Разговор с Антонио Граментиери, един от водещите китаристи на съвременната алтернативна блус сцена, автор на филмова музика, трубадур и пътешественик между жанровете, който пристига с новото си трио Don Antonio Trinidad за два концерта у нас тази седмица

Минаха точно 12 години, откакто италианският китарист Антонио Граментиери свири за първи път у нас – първо с инструменталното си трио Sacri Cuori с Франческо „Кеко“ Джампаоли на бас и Диего Сапиньоли на барабани, а час по-късно, в същия състав, като част от групата Fatalists на австралиеца Хюго Рейс, един от първите китаристи на The Bad Seeds, посещавал неколкократно България след това – все по покана на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“. Граментиери обаче идва за първи път от март 2013 г. насам. Sacri Cuori отдавна са се разпаднали, а личният му проект Don Antionio чества 10 години от първия си албум с най-новата си реинкарнация – Don Antonio Trinidad с китариста Фабио Мацини и барабаниста Енрико „Мао“ Бочини, когото срещаме още в Delone, последния дългосвирещ албум на Sacri Cuori, издаден от лейбъла Glitterbeat преди малко повече от десетилетие.

Музиката на Граментиери винаги е била на границата между блуса, сърф- и фолк-рока, неконвенционалния джаз и филмовата класика от епохата на Мориконе и Риз Ортолани, като единствено балансът между всички тези неща в различните му проекти е бил различен. Освен с Хюго Рейс е свирил и записвал и с други съвременни трубадури от три континента като Алехандро Есковедо, Дан Стюарт, Тери Лий Хейл и Винисио Капосела, а в собствените му албуми през годините като специални гости участват Евън Лури (пианистът на The Lounge Lizards, брат на Джон Лури и автор на музиката към филмите на Роберто Бенини), Марк Рибо, фронтменът на „Лос Лобос“ Дейвид Идалго, мексиканците Sondo Gallo Negro, които миналата година гостуваха у нас, Стив Шели от Sonic Youth – въобще, цяло създвездие.

А нашият разговор започва от мястото, където се разделихме преди 12 години с обещание отново да се видим.

Турнето, което направихме с Хюго тогава, беше едно от последните ни турнета със Sacri Cuori в този състав въобще. И мисля, че за разлика от семействата в музикалните групи можете да се разведете, без да го обявявате официално. Просто един ден сте престанали да свирите заедно, а публиката го установява чак след време… По онова време всички ние в групата вече чувствахме, че отношенията ни са стигнали до място, на което никой от нас вече не се чувства комфортно, и в такива моменти започваш да правиш различни други неща – аз лично свирех на китара в групите на доста други артисти: направих много турнета с Дан Стюърт, продуцирах Тери Лий Хейл… Много, много неща се случиха и стигнах до момента, когато имах нужда да правя нещо, което да е повече мое и по-малко като група… Може би днес отново се завръщам към формулата на групата, но през онези първи години след края на Sacri Cuori имах нужда от един недемократичен подход към музиката: исках да поема всички рискове, всички разходи и евентуално всички позитиви, в случай че нещото се окажеше успешно.

Виждал съм обаче през последното десетилетие разни концертни клипове на групата Don Antonio с Диего Сапиньоли от Sacri Cuori на барабаните. Поддържате ли връзка все още?

Днес сме в добри отношения с всички тях. Може би с Кеко (Франческо Джампаоли, б.а.), басиста, си ги бяхме пообтегнали, защото бяхме лидерите в тази група и всеки от нас имаше свои идеи за аранжиментите, така че ние двамата конкретно имахме нужда от почивка един от друг. Но наскоро бях в неговото студио, за да направя записите за албума на един приятел, който всъщност е барабанистът на сегашния ми проект, Мао (Енрико „Мао“ Бочини, б.а.) и всичко между нас си беше наред. С Диего продължихме да свирим през годините, но никога прекалено официално. Понякога той заместваше барабаниста в групата ми Don Antonio, когато той не можеше да поеме някой концерт… Останахме си като семейство – знаеш, понякога не си говорите с брат ти за няколко години, но си оставате братя. Така ги чувствам нещата.

През последното десетилетие историята ти като Don Antonio е доста богата – няколко различни реинкарнации на групата, филмова музика, албум с Алехандро Есковедо… Как можем да обобщим десетилетието?

Когато започнах да се представям под собственото си име, просто исках да свиря своите композиции. Точно преди 10 години записахме първия си албум и сега си давам сметка, че историята на Don Antonio вече е по-дълга от тази на Sacri Cuori… В групата Don Antonio целта беше и да изненадвам и предизвиквам себе си с постоянна смяна на темите – за първи път правех албум с песни, като междувременно написах и доста филмова музика… А исках да мога да сменям състава на групата в зависимост от това коя страна на музиката, коя част от репертоара си искам да покажа… Пандемията доста обърка нещата, защото точно преди да започне, бях стигнал до нещо голямо. Бяхме свирили три години и половина с Алехандро Есковедо и вече композирахме песни заедно. По онова време често пътувах до Америка за записи с него и имахме изключително успешни турнета там – успешни също така за проекта ми Don Antonio и за собствените ми песни… Последното ни турне с Алехандро трябваше да завърши в Калифорния с няколко концерта заедно с „Лос Лобос“,… но беше февруари 2020 г. и първо ми казаха, че може би ще е трудно за италианец да бъде допуснат в САЩ, защото ние бяхме първата страна в Европа, в която ковид дойде от Китай, а само седмица по-късно и цялото турне беше отменено, всички знаем какво стана нататък.

Пандемията тласна ли те в нови посоки все пак?

За мен това беше много болезнен период не само на професионално ниво, но и на чисто социално. В Италия имахме много тежки рестрикции, много често отвъд всякаква логика, които удариха най-вече човешките взаимоотношения в самата им основа. Другите за нас вече бяха потенциална опасност, а не потенциална възможност… Много тежко беше, а и аз самият не исках да изнасям концерти при тези обстоятелства. Не правих турнета за цели три години. Свирех само в Италия – лятно време, на открито, когато блокадата падаше за няколко седмици… Да, бях набрал скорост, която беше убита, нещата можеха да се решат и по друг начин, но всичко е такова, каквото е. Накрая открих, че съм остарял с три години, а на тази възраст (между 45 и 50, б.а.) три години имат значение. Поглеждаш се в огледалото, виждаш, че брадата ти е побеляла и вече няма как да бъдеш възприеман като млад артист, тъй като си на възраст, два пъти по-голяма от тази, на която Джими Хендрикс е умрял… Установяваш, че след тези три години на пандемия вече ти трябват очила за четене, родителите ти са остарели и цялата ти връзка с музиката е различна – не точно с музиката, защото с музиката личната ми връзка стана дори още по-дълбока, но самата концепция за успех, за музикална амбиция, за непрестанни пътувания по турнета претърпя доста големи промени. И трябваше да разбера накъде ме води тази промяна. Така че проведох доста експерименти с различни състави – с някои от тях беше много приятно за по няколко концерта, но после осъзнавах, че те не са точно хората, способни да ми помогнат да пресъздам цялата палитра на музиката си пред публика… Така стигнахме до първото ни турне след пандемията – тук, на Балканите, за 10 дни. Беше като да се учиш отново да караш колело: не знаеш дали ще ти се получи, но много се вълнуваш. За мен това беше много емоционален момент, защото беше като важно завръщане – към място, което ми принадлежи, но от което съм се отдалечил в съзнанието си… После започнахме да пътуваме по-често – не мога да кажа дори „приблизително“ достигайки броя концерти, които изнасях преди пандемията, но следвайки своя си път.

Новото трио следваща стъпка ли е – в тази по-нетипична комбинация от инструменти?

Миналата година реших да пробвам варианта с две китари и барабани (без басист). Барабанистът Мао винаги е бил част от проекта Don Antonio. За няколко години го нямаше, но после се завърна, това беше преди три години, и чувството беше точно като да срещнеш отново брат си, с когото не сте се виждали дълго време. Поканихме и един по-млад от нас и изключително талантлив китарист от нашия край на име Фабио Мацини. Това си беше риск, защото той е наистина много добър китарист, а с двама китаристи понякога има опасност всичко да се превърне в състезание. Но мисля, че аз съм достатъчно стар, а той – достатъчно мъдър, за да избегнем това. Получи ни се добре още на първите концерти и мисля, че форматът „две китари – барабани – без бас“ е доста вълнуващ и предлага интересни предизвикателства.

Свирите ли с това трио и пиеси от по-стария ти репертоар?

Да, сменяме песните доста често, а свирим и някои стари неща на Sacri Cuori в зависимост от ситуацията, също така от филмовата музика, която съм писал през последните години… Първата версия на това трио беше малко по-тиха, по-интроспективна, а сегашната клони повече към рокендрола… Виждам, че това радва хората – и за слушане, но и за танцуване – дори публика, която не познава творчеството ни през годините, реагира много добре. Ние не сме онези виртуози от Инстаграм, чиято поява е новият начин да бъдеш музикант днес… Но публиката получава нещо друго – силно усещане да си в едно помещение с група живи музиканти, които имат какво да ти дадат. То е като да си на брега на красива река и да чувстваш как водата тече в реално време. Това е нашата музика – така сме се учили да я свирим и това правим.

Спомням си, че на предишното турне на Sacri Cuori се опитах да обясня музиката ви на човек, който не я беше слушал, като „малко филмова, като от уестърн, сърф-рок и т.н.“, ти възрази „Не, ние свирим фрий джаз“. А в сегашния ни разговор я нарече „италианска романтична музика“. Имат ли значение жанровете за тебе?

Всичко, което може да се каже за Sacri Cuori, е вярно и мисля, че предадох тази „креативна обърканост“ и на Don Antonio. Смятам, че блусът е първата любов на всички ни, още от времената, когато сме се учили да свирим – блусът и начинът, по който е повлиял на американската песенна традиция. Това е сигурно. Оттук нататък всички сме минали и през екстремните форми в нюйорския джаз и no wave музиката, така че идеята да научиш граматиката на определен музикален език и после да свириш нещо напълно различно, стъпвайки на тази граматика, ни е доста близка. Като да говориш на нов език, използвайки структурата на този, който вече знаеш. Това създава нещо като електрическо напрежение, което винаги е вълнуващо… Също така в музиката ни го има и италианското звучене, което се опитвахме да избегнем или да не си го признаваме много дълго време… Но особено по време на американските ми турнета открих, че именно този италиански привкус е интересен за тамошната публика. Каквото и да свирех, дори нещо подчертано блусарско, в мелодията винаги сякаш се усещаше италианско или средиземноморско настроение… И тогава установих, че на американците това им звучи също толкова вълнуващо и екзотично, както на нас едно време ни е звучала музиката на Лайтнин‘ Хопкинс – онова в начина му на свирене, което ни казва кой е той и откъде идва… Това италианско усещане плюс „дерайлиращите“ форми в джаза, плюс блуса и фолк-рок традициите на едно фундаментално ниво – това сме ние. А ако решим, можем да направим от всичко това и фрий джаз.

Напоследък си почнал и да пееш, виждам…

Да. Не смятам себе си за певец, но вземайки предвид факта, че всички мои любими певци не са такива на чисто техническо ниво, а по-скоро трубадури и разказвачи на истории, и аз се престраших. Ако такъв като мен излезе на сцената и започне да се преструва на певец в опита си да достигне някои високи тонове, в 95% от случаите би било пълна катастрофа. Но ако знаеш границите си и познаваш възможностите си, както е със свиренето на всеки инструмент, можеш да постигнеш много добри неща. Аз имам истории за разказване, които са толкова лични, че предпочитам сам да ги изпея. Мислил съм си в началото да поканя истински певец, но знам, че няма да е същото – ще се крия зад гласа на друг човек, а аз не искам да се крия. Това са моите истории и искам да ги дам на хората лично. Марк Рибо прави същото, без да претендира да е певец.

Точно от Рибо има един много известен цитат от времената на борбата му с предишния режим на Тръмп: „Пея само по спешност, ако времената го изискват“…

Добре казано, да. Но това означава също така, че в момента живеем във времена, когато трябва непрекъснато да пеем. Не знам в България как е днес, защото не съм следил няколко години какво става, но тъкмо идвам от Сърбия, където, знаете, общественото движение срещу правителството е изключително силно. В Италия, трябва да призная, се чувстваме малко предадени от Европейския съюз. Харесвам идеята за обединена Европа, но в момента виждам само един етикет с това име. И чувствам, че мястото, на което се намирам философски и политически, днес не съществува в италианското общество. Бях критичен спрямо САЩ много преди Тръмп, защото Тръмп е просто продукт на културната им система. Но не бях по-малко критичен към Байдън,  защото не смятам, че той беше добър президент – управлението му беше катастрофа. Но ако заявиш нещо подобно публично в Италия, веднага те заклеймяват като путинист, защото всичко е изключително поляризирано. На което отговарям, че не съм привърженик на никой диктатор и на диктаторската идея въобще, но очевидно схващането за света като монокултурен вече не е релевантно. Америка се провали в налагането на този модел и сега се надигат много гласове в подкрепа на други визии за световния баланс на силите. Много от тези гласове са пропагандни и го правят по неправилния начин, но все пак трябва и тях да ги чуем и да решим проблемите между нас като общества по пътя на дипломацията. Защото иначе в някакъв момент от това поляризиране ще произлезе нещо много по-лошо.

Пред какви предизвикателства е изправена добрата авторска музика в глобален план днес според теб?

Голямата промяна, която виждам в света на музиката, е по отношение на самовъзприятието на артистите на индивидуално ниво. Много млади музиканти са фокусирани повече върху големия брой лайкове в Инстаграм, монетаризирането в Ютюб – и за голяма част от тях това е единственият начин, който познават. Никога не са били на турне в раздрънкан ван, никога не са свирили за няколко души в средата на нищото, никога не са имали това истинско усещане да свириш в банда… Не знам, може би и те ще създадат добра музика, но нашето поколение има щастието да познава и двете системи и за нас все още е предизвикателство да запалиш искра в публиката. Когато музиката престане да отправя предизвикателства към свирещите и към слушащите, на мен тя вече не ми е особено интересна. Това, което можем да правим в тези тежки времена, е с помощта на музиката да продължаваме да стимулираме по-задълбочения начин на мислене и желанието да погледнеш нещата от различни страни – нещо, което лично на мен точно музиката ми е дала.

Don Antinio Trinidad ще изнесат два концерта в България по покана на „Аларма Пънк Джаз“ тази седмица – на 26 март (сряда) от 20.30 часа в клуб „Паве“ под Столичната библиотека (със специалното участие на Илко Биров) и на 29 март (събота) в легендарния бар „Найлона“ в Пловдив. Билети и за двете събития можете да откритете в EpayGo или на каса на EasyPay.

Автор: Цветан Цветанов