Интервю на Владислав Христов с Мартин Колев

Първата ви книга с разкази „Кучето на терасата“ излиза през 2009 г., когато сте на едва 20 години. Кой е най-яркият ви спомен от онези времена?

Това за мен бяха времена, препълнени с ярки спомени: студентство, купони, писане на сборника посред нощите… Алек Попов, светла му памет, представи книгата в София и я определи като продължение на диаболистичната линия в нашата литература ‒ наблюдение, което тогава не ми допадна (отново ‒ бях на 20 и вярвах, че никой никога не е писал като мен, дори си бях измислил нов жанр за сборника, магически урбанизъм). Чак след години разбрах колко прав е бил Алек ‒ и колко на място се чувствам всъщност в компанията на автори като Светослав Минков и Владимир Полянов… Накратко казано, „Кучето на терасата“ е своеобразна времева капсула, дневник под прикритие, скътал тийнейджърските ми години между страниците си.

Кои бяха книгите на вашето поколение, с кои писатели пораснахте?

Ние бяхме късметлийско поколение ‒ имахме шанса да се възползваме от развитието на интернет технологиите, но те все още не представляваха неразделна част от ежедневието ни. Керуак беше много важен автор, заедно с цялото бийт поколение, което говореше на „нашия“ език ‒ Буковски, Гинсбърг и пр. Кинг, Толкин, Пратчет също бяха задължителна част от препоръчителната литература, както и Маркес, Кортасар, Борхес… От българските автори припознавахме като свои тъкмо прохождащи, но запомнящи се имена като Георги Господинов, Елена Алексиева, Момчил Николов. Не мога да пропусна едно поомачкано, трудно откриваемо и скъпоценно издание на „Поздрави от мен боговете“ на Димитър Воев.

Въпреки че сте родом от Бургас, вие станахте широко известен сред българските читатели с поредицата „Софийски магьосници“. София отново присъства в новата ви книга с разкази „Рижият котарак“. Защо София е толкова важна за вас?

София беше едно от онези нови и вълнуващи неща, които станаха част от живота ми по времето на „Кучето“. От студент живея в столицата и не намирам нищо по-естествено от това да пиша за нея ‒ най-малкото мога да отскоча до уличката, която описвам, и да получа вдъхновение директно от източника. Създадох „Софийски магьосници“ по този начин и вярвам, че успехът на тетралогията е свързан донякъде с въпросния творчески процес. Читателят на книгите може да открие вътре не само места, които са част от неговия личен биографичен разказ, но и (което може би е по-важно в случая) някаква друга, по-тайнствена физиономия на София ‒ емоция, вътрешен ритъм, съпътстващ утрините и залезите, и прозевките на този град…

Все пак имаше полза от годините, прекарани в многократно отговаряне на въпроса „Защо софийски магьосници, а не например бургаски?“. Наистина в „Рижият котарак“ има столични истории, но има и други ‒ бургаски и крайбрежни, изпълнени с носталгия и мистерии. А има и трети, също различни по емоционален и тематичен заряд разкази ‒ те пък се развиват в планинско градче на име Стопан, където е добре да избягваш гората по тъмно и сделките с непознати.

Рижият котарак е любопитен персонаж, но само това ли е причината да се спрете на него и да даде едноименният разказ името на целия сборник?

Понякога книгата си идва от самото начало със заглавието и то ѝ пасва толкова добре, че няма нужда да търсиш резервни варианти ‒ дори и да се опиташ, не се получава. Такъв беше случаят със „Софийски магьосници“ ‒ заглавието дойде само, заедно със залеза, бирата и трамвая в началото на романа. При „Рижият котарак“ положението беше съвсем различно ‒ заглавието упорстваше и се криеше до последно. Пробвах различни варианти, обсъждах ги с Христо Блажев, отговорния редактор на книгата, но никой не пасваше. Накрая дойде „Рижият котарак“ и се намести удобно в празното поле на корицата, все едно е било приготвено специално за него. Какво друго да очакваш от една котка? Но и това заглавие идва със своя дълга предистория ‒ от години приятели ме питат кога ще издам продължение на „Кучето на терасата“, „Котката в мазето“. Писателският занаят изобилства от самоизпълняващи се пророчества.

Действието във вашите истории често се развива в градска среда, какво мислите за т.нар. „градска литература“, изобщо как реагирате на етикетирането в литературата?

Градът в българската литература е интересно животно. Още в края на XIX век, когато се появява в разказите на Иван Вазов, Георги Стаматов и други автори, той става алтернатива на идиличното (и утопично) родно село; обособява се като пространство на новото, модерното, деградиращото в обществото и индивида… Постепенно българският писател се превръща в гражданин, но в творчеството си продължава отново и отново да преживява раздялата със селото като автентично „своето“ място… Ако разгледаме актуалните класации за български бестселъри, май няма да открием особено развитие на този любопитен парадокс. Човек би могъл дори да провиди в него едно колективно засядане в миналото, от което (като че ли) няма измъкване…

Преди реагирах на етикетирането в литературата с възмущение, сега ‒ по-скоро с безразличие. Етикетите изпълняват функция в книжарницата, за да упътят читателя към следващата му любима книга. Етикетите идват и си отиват ‒ наскоро доста заглавия тип youngadult и тъмно фентъзи взеха, че се преместиха под по-привлекателния етикет „роментъзи“ (т.е. романтично фентъзи), който в момента е вървежен. Тъй че етикетите са от голямо значение за един книжар или издател например, но за един писател ‒ не чак толкова.

Има читатели, които все още гледат с лека насмешка на фентъзито като жанр, на какво според вас се дължи това? Защо фентъзито всъщност е един сериозен жанр?

Разбира се, много читатели не възприемат фентъзито насериозно, както и повечето критици, а в България ‒ почти всички. Отговорът на този въпрос е сложен и преспокойно може да прерасне в самостоятелна статия. Накратко казано, фентъзи жанрът ‒ както и фантастиката като цяло ‒ изневеряват на една функция, която според мнозина е главната функция на литературата, а именно миметичната. Литературата трябва да описва правдоподобно действителността и да обслужва нейните актуални потребности от социално, културно, политическо и пр. естество. Фантастичната литература обикновено не функционира в такава подчинена спрямо действителността позиция, ерго не е „истинска“ литература ‒ не изпълнява „истинските“, правилните си задачи. Но литературата, разбира се, може да играе много повече роли, отколкото сме склонни или способни да си представим. В своята чудесна нобелова реч Александър Солженицин казва: „Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето, […] така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните…“. Но този странен предмет продължава да ни е познат само частично, да отразява само онова, което сами съумяваме да разпознаем в него.

Защо фентъзито е сериозен жанр? Когато е такъв (а той често не е ‒ поредна черна точка в критическия бележник!), жанрът тръгва в противоположна на научната фантастика посока, а именно назад ‒ към митологията и фолклора, към дълбините на колективното несъзнавано, където даймони продължават да направляват съдбата ни със своите ритуални танци. До известна степен това е същото завръщане назад, което изпраща съвременни литературни герои (а с тях ‒ и читатели) обратно в китното планинско селце, далеч от наука, технологии и прочее бъркотии. Фентъзито поема в сходна посока, но продължава доста по-надалеч и назад ‒ в търсене на онова, което цивилизованият човек (привидно) е изоставил, свличайки животинската си кожа.  

Живеем в свят, в който реалността започна да се насища с все повече фантастични и абсурдни моменти. Как реагирате на тях? Какво най-много ви вдъхновява в творчески план от заобикалящата ви действителност?

Уилям Гибсън казва: „Бъдещето вече е тук, просто не е разпределено поравно“. Живеем в сложно, странно време, което събужда у мен всевъзможни реакции: тревожност, объркване, почуда, скептицизъм, стоицизъм… Много неща от заобикалящата ни действителност ме вдъхновяват. Важни са ми онези кътчета от времепространство, където френетичността на настоящето се забавя и вдъхновението има възможност да си поеме дъх, да добие известна съзнателност. Обичам споделеното пространство на заниманията по творческо писане, където литературата е жив организъм, експеримент, разговор. Обичам нощта, в която бръщолевенето, външно и вътрешно, утихва. Природата и изкуството често ме вдъхновяват.

Кои са нужните условия, за да приемете един разказ за завършен? Привърженик ли сте на многото редакции, или се доверявате по-скоро на първата версия на текста?

В никакъв случай не се доверявам на първата версия ‒ тя е току-що омесено тесто, в което идеята за хляб тепърва набъбва. Грубата чернова често е много приятно изживяване за пишещия, но само тя не го прави писател, напротив ‒ писателската работа започва тъкмо отвъд грубата чернова и непосредственото удовлетворение на първоначалния прилив на вдъхновение. Може би съществуват гении, които успяват от първия опит да придадат завършена форма на творението си, но аз не знам такива. Яворов е голям поет не защото излива върху листа това, което му идва свише, а защото работи усърдно и дълго върху произведенията си. Дори и след загубата на зрението си продължава работа по преработеното издание на „Подир сенките на облаците“, издадено посмъртно.

Нужните условия, за да приема един разказ за завършен, са много ‒ варират от някакъв минимален брой редакции, 3–4, до евентуалния краен срок. Какво да се прави ‒ ние всички се стремим към съвършенството на неземните селения, но в крайна сметка действаме в съвсем земна обстановка…

Преди две години защитихте докторантура, свързана с творчеството на Матвей Вълев. Помагат ли ви научните занимания по някакъв начин при писането на художествени текстове? Смятате ли, че богатата обща литературна култура е фактор, подценяван от немалко съвременни писатели?

Записах докторантура, защото обичам заниманията с творческо писане. Често ми се е случвало да чета даден текст и да знам, че нещо в него не работи, без да са ми ясни възможните причини. Това ме дразнеше ‒ ако начинаещ автор попита „Защо тук не ми се получава сюжетният обрат?“, не върви да отвърнеш: „Ами защото така“. Исках да надникна от другата страна на завесата, да разбера, поне до известна степен, как функционират всъщност механизмите на литературата. Така че филологическото образование за мен е важно за разбирането на творбата, за написването ѝ ‒ не чак толкова. По време на докторантурата ми беше страшно трудно да се върна обратно от другата страна на завесата и да пиша художествена литература… напоследък вече постигам някакъв синтез между двете. Със сигурност известно разбиране и познаване на литературната теория и история би било от полза за един автор. Не мисля обаче, че е задължително условие, за да бъдеш добър писател.

Водите курс по творческо писане, откъде започват лекциите ви с курсистите? Кое е най-важното нещо, на което още в началото искате да ги научите?

Курсът започва със стремеж за обособяване на специално пространство ‒ пространство, което позволява и приветства експериментаторство, уязвимост, смелост, спонтанност… Както пеят „Смашинг пъмпкинс“, които ще идват в Пловдив това лято: „Светът е вампир“. Добре е да култивираме пространства, в които ще опазим креативността си от набезите на вампира.

Това е едно от нещата, на които уча курсистите. Второто е, че действителната писателска работа започва след удоволствието на грубата чернова. Третото ‒ че можем да установим двустранна връзка с вдъхновението, да го призоваваме и приласкаваме, а не само да го чакаме с разсеян поглед и затворен тефтер. И тъй нататък, и тъй нататък… страшно много неща са ‒ и всяко като че ли е най-важното.  

Представял ли сте си някога, че спирате да пишете разкази и се захващате с дебел роман. В какъв жанр би бил той? Може би антиутопия?

Разбира се ‒ докато се занимавах със „Софийски магьосници“, почти не съм припарвал до разкази. Виж, по-дебели романи от тези не знам дали ще напиша. Имам една идея за мащабна, почти безкрайна фентъзи сага, в която всеки том е по-масивен от предния, но надали колелото на времето ще се завърти в нейна полза. Антиутопиите не ме привличат особено, защото са пълна противоположност на фентъзито ‒ вместо маршрути за възможно спасение чертаят схеми на бъдещи затвори. Освен това жанрът вече изпълни главната си задача ‒ да ни предупреди за това, което предстоеше и което, за съжаление, вече е тук, макар и не „разпределено поравно“. „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.“

Имам няколко идеи за романи и май всеки е в различен жанр. От години си казвам: „Това лято вече наистина ще избягам някъде, ще се скрия от всичко и ще пиша“. И сега си повтарям същото… В крайна сметка сигурно ще напиша и този роман така, както са се родили толкова много книги преди ‒ в кратките минути между други задължения и задачи. 

Мартин Колев е автор на 4 романа и 3 сборника с разкази. Носител е на националната награда за къс разказ „Рашко Сугарев“ и на наградата за камерна пиеса „Славка Славова“ ‒ за пиесата „Кроасан“, поставена в Театър 199 (реж. Васил Дуев-Тайг). Има бакалавърска степен по психология и магистърска степен по творческо писане от СУ „Св. Кл. Охридски“, където през 2023 г. защитава и докторска степен по филология. Редактор, преподавател по творческо писане.