Седем статии за критиката на страниците на сп. „Българска мисъл“
От 1925 г. почти две десетилетия Михаил Арнаудов редактира сп. „Българска мисъл“. В практиката на изданието литературноисторически обзори, оперативна критика, публикувани литературни творби, преводи, обнародван исторически архив, академична критика, теоретични системи, обявени научни събития, рецензиране на научни трудове са дискурсивни разрези към обществени сфери, социални действия, комуникативен хоризонт, които ги дефинират и диференцират. В началната книжка на списанието в научна рецензия М. Арнаудов оповестява като интелектуално събитие излизането на „Богомилски книги и легенди“ на Йор. Иванов (г. I. 1925–1926, кн. 1). В същата книжка със статията „Духът на българската поезия. По повод на една антология“ редакторът прави критически анализ на публикуваната през 1925 г. „Антология на българската поезия“ на Гео Милев. Тръгвайки от формулата поети/критици, която ще концептуализира в списанието, М. Арнаудов пише: „И честит оня, който прояви максимум себеобладание и обективност (…) Това тъкмо наблюдаваме и при Гео Милев”. Коментарът на М. Арнаудов е провокиран от предговора към антологията, озаглавен „Кратка история на българската поезия“. Почти афористичните синтези на Гео Милев се срещат с рационалната аргументация на историка Арнаудов. Между тях са „съкровената наивност” на народната словесност, „печатът на несъзналия се гений“ в нея, Петко Славейков, Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, К. Христов, новите поети. „Прави чест на Милева”, пише Арнаудов. Но и отграничава позиции: „Редакторът на антологията не е прав“. Аргументативна статия и рецензия едновременно. М. Арнаудов отбелязва новопубликуваната антология на Гео Милев в трагично за поета, съдбовно-катастрофично българско време.
В първа книжка на започващото културния си живот списание е публикувана и статията „Задачите на литературната критика. От психосоциално гледище” (г. I. 1925–1926, кн. 1) на Ив. Шишманов. Въпреки че, когато „Българска мисъл“ започва да излиза, литературната критика, със своята реактивност на действие, литературна и обществена функция, вече има дискурсивна различимост, специализирани издания и автори, Шишманов поставя въпроса по-скоро като предстоящ. Отнася към рефлексивната метапозиция общото название критика. Обявява общовалидност на „историческо схващане на естетичните проблеми”. В подчертано директна аналогия съотнася критика и обществено устройство, релативизъм на оценките и демократично начало, свобода на литературния вкус и свобода на мисълта. С тази статия на Шишманов изданието тръгва с предпоставен дебат за обществената роля на критиката. Втора статия на Шишманов „Литературните школи. Към въпроса за „Новото и Старото“ (г. I, 1925–1926, кн. 2), семантизирайки опозиции ново/старо, млади/стари, борба/еволюция, изгражда (по-скоро) теоретичен модел на „принципа на движението“ в литературата, обявен като отмяна на традицията с „нова традиция”. Литературноисторическата динамика е синтезирана между, от една страна – „книжовни дружества“, „академии“, „увенчани народни поети“, и от друга – реактивността на „манифести“, „програми“ (обобщен образ на естетическите брожения на модерността). В лаконичността на статията би могъл да се разчете принцип, според който именно буреносните програми на екзалтирани сподвижници на „нови идеи” конституират историческото самосъзнание като своеобразен „литературен сенат“ (по подобие: актуалността на критиката се диференцира от „архива на литературната история”). Мисълта на Шишманов следва прозрачна аналогия с обществените процеси, за да се върне в края на статията към „обществените тенденции”, „социалните промени”, формирането на художествен вкус като културна задача. Ако четем внимателно тази статия, в нея ще открием, от една страна, непосочени пряко, но недвусмислени стрели към д-р Кръстев и сп. „Мисъл“ като „учреждение за взаимно възхваление“, и от друга – обосноваване на позицията на модерността едновременно като принцип на преобразуване и конституиране на традицията.
Сп. „Българска мисъл“, брой № 01, 1925 г., стр. 32
В кн. 2 на първата годишнина на „Българска мисъл“ започва публикуването на статията на Людмил Стоянов „Христо Ботев като литературен критик“ (г. I, 1925–1926, кн. 2, 3). Авторството на поета символист не бива да ни учудва. (Ясна критическа мисъл и проникновена оценка Л. Стоянов показва и в статии, писани по това време за символистичното сп. „Хиперион“ на Ив. Радославов.) Контекстуалната свързаност през границите на периодични издания, през различията на дискурси и обособяването на полета в случая се обезпечава от излизането през 1924 г. на „Христо Ботев. Съчинения. Т. 1“ под редакцията на Ив. Клинчаров. Позовавайки се на изданието (а може би и провокиран от него), Л. Стоянов привежда стихове, политически позиции, писма, рецензии за преводи и книги, бележки за списания и автори, литературни пародии на Ботев, в които разчита „силен критически дух“, „строга взискателност и високо критическо съзнание“, „точен вкус“ за литература, „космополитично чувство“, движено не „от политически, а от морални стимули“. Безпощадната Ботева критичност, изречена на език, който „крие нещо от тайната на народната душа и несъмнено изразява опита на дълъг и мъчителен труд“, е противопоставена на ограниченията и „литературните предразсъдъци“ на времето. Естетическата призма на модерниста Л. Стоянов усилва рязко различието между автора на „Защо не съм“ и неговите съвременници, но посочвайки, че Ботевото „критическо съзнание се прекъсва за дълго (почти до периода на Пенчо Славейков)“, всъщност утвърждава възвръщаща се към генеалогическите си основания историчност.
Изглежда, че редактираното от Арнаудов издание е решило да следва линия на генеалогическа реконструкция на критическото съзнание в българската литература. Особено по отношение на списанието на Кръстев и Славейков, към чието име недвусмислено отвежда названието на сп. „Българска мисъл“. В „Пенчо Славейков и неговите „Епически песни“ (г. IV, 1929, кн. 1), статия, посветена на поетическа книга, М. Арнаудов провежда историзация на критическото мислене. Обявява създаденото от Пенчо Славейков за „съкрушителна критика над старото“, а него за вдъхновител „на прага на новото литературно движение у нас“ (в нескрито отнасяне към формулата „млади и стари“ на Кръстев, на когото по-късно се позовава). Подготвя концепта „естетически кръг“ в свързаността на „групата писатели, събрани около списание „Мисъл“. Разглежда мистификационните персонажи в „На Острова на блажените“ като двойници и маски на автора. Но и като проява на естетическото мислене и критическото съзнание на Славейков, които открива и в „Предговора“ към второ издание на „Яворовите първи стихове“, и в статията „Българската поезия преди и сега“. Естет, ироник, скептик, със „суверенно безстрастие“ и воля за съзерцание, между „конвенционалния стил на народното творчество”, класичността на Гьоте и романтизма на Пушкин, Пенчо Славейков в интерпретацията на М. Арнаудов е „извънвременност”, която потъва във временното. Интерпретация, която, от своя страна, е естетико-исторически синтез на модерността: „канонът, тъй рязко формулирал убежденията, е само едно от лицата на поета, една от възможностите“. Изданието „Пенчо Славейков. Събрани съчинения. Т. I–VII“ под ред. на Б. Пенев, томове от което излизат през 1921–1925 г., контекстуално актуализира творчеството на писателя. Статията на Арнаудов е последвана от поредица интерпретации на художествено-критическото мислене на Славейков. Списанието прави достатъчно в естетическите позиции на Пенчо Славейков да се откроят концептуален хоризонт и мощна визия за българската литература.
Чрез Пенчо Славейков и д-р Кръстев списание „Българска мисъл“ генеалогизира естетическата критика. Поместена в същата годишнина, статията „Д-р К. Кръстев. По случай 10-годишнината от смъртта му“ (г. IV, 1929, кн. 7–8) не е само жест на почит, дори не и това, което литературният историк М. Неделчев определя като „посмъртно битие“. В нея авторът Янко Янев продължава линията на персонализиране на критическото съзнание. Профилът на д-р Кръстев изглежда твърде конкретен: позитивист, който работи трескаво и обича дебелите книги, борец за култура, постоянстващ в духовното бдение, с „висока художествена съвест“. Но постепенно в сближаващото оразличаване на Кръстев с Пенчо Славейков се откроява генеалогията на модерното естетическо съзнание, отвеждаща към „музиката на бляна” и „дионисовска струя“ при поета и трезва рационалност при критика. „Човек на рефлексията“, на „доктрината и системата“ – Кръстев е Критикът. В мощната интуиция, с която критикът явява твореца Славейков, се проявява апоритичността на рефлексивната дейност. Анализът на Янев, който разчита в „разкриването и възвестяването“ на Славейков „най-същественото дело на Кръстева“, следва докрай сдвоеността между автор и критик. Извън този ракурс остава програмната работа на редактора на „Мисъл“ и критическото производство на авторските образи на Яворов и Петко Тодоров. Но историческата оценка е точна: критическото мислене на Кръстев прояснява „българското художествено съзнание“, носи „нови естетически възгледи“. Проникнат от „ентусиазма на мисленето и търсенето”, Кръстев е „философ на живота“.
Статията „За литературната критика“ (г. VI, 1931, кн. 7–8) на М. Арнаудов е, от една страна, връщане към публикуваните в първата годишнина на списанието теоретизации на Шишманов по темата, от друга – поглед към противоречията (заложени в същността на рефлексивната дейност), които поставят въпроси с всяка следваща статия за критическото мислене. И най-вече – опит да се съположат литература, литературна критика, история, наука, чиито дискурси се пресичат, разделят, свързват в аналогии и противопоставяне не само на страниците на списанието. Отбелязал в същата годишнина с научна рецензия излизането на том първи на „История на новата българска литература“ на Боян Пенев (г. VI, 1931, кн. 4), М. Арнаудов съзнава сложността на подобна практика и необходимостта от осмислянето ѝ. В структурата и динамиката на сп. „Българска мисъл“, публикациите на страниците на което се свързват в своеобразен дебат за научен метод, литературна история, исторически архив и актуална критика, въпреки множеството сътрудници, се оглежда ерудитската личност на редактора М. Арнаудов. Преди прочита на статията с аналогично заглавие, би трябвало да отбележим реактивността на литературната критика, улавяща едно бързо течащо настояще, както и политиката на изданието да утвърждава „канона на българската литература“ (М. Арнаудов), така видими в сп. „Българска мисъл“.
Когато М. Арнаудов пише „За литературната критика“, списанието вече има активен културен живот. Статията (всъщност – беседа пред Филологическото дружество в София) е рефлексивно проникновение, извеждащо свои основания от практиката и обявяващо достойнството на интелектуални предначертания. „За литературната критика“ е своеобразен кодекс на „критерии от естетично и морално естество“. Критикът подбира, съди, насърчава; има „дълг да бди“; изгражда подготвена публика; знае моралната цена на отрицанието; справедлив е към настоящето и към бъдещето; не преминава едностранно линията между „зачитане на личността и зачитане на историческата истина“; „нови насоки на творчеството“, без аналог в познатото, го изправят пред смелостта на преценка, без „гаранции за право на възторг, както и за право на отрицание“.
Арнаудов обявява критиката за компетентна, експертна дейност, която обаче полага в полето на художественото между „другите форми на литературна дейност“. Пита: „кое дели един критик от един поет?“. Следвайки отликата поезия/критика, разгръща редове от противопоставяния (синтез/анализ, въображение/логика, чувство/теория). Разграничава типове критика, при които провежда диференциации между художествено, „научно” или дискурсивно мислене“. Според М. Арнаудов дискурсивната динамика преобразува схематичните предразделения. Приложеният поглед към дълбинни свързвания и разломи, запазвайки рефлексивната метапозиция на литературна наука, история, критика, резултатира в разбирането за тях като сподвижници на Литературата и позволява директното им съотнасяне с обществен ред, социална организация, статут на личността, публика – т.е. с реалността. Литературната критика е „индивидуално достижение“ (така започва статията), но е свързана с големите въпроси на историческия момент, културата и науката – така завършва.
В критическите си текстове Арнаудов историзира анализиращите процедури чрез посочване на публикации, отбелязване на издания, преиздания, работа с ръкописи.
Задава като политика на сп. „Българска мисъл“ историзиране на критическото съзнание. Критическият опит е персонализиран в знакови авторски фигури. Редакторът Арнаудов приема концептуалността на отношението „писателя като критик”. Писатели и поети пишат критически текстове в списанието. Критици, сътрудници на „Българска мисъл“, в дискурсивно движение и смяна на позицията на писане, М. Арнаудов ще покани (отново като редактор) в 6-томния историографски проект „Библиотека. Български писатели“ (изд. Факел, 1929/1930). Цитирайки предговора на М. Арнаудов към изданието, Н. Аретов пише: „библиотеката има амбицията да е „пълна и методична история“, основана на собствени проучвания. Което следва да се провери“.
Статиите са представени по: Списание „Българска мисъл“. Предг., съст., приложение Ант. Алипиева. Поредица „Литературни кръгове и издания“. – В. Търново: Слово, 1999.
Виолета Русева е завършила българска филология, от 1985 г. е преподавател в катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Научните ѝ интереси са в полето на българския модернизъм: символизъм и авангардизъм, съвременна българска проза, историческа поетика. През 2015 г. защитава научна степен „доктор на науките по филология“ с дисертация на тема „Български символизъм: модуси на различимост“. От май 2018 г. e професор по българска литература – историческа поетика на новата българска литература. Автор на монографиите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014), „6 студии по историческа поетика“ (2017). Съставител на антологии на българския модернизъм: „Манифести на българския авангардизъм“ (1995), „Български символизъм“ (2000).
Автор: Виолета Русева
