дистанция. Упреквал ме е, че понякога реагирам така, както чувствам в момента. Човек винаги трябвало да бъде маска. Не обичаше да допуска хората до себе си. Притежаваше силно чувство на страх. Виждала съм го в ситуации, когато реагира просто не по мъжки. По отношение на болестите беше ипохондрик. Според мен срещите и заниманията му със западната литература оказаха голямо влияние върху него, като имам предвид характера му. Последната година се занимаваше почти само с тези проблеми и особено много време отдели на Фройд и неговата психоанализа. Голямото влияние на този автор върху него намирам именно в това, че според мен той самият до известна степен беше фройдистки случай.

Най-интимния му живот не желая да докосвам. Преди години ултимативно беше поискал пълна свобода и я имаше. Поначало му имах голямо доверие, но чувствах, че има отклонения. В разговора, който имахме през септември, ми призна, че имал едно увлечение в продължение на две години – до лятото на 1965 г., и че пред него е стоял проблемът за развод. Според неговите думи разумът надделял и той останал в семейството си.

Въпросът, който искам да засегна сега, не е от моята компетентност, но си позволявам, защото Минко сам се ядосваше и съжаляваше, че по характер изцяло прилича на майка си. В последно време осъзнаването на това откритие така го дразнеше, че той чувстваше омраза към нея. От неговите разкази зная, че дядо му – бащата на майка му – е умрял от алкохолизъм. Преди няколко години в психиатрията, вследствие алкохолизъм, почина негов вуйчо, брат на майка му. В петък, 30.ХII., когато бях вкъщи да подредя елхата на детето и да се върна обратно в Банкя, свекърва ми в разговор за Минко ми заяви дословно: „Минко страшно много ми прилича. Цял живот съм мислела за самоубийство, но не съм го направила“. Лично аз съм я виждала по не особено значителни поводи да си удря главата в стената или да тича към терасата, за да се хвърли от нея.

За мен спасението на Минко в „Пирогов“ беше втори живот, който вече се очертаваше като много по-щастлив. Докато лекарите се бореха за живота му, бях готова да дам години от моя, само да бъде спасен. В Банкя всячески се стараех да му вдъхна вяра в живота. Сам ми казваше, че ако му говоря, все едно мъгла се разпръсква пред очите му. Като че ли всичко лошо личеше да изчезне. И когато мислех, че усилията ми дават резултат, дойде най-страшното.

Горното написах сама на пишущата машина и се подписвам. Същото е вярно.

Подписът не се чете.

Христина Николова