Михаил Ямполски за културата, която е неспособна да мисли сложно

Културологът Михаил Ямполски смята, че руската култура през последните 30 години е преминала от учителска към потребителска функция. Именно това функциониране на културата днес създава илюзията за нормалност на живота, карайки хората да не забелязват войната. С него разговаря Андрей Архангелски, радио „Свобода“

Книгата ви „Паркът на културата“, която бе публикувана преди настоящата война, съдържа едно пророческо наблюдение, което не е загубило своята актуалност: съчетанието в Русия на почти тоталното насилие и многообразието на културния живот, дори неговия своеобразен разцвет, разбира се, най-вече в столиците. Освен това по време на войната този културен живот като че ли преживява бум. Пир по време на чума – как си обяснявате този феномен?

Преди всичко трябва да си зададем въпроса какво е културата днес? Защото понякога наричаме различни неща с тази дума. Знаем, че културата като автономно явление възниква сравнително скоро, заедно със секуларизацията. Преди това културата е твърде близо до църквата или обслужва князе, монарси, тоест властта, зависи от тях, но и съдейства за тяхното укрепване. По време на секуларизацията културата се отделя от църквата и отчасти от властта, като този процес също продължава няколко века. Това, което днес наричаме култура, се основава на автономията на изкуството и се развива едва през XIX век. Тази култура е станала част от пазара, което само по себе си е невероятно важно събитие, но все още не е напълно осмислено. Писателите започват да живеят от продажбите на своите книги на пазара; същото важи и за художниците, които започват да продават картините си на колекционери. За първи път такива пазарни отношения например в живописта възникват в Холандия, където се появяват т.нар. „малки холандци“, които рисуват не огромни картини като Рубенс, чиито творби се поставят само в дворци. „Малките холандци“ са предназначени за сравнително малък буржоазен интериор. В Русия пазарът на изкуство се появява едва в навечерието на революцията и веднага е унищожен. През XIX век несалонното руско изкуство е изкупено от един човек – Третяков, който го събира почти изцяло. Но форматът на картини като „Болярката Морозова“ препраща по-скоро към държавния или княжеския клиент, отколкото към реалния пазар.

… Съветската култура е странна смес. От една страна, тя е продължение на традициите от XIX век, а в някои отношения дори на XVIII. От друга страна, тя е клиент на „политическата власт” и пропагандатор на нейната идеология. Материално тя съществува по правилата на старата дворцова култура, без никаква автономия, тоест без опората на пазара и потребителските изисквания. Късната съветска култура носи печата на тази абсолютистка симбиоза между култура и политическа власт. Всъщност големите идеологии, които се появяват през XIX век, също са секуларизирана религия. Първо се появява идеологията на прогреса, а после – идеите на комунизма, които ни водят към някакво светло бъдеще, подобно на рай. Всички тези секуларизирани идеологии подхранват изкуството през XIX и първата половина на XX век, въпреки че институционално то вече е базирано на пазара. Постепенно се наблюдава отхвърляне на класическите идеологии и все по-дълбоко потапяне в пазара, който по своята същност е чужд на изкуството.

Този процес засяга и СССР, където идеологията умира по същия начин, както и в западните страни. Но при липсата на пазар изкуството продължава да обслужва полутруп. И дори днес Русия е неспособна да формира идеология, тъй като почти всичко, което съществува в руската култура, съществува на базата на държавни субсидии. Не само музеите и библиотеките, но и театрите, киното и дори отчасти книгоиздаването не съществуват без държавна поддръжка. През 90-те години, когато СССР се разпадна, имаше колапс на пазара, включително на културата. Считам този крах за основното събитие в историята на руската култура. Започна странен период на просперитет и криза едновременно. От една страна, културата беше все по-малко свързана с „големите идеи“ и моралното обучение на обществото – всичко, което сме свикнали да свързваме с културата на XIX век. Мисля, че Солженицин беше последният от писателите, който смяташе за свой дълг да поучава нацията. Това, което му придаваше донякъде комичен характер през 90-те години на миналия век, бе например пътуването с влак през Русия, за да „говори с хората“. Той все още мислеше за себе си в такива категории като Лев Толстой: „Не мога да мълча“ и т.н. Той все още се ласкаеше от илюзията, че думите му са необходими на масите, които са жадни за учение. Но след Солженицин цялата тази „учителска традиция“ приключи.

Оттогава културата в Русия се е превърнала в странна, финансирана предимно от държавата форма на пазарно потребление и същевременно в начин за социална интеграция на определена прослойка хора – тези, които наричаме средна класа. Културата днес е огромен брой премиери, изложби, презентации, четения, които предлагат на потребителите възможност да направят ежедневието си интересно и наситено. Една моя приятелка дойде в Ню Йорк от Израел и ми каза: „Знаеш ли, в Израел културният живот е толкова провинциален… Само три театъра, само три заслужаващи внимание премиери на година. А в Москва и Питер – такава интензивност, толкова много неща се случват“. Питам я: „А какво важно става?“ Тя отговаря: „Е, какво значение има това? Важното е, че непрекъснато се случват впечатляващи неща, винаги бягаш нанякъде и животът е невероятно интензивен“. Това отчасти описах в „Паркът на културата“ – тичане около културни събития, преследване на някаква интензивност. Хората се втурват към изложбата, а след това бягат към модния ресторант… И не могат да живеят три дни без изложба или премиера.

Какво коренно се промени днес?

Културата се разпадна на руска и тази на диаспората. В диаспората вече няма 24-часов купон. Няма я тази интензивност. Големи групи потребители и творци напускат и се разпръскват, а в резултат тази купонджийска култура изчезва. И изведнъж се разкрива истинската стойност на културния продукт, който някога е бил създаден, и този, който се създава днес. Реалната стойност на този или онзи автор по правило се оказва не особено впечатляваща. Обърнете внимание – авторите, които емигрират или са в изгнание, пишат същите книги, добри или лоши, създават едни и същи картини и т.н., но вече го няма това социално интегриращо бръмчене, ехото, което се създава благодарение на купоните. Благодарение на наличието на средна класа, която сама по себе си беше заможна и можеше да купува културни продукти. В същото време в Русия партийната активност почти не е отслабнала. Там непрекъснато се случва нещо. И има достатъчно пари за това.

Покупателната способност на купонджиите не гарантира качеството на културата и дори не го отразява. В какъв тираж обикновено се издава една стихосбирка? 100 екземпляра. Поетът има 5–6 презентации, на които продава да речем по 5–10 книги. Авторът често купува остатъка от тиража и сам го раздава. Отново ще кажа: когато посетител закупи книга на презентация, той не я купува, за да я чете. Това е като да си купиш сувенирна чаша „Обичам Ню Йорк“ в Ню Йорк. Вие няма да пиете от нея. По същия начин няма да прочетете тази книга – слагате я на рафта като сувенир. В крайна сметка никой не чете тези книги – освен може би двама-трима специалисти или почитатели. Така книгата не се превръща в генератор на литература. Тя е генератор на социалния живот, на интеграцията на хората в обществото. И така, те се срещнаха, поговориха, седнаха в кафене – това е основната функция на културата днес, поне в столиците.

В Русия, за разлика от диаспората, именно това функциониране на културата играе най-важна роля днес – то създава илюзията за нормалност на живота. Разбира се, държавата се опитва да произвежда „патриотични“ глупости. Но такива филми или спектакли почти не въздействат на умовете. Парадоксално е, но напротив, те ни напомнят, че има война и всичко е неблагополучно. Това е осъзнато още от Гьобелс, който вярва, че киното трябва да се фокусира изключително върху забавлението и разсейването, да се набляга върху производството на псевдохоливудски мюзикъли. Днес безкраен поток от руски филмови приказки изпълнява същата роля, следвайки същия холивудски модел. Идеалният зрител за тях е не толкова патриотично настроен, колкото инфантилен. Такава култура кара хората да не виждат войната, да се отвърнат от нея. Навън е пълен кошмар, но ето, вижте колко е интересно у нас. Тук се провежда фестивал, там – презентация, а другаде – лекция. Пари има предостатъчно. Например знам, че в момента в Санкт Петербург се подготвя някаква гигантска продукция на „Дама пика“ със стотици статисти. Помислих си – защо са нужни стотици статисти в „Дама пика“? Отговарят ми, че такава е визията на режисьора. Огромна продукция. Освен това са предвидени две-три премиери. Но това са много пари, защо да шиете стотици костюми в името на няколко представления? А те ми отговарят: „Защото всички ще говорят за това“. Има много пари. Тъй като има инфлация и докато парите не са се обезценили, те трябва да бъдат напълно изразходвани.

И това производство на култура днес не е невинно, тъй като отговаря на задачите на държавата. То създава усещане за нормалност.

Често ме питат: защо руската култура, с целия си консуматорски размах и фокус върху нормализацията, не мобилизира никого срещу войната? Защото сегашната култура, такава, каквато е измислена, е създадена да работи за осигуряване точно на тази нормалност, от която има интерес и държавата. Всички тези безкрайни партита, четения, премиери, откривания и така нататък са най-добрият начин да бъде заглушен целият ужас от случващото се в Украйна. И всичко това е свързано с пари, както и самата война, която днес за Русия е едно непрекъснато харчене на средства и нищо повече. Руската армия на практика е приватизирана и се е превърнала в армия от наемници, на които се плащат непосилни суми. Дори не се купуват услугите на войниците, а техният живот. Подписал си договор и животът ти е продаден на купувач. От една страна, се води частна война – държавно-частна, а от друга страна, държавно-частно разгръщане на илюзията за нормалност с помощта на културата. Тези неща от моя гледна точка са много свързани. Днес изобщо не може да се очаква пробуждане на съзнанието от такава култура. Напротив, бих казал, че това е заглушаване на съзнанието по всички възможни начини.

Искате да кажете, че ние все още по инерция сме убедени, че културата е способна да предизвиква високи чувства (в нашия случай да се изказва против войната), но тя отдавна е загубила тази способност?

Мисля, че да – културата престана да бъде това, което беше по време на нашата младост. Знаете ли, на млади години отидох в Тарту, където по това време имаше среда, бих казал, от жреци на литературата. Те просто ѝ се молеха, изразявайки се с невероятно възвишени думи: „Не трябва да оставяме този пламък да угасне… трябва да носим този огън… трябва да коментираме всеки текст, за да открием там нови дълбини…“ и т.н. Тоест това беше служение на културата като на фетиш. Днес подобна позиция ми се струва анахронична. Някои от старите ми приятели все още говорят задъхано за културата. Когато споменават Сикстинската капела например, очите им се насълзяват. Един мой връстник, Александър Сокуров, все още се изпълва със страхопочитание, когато говори за Лувъра, Ермитажа… Струва ми се, че това е анахронизъм спрямо днешното културно битие. Защото Сикстинската капела, както и всичко останало, отдавна е превърната в туристическа атракция. А туризмът е голяма индустрия, която генерира огромно количество пари. Туристите ходят на тълпи в тези музеи, в тези архитектурни паметници – без да знаят защо.

Направих една изложба преди началото на войната в музея „Пушкин“. Наблюдавах как хората разглеждат картините. Гледах тяхната траектория на движение. Обикновено минават през залите, спират някъде, постояват за кратко – после продължават. Забелязваш, че те всъщност нищо не виждат. Тогавашното ръководство на музея покани френски дизайнер, за да наруши тази праволинейна или хаотична циркулация на посетителите из залите. Опитаха се да вклинят някакви призми в залите, да направят някакви кътчета. Идеята беше хората да се натъкнат на поредната картина – и да могат най-накрая да спрат и да си поемат дъх във всякакъв смисъл…

… За да се натъкнат на мисъл.

Да. И това вбесяваше посетителите, защото тази конфигурация нарушаваше комфортното им движение, плъзгането от картина на картина. Хората, които на тълпи се стичат до Мона Лиза, виждат изображение, което са виждали милиони пъти във всевъзможни репродукции. Те стоят в тълпата и не получават нищо ново от това, но трябва да се отбележат в социалните мрежи и след това да си купят сувенир в магазина на Лувъра. Веднъж ме заведоха в Тадж Махал. Видях безкраен поток от туристи, които бяха доведени точно до мястото, от което са направени всички снимки на Тадж Махал. След това те се качват на автобуса и пътуват шест часа обратно. И все се питах: защо туристите идват тук? След мъчителни, трудни придвижвания – дотам и обратно? Толкова много пари са похарчени за това. Но какво всъщност видяха от тази площадка? Какво ново научиха? Това място обаче също е станало част от общото икономическо движение. Икономическите потоци са много важно нещо. Те не ви позволяват да се концентрирате върху значенията – те ги заглушават. Когато чета за нашите сънародници, които специално са ходили на изложбата на Брьогел във Виена, се питам: каква е нуждата от това? Специалисти по Брьогел ли са? Те не могат да живеят без Брьогел ли? За какво?

Е, извинявайте, но Брьогел е, да кажем, късносъветски интелигентски фетиш…

Да, но какво са спечелили от това да отидат там и да го видят на живо? Изразходвайки много пари, усилия и време? Познавам много хора, които маниакално ходят по изложби. Ако три дни няма нова изложба, те буквално се разболяват. Правят снимки от тази изложба и ги публикуват във Фейсбук. Всички тези хора, макар и доста мили, струва ми се, не разбират, че функционирането на тези наистина значими произведения на изкуството днес е станало напълно различно. Тези изложби, тези картини са включени днес в съвсем други социално-икономически процеси.

От вашите думи можем да заключим, че културата сега работи като механизъм за нормализация и релаксация, плюс „да се покажеш до Брьогел“. Тоест културата работи изключително за потребление, което е напълно изгодно за режима на Путин. А интелигенцията, която емигрира, е неспособна на свой ред да раздвижи хората – с думи, кадри, жестове и т.н.

Това е вярно. Но има и друг важен аспект извън темата за потреблението, а именно – нашите мисли за обществото в духа на бинарните опозиции. Става дума за любимото ни противопоставяне – маси и интелигенция. Това е типичен пример за подобно бинарно мислене. Има две противоположности – те си взаимодействат в нещо или се противопоставят, борят се с нещо или, напротив, примиряват се с нещо… Борба и единство на противоположностите. Това е чисто бинарна, двоична система. Между другото, тази система на семиотично противопоставяне по време на война изглежда отново актуална. Бинарността всъщност е основата на всяка политика. Както е казал Карл Шмит, политиката е невъзможна без враг. Ако има враг, на когото се противопоставяш, това означава, че ти си добър, а той е лош. Цялата американска партийна система е изградена на този принцип на бинарност. Има републиканци, има демократи. А в тези страни, в които няма такава двоичност, то тя така или иначе се възпроизвежда. Има крайнодесни, има крайнолеви.

Но въпросът е, че в нашето време на икономически потоци цялата тази безкрайна простота на двоичните системи вече не работи. Този модел вече не отразява настоящата реална сложност на света и обществото – съвременно, постиндустриално. Защото финансовите потоци вече не са двоични. Няма ги тези прости опозиции – свой-чужд, враг-приятел… Безкрайната циркулация на финансовия капитал усложни света и го изведе отвъд двоичните системи. Светът вече не може да се обясни с помощта на тези системи. Той се развива по небинарни сценарии. Икономическата основа става все по-доминантна, въпреки че все още ѝ противостоят архаизиращите страни. Войната връща на всички усещането за простота, за бинарност. Но това е само временна илюзия. Всъщност всичко се определя от безкрайни потоци пари, стоки, туристи, мигранти. Всичко това е икономика на потоците, която не се вписва в класическата политика. Тя определя както значенията, така и поведението на културата. Цикълът от безкрайни купони, който не трябва да произвеждат смисъл, е синоним на тази икономика на потоците. Днешната култура произвежда смисли само в момента на обръщение, в момента на събитието. Когато войната започна, бинарността отново надигна глава. И това не е просто илюзия. Хората разбират, че са под удара на чудовищно зло, за което няма оправдание. Но това е облекчение за литературата. Огромен брой поети написаха патетични стихове за това колко ужасна е войната. И разбира се, човек не може да не се съгласи с тях. Но стойността на тези стихове рядко е висока. Прави впечатление, че писателите изпитват дори някакво тайно облекчение от факта, че светът се е опростил. Но опростените семиотични модели вече не описват света. Тук трябва да кажем, че изкуството на миналото, което наричаме „велико“, не се занимава с опростявания, но е било необикновено сложно и в тази сложност се отразява сложността на света. Но след като то бе заменено от изкуството на потреблението, сложността започна да избледнява. В изобразителното изкуство последва огромно производство на различни варианти на потребителски дизайн, а в по-малко комерсиалната зона – примитивна войнственост. Но и тя позволява разгръщане на потребителските потоци.

Култура без „човечност“

Войната е събитието, което (според Дельоз) преобръща не само настоящето, но и миналото. Имате ли чувството, че културата на шейсетте години (Окуджава, Современник, Новый мир) е отменена днес от войната? Това, което изглеждаше като прогресивно (в продължение на 40–50 години!) движение към хуманизъм и универсални ценности е било напразно.

Ретроспективно културата на шейсетте се възприема като нещо монолитно. Това също е изкривяване, но съвсем разбираемо. Когато настъпва крахът на сталинизма и започва размразяването, се появява цяла поредица от напълно нови произведения, дори такива за войната: „Балада за войника“, „Четиридесет и първи“, отваря се свят за някакви лични чувства. Но тази нова чувствителност по онова време е само един компонент от общата съветска култура. От една страна, тази „човещина“ (споменахте Окуджава, а той е добър пример за задушевност в случая). От друга страна, все същата тенекиена идеология. И ролята на „човещината“ е да доведе идеологията до някакво приемливо ниво. Да я поукраси, но в никакъв случай да не я отменя. И когато днес мислим за тази „човещина“, имаме някакво двойствено, странно чувство. От една страна, разбира се, Окуджава или Визбор са много по-добри от Едуард Хил или ансамбъла на Александров. Но в същото време е трудно да се отървем от усещането за някаква фалшива нота в цялото това обръщане към човека, което в една или друга степен пронизва цялото размразяване…

Искате да кажете, че цялата тази душевност е странична издънка на тоталитарната култура? „Душевността“ няма самостоятелна функция, а само компенсаторна?

Съдете сами: с прехода към новото време, с напълно естественото развитие на информационното постиндустриално общество тази душевност, тази способност за съпреживяване като правило изчезва в културата – не само в Русия, но и в целия свят. Да вземем например киното – филми за човешките взаимоотношения, за топли или каквито и да е чувства днес идват само от сравнително немодерни страни. Например Иран произвежда такива хуманни филми. Румъния продуцира много човешки филми. Но Франция и Германия не могат да произведат нищо подобно. Никой немски, френски или английски режисьор не може да направи задушевен филм. Защото светът на отчуждението, в който съществуваме днес, светът на пазара, консуматорството и т.н. е изкоренил напълно всяка душевност. Често си мисля, че парите са невероятно ефективен начин за разрушаване на човешките взаимоотношения. Не само в културата. Да вземем най-простата, битова сфера. Доскоро в Париж можеше да отидеш в някое кафене и да чуеш: „Мосю, здравейте, как е жена ви?“ Или ако сте отишли ​​в зеленчуков магазин, продавачът ви казва: „Много се радвам да ви видя, кракът още ли ви боли?“, и така нататък. А сега мога да ходя в един и същ супермаркет в Ню Йорк в продължение на 20 години и да давам пари на една и съща касиерка – и след 20 години пак няма да помня лицето на тази касиерка. Нямаме никакви отношения с нея. Връзката ни приключва в момента, в който платя. В Париж до неотдавна можехте да кажете на касиера: „Знаете ли, забравих портфейла си у дома“, а продавачът да ви отговори: „Е, ще платите утре, не се притеснявайте“. Сега тези човешки взаимоотношения са осакатени.

Колкото повече нараства потреблението, толкова по-малко възможности има за „човещина“. И тези процеси се случват извън нас. Човешките взаимоотношения постоянно мутират, трансформират се, без ние да го забелязваме. Струва ни се – ето, имаше магазин, но стана супермаркет и разликата е нищожна. Разликата е, че преди магазинът е бил място на човешки взаимоотношения, а сега е място на отчуждение. Наскоро видях нещо в Ню Йорк, което ме порази – повечето маси в Starbucks бяха премахнати, въпреки че това е кафене. Едно кафене, чиято функция беше сведена до продажба на хартиена чаша кафе. Потенциалният потребител днес не може просто да мине по улицата, той трябва да си купи нещо по пътя, това е част от ритуала на неговото ходене. Или сядаш в кафене и виждаш, че до масата има само един стол. Предназначен е за един човек – с компютър или телефон, като тук изобщо не се предполага, че той ще говори с някой друг. В по-раншни години беше обичайно да видиш по масите в кафенетата двойки, които разговарят, целуват се или дори се карат. И благодарение на тях кафенето става човешко място. А сега човечността се размива, всичко се прекъсва. Колко често виждаме семейна двойка в метрото и всеки от двамата съпрузи гледа в телефона си, без дори да се обърне към другия. Те нямат нужда да си кажат нито една дума.

И разбира се, става напълно невъзможно да се правят филми или песни за „човещина“ и душевност в такова общество. Мисля, че руското общество препуска по релсите на потреблението с невероятна скорост през последните 30 години. Въпреки че все още запазва, разбира се, някои архаични елементи. Но по принцип всичко това постепенно изчезва. Мисля, че този общ процес прониква в културата. И я оплита в специфичните си конфигурации.

Между вината и насмешката

Ако използваме старите категории в културата, основният въпрос, който тя трябва да постави днес, е въпросът за вината и покаянието. За престъпленията, които извършва кремълският режим. И в какво са въвлечени милиони руснаци. Този най-важен въпрос, в духа на Ясперс, беше повдигнат първоначално през 2022 г., но след това бе заглушен, колкото и да е странно, от нашия стар познайник – сарказма, язвителната насмешка. Защо мислите, че това се случва? Дори този въпрос за вината да е формулиран неловко, в неприемлива, груба форма, все едно – реакцията на обществото е съсредоточена не върху същността, не върху предмета на обсъждане, а върху личността, върху фигурата на говорещия, който обичайно трябва да бъде „срязан“ по шукшински.

Мисля въобще, че повдигането на такива въпроси – за вината и особено за покаянието, е нещо напълно религиозно, което днес става много проблематично. Има различни причини за това, но в крайна сметка всичко се свежда до факта, че няма адекватен език, на който да се говори по тези теми. Семиотиката не работи или работи много слабо. Липсата на ясен език за описание на реалността води до парадоксална ситуация: езикът и мисленето нямат способността да възприемат света по небинарен начин. В същото време светът стана неимоверно сложен поради паричните потоци и социалните мрежи. Хората днес се организират и сближават по различни, напълно „непартийни“ принципи. Винаги има много изключения, които не попадат в елементарната терминология. Да се каже, че „всички са виновни“ (дори по отношение на руското общество) е невероятно опростенческа позиция. Говорих много за това, че руската култура де факто служи на интересите на държавата, създавайки ефект на нормалност. Но при това никога не бих се осмелил да обвиня онези, които са останали в Русия и произвеждат тази консуматорска култура. Точно както не бива да се обвиняват тези, които използват пари и по този начин разрушават човешките взаимоотношения. От „общата вина“ се възползват онези, които наистина са престъпници, тъй като тя размива отговорността им сред масата „виновни“ хора.

Но такъв проблем – с отсъствието на адекватен език – възниква не за първи път. През 1927 г. френският публицист Жулиен Бенда пише книгата „Предателството на интелектуалците“ – за това, че интелектуалците са изменили на предназначението си и са изгубили безпристрастността си, отдавайки се на „политически страсти“. След това, през 50-те години, френският философ Реймон Арон пише „Опиумът на интелектуалците“ (1955) – за това, че интелектуалците, вместо да обясняват, се опитват да опростяват, клонейки към оценките и терминологията на комунистическата партия. Сега Нийл Фъргюсън в своето есе „Измяната на интелектуалците“ пише, че американските университети вместо да анализират, опростяват всичко, свеждат го до принципите на постколониализма, пола и т.н. Тоест вече сто години интелектуалците говорят за опасността от безкрайното опростяване, за изгубената способност да се мисли сложно. В условията на война са необходими в още по-голяма степен друг езиков апарат и различни мисловни подходи.

Между другото, смятам, че Дельоз е много важен в случая, защото той не мисли в обичайните опозиции. Дельоз се опира на Спиноза, който е абсолютно небинарен мислител, у него винаги има някакви модуси и атрибути с различна степен на експресивност… С други думи, това е опит да се измъкне от мисленето в опростени категории. А когато липсва подходящ език, липсва и способност за анализ. В тази катастрофална ситуация единствената възможност да мислим небинарно, да излезем от този порочен кръг, колкото и странно да изглежда, е да осмиваме и пародираме подобни опростени езикови модели. Същото това съветското изкуство в своя упадък не бе в състояние да роди нищо друго освен ирония и присмех, нищо освен соц-арта и концептуализма, които бяха изградени върху безкрайното осмиване на съветските модели. Които самият соц-арт експлоатира и доведе до абсурд. Руското изкуство не е създало почти нищо друго наистина интересно. Пародията е най-лесният начин за осмиване на склеротичните дискурси, които се произвеждат около нас. От една страна, това е проява на интелигентност, тъй като хората разбират непоследователността на простите бинарности. От друга страна, това е проява на безпомощност, защото ние не знаем как да оценим адекватно тази реалност.

Имам чувството, че зад всички тези Фейсбук-спорове (а те всъщност са ерзац на руското гражданско общество) стои опитът да се намери поне някаква морална правота. Но никой не я открива. Всички са в лоша позиция. Можем да запишем и формулираме това като общо морално фиаско. Как да живеем с това и въобще – това проблем ли е от ваша гледна точка?

Не съм съгласен с вашата постановка на въпроса. Вярвам, че по принцип всички хора, които днес се противопоставят на войната, имат чувство за морална правота и нямат никакви съмнения в това. И като цяло няма двусмисленост. Друг е въпросът как се прави това, как се изразява. То се изразява по един изключително немощен начин. Веднъж отидох на антивоенна демонстрация пред руското консулство в Ню Йорк. Там се събрахме няколкостотин души. Беше неделя, консулството беше затворено и ние някак неловко се разхождахме край празната сграда. Стоях и слушах някакви глупави речи. В един момент не издържах и реших да си тръгна. Търпението ми окончателно се изчерпа, когато един от лидерите на протеста започна да крещи: „Путин е педал“. Разбрах, че не мога да остана там, че не искам да участвам в това, защото нивото на неадекватност на всичко случващо се бе извън класациите. Бях напълно съгласен с политическата позиция на тези хора, но начинът, по който я изразяваха, беше абсолютно неприемлив. Отново смятам, че това е проблем на езика, който не може да разбере и изрази случващото се. Само скандирания – глупави и вулгарни.

Задача на интелектуалеца е тогава да формулира този съвсем нов език?

Мисля, че да, но това е много трудна задача. Ние сме в момент на тотален колапс, виждаме кризата на западните демокрации и на всички партийни системи. Това беше очевидно по време на изборите в САЩ и в други страни – в Германия, във Франция. Наблюдаваме криза на властта и в Израел. Във всеки случай трябва да се изработи някакъв нов механизъм за демокрацията. Днес много хора, които са отишли ​​да гласуват за един или друг кандидат в Америка или в Европа, казват следното: „Аз гласувах не защото харесвам този кандидат, не защото той ме представлява, не защото съм демократ или републиканец. Но той все пак е по-добър от другия“. Гласувам не защото някой ме представлява. Политическата класа вече не представлява никого. Те са бюрократи, които представляват само себе си. Това е проява на най-дълбоката криза на демокрацията. Когато обществото отново избира за президент Тръмп, който е известен със своята неморалност, според мен това е жест на унищожаване на демокрацията. „По дяволите, нека този човек дойде най-накрая и унищожи всичко, което отдавна не работи.“

Много е трудно да се намери нов език в момент, когато всичко спира да работи, когато всички клишета на политическия дискурс спират да функционират. Количеството празни думи и глупости, които бяха изречени и от двете страни по време на предизборната кампания в Америка, беше извънмерно. Това означава, че няма нов политически език за американската демокрация. Същото е във Франция и ако слушате речта на Макрон, ще се убедите в това. Но дискурсът на Путин с неговия „неонацизъм“ и „заплахата от НАТО“, с безсмисления апел за суверенност е напълно лишен от съдържание. Никой не може да разбере причините и целите на войната. И това говорене не може да обясни нищо. Намирането на нов език е огромна задача, при това много сложна. Защото езикът е антиномичен по своята същност. Всичко в него е изградено върху бинарности. А ние трябва да се научим да мислим в по-сложни категории. Но така сме създадени от Господ Бог и в процеса на еволюцията – нашият мозък е свикнал да работи в двоичен режим. И излизането от него не е лесно. Мисля, че в крайна сметка ще трябва да се появят някакви нови форми на социална организация, макар че може би съм прекалено голям оптимист.

Превод от руски Александър Бакалов

Михаил Ямполски (род. 1949 г.) е руски философ, киновед и теоретик на културата. През 80-те години е част от прочутата Московско-Тартуска семиотична школа. От 1992 г. е професор в Университета в Ню Йорк. Автор на книгите „Паметта на Тирезий. Интертекстуалност и кино“, „Безпаметството като източник. Четейки Хармс“, „Тъкач и визионер. Очерци върху историята на репрезентацията или за материалното и идеалното в културата“, „Муратова. Опит за културна антропология“, „Пространствената история“ и др. На български език са издадени книгите му „Език-тяло-случай. Киното в търсенето на смисъла“ и „Демонът и лабиринтът“.

Автор: Михаил Ямполски