Франсис Ф. Копола е заснел някои чудесни „малки“ филми като „Рибка-боец“ (1983), „Котън клуб“ (1984) и „Пеги Сю се омъжи“ (1986), но ще остане в историята на киното с трилогията за Кръстника и с „Апокалипсис сега“ (1979).
За съжаление XXI век не допринася с нищо за кариерата му, „набрала скорост“ през 1972 г. и по същество приключила двайсет години по-късно с „Дракула“, макар че е създал още шест-седем игрални заглавия по-късно. През следващите трийсетина години режисьорът се търкулва по творческата спирала и с „Мегалополис“ „удря“ дъното…
Два интересни момента вероятно хвърлят светлина върху натюрела на Копола и (може би) обясняват основния фактор, обуславящ недостатъците на последния му филм. По повод снимките на първия хит за дон Корлеоне творецът си спомня, че продуцентите не са харесали кастинга, нито начина му на работа и през цялото време се е чувствал на ръба да бъде уволнен.
„Мегалополис“
Не е бил сигурен в успеха на „Кръстника“ и дали ще си намери друга работа. „Това беше изключително кошмарно преживяване.“ По повод представянето на „Апокалипсис сега“ в Кан през 1979 г. пък директорът на фестивала Жил Жакоб си спомня „почти онтологичната колебливост на автора“, която води до премиерното прожектиране с два различни финала, и говори за „пътуване към ръба на лудостта“, обобщавайки: „Има нещо самоубийствено в това да работиш с години върху един проект, докато не се смахнеш, да вложиш парите си, къщата, лозята, бъдещето на семейството си, живота си, да включиш филма си в състезателна програма, след това да се откажеш, после да го върнеш…“
„Мегалополис“
От друга страна, добре е да имаме предвид, че сценарият за „Мегалополис“ всъщност е написан в началото на 80-те, но не е бил взет под внимание заради финансовите задължения на Франсис Ф. Копола. А когато най-сетне влиза в предпродукция през 2001 г. и се завъртат актьорски имена като Пол Нюман, Робърт де Ниро, Леонардо Дикаприо, Кевин Спейси, Ръсел Кроу, Ума Търман, е спрян след атентатите от 11 септември (защото имало сцена, която ги „предсказва“). Осемнайсет години по-късно режисьорът отново се връща към проекта (със 120 млн. долара бюджет, „извадени от джоба му“, към момента приходите възлизат на 14 милиона).
„Мегалополис“ е „изключително кошмарно преживяване“ (за зрителя) и „пътуване към ръба на лудостта“ за всички замесени в създаването му, били те персонажи, или творчески екип. Футуризмът видимо се отразява нездравословно на Копола, а човек би очаквал по-голяма проницателност у творец на 85 години, отличен с Оскар за режисура, три – за сценарий, три награди Златен глобус и две Златна палми… Не на последно място и защото паралелът между „загниващата“ американска република и упадъка на римската слава е déjà-vu в киното. Случва се, когато една история изтърве времето си с 40 години…
Така Америка от екрана е едновременно въображаемо съвременна, идилично бъдеща и морално остаряла, а светът на Новия Рим напомня на Ню Йорк от 80-те години на ХХ век… В един град, който остро се нуждае от промяна, се сблъскват гледните точки на архитекта визионер Цезар Катилина и свръхконсервативния кмет Франклин Цицерон. Първият има властта да спира времето (буквално) и мечтае за идеалното утопично бъдеще, докато вторият е силно привързан към материалното статукво, което защитава притежанието и привилегиите. Начело на Комисията по градоустройство, архитектът е изобретил строителен материал чудо, а кметът е убеден в несъстоятелността на гениалните му планове за съвършения Мегалополис. Между двамата се озовава дъщерята Джулия Цицерон, която се влюбва в Цезар и е изправена пред изпитание за лоялността на чувствата си…
„Мегалополис“
Това обобщение на интригата е постигнато с много (зрителско) търпение и някои помощни материали, защото същинската фабула е абсолютен хаос от философски идеи (някои от които изстреляни на латински), всевъзможни културни заемки, нестигащи доникъде сюжетни ходове и самоцелни жанрови еквилибристики. Подобно неясната историческа метафора с Луций Сергий Катилина и Марк Тулий Цицерон, римски политици от I в. пр. н. е.: двамата влизат в конфликт заради консулското място, което Цицерон получава, тогава Катилина организира (неуспешен) заговор за убийството му…
Апокалиптична басня, костюмно-футуристичен епос, сатира, политически фарс – уморителен в своята претенциозност „Мегалополис“ прелива отвсякъде, бълвайки спецефекти от друга епоха. Казват, че било по финансови съображения, но да приемем, че е творческа прищявка. Тогава е доста странно да говорим за бъдещето, каквото е било възможно единствено през 90-те и следователно изгубено… Визуалните и наративни експерименти не прикриват изненадващата наивност, с която се противопоставят размахът на творческото въображение и студенокръвието на хора, неспособни да мечтаят достатъчно, за да спасят човечеството. Дуалистичен дискурс, който се повтаря до втръсване.
Подобно на главния си персонаж, Франсис Ф. Копола търси вдъхновение в миналото – от Шекспир, през „Метрополис“ (1927) на Фриц Ланг и стила на Абел Ганс, до „Сатирикон“ (1969) на Фелини. Но видимо твърде зает с режисирането на кичозното шоу, забравя да вдъхне живец на героите си. В резултат помпозната история не произтича от тях, а от желанието на Копола да предаде послание. И така от бароковия апломб чак до изумително опростения финал…
