„Литургията на смъртта. Четири непубликувани беседи“, протопрезвитер Александър Шмеман, превод Борис Маринов, ред. Димитър Спасов, изд. Фондация „Комунитас“, 2024 г.
Замислена от своя автор още в далечната 1974 г., а реализирана като четири програмни беседи, изнесени през 1979 г. пред летния литургически семинар на Православната богословска семинария „Св. Владимир“, до първата си поява в превод от английски на руски през 2013 г. и в оригинал през 2016 г. Литургията на смъртта живее „утробен“ живот в богословието и свещеническото служение на поне две поколения възпитаници на о. Александър Шмеман. За това време немалко неща се променят. Междувременно на 13 декември 1983 г. отец-професорът си отива от този свят. Сега тези беседи са вече учебник, по който може да се изучава литургическата история на заупокойните служби. Искате ли да напишете дипломна работа върху чина на панихидата, върху псалмодията или евлогитариите, Литургията на смъртта е чудесен помощник. Още повече че по-задълбоченото и продължително четене на тази книга може да доведе до развиването на дипломната работа в докторска дисертация. Несъмнено, от нея има какво да се научи и тъкмо затова реших да използвам повода, за да споделя някои наблюдения върху онова, което някога е наблюдавал и отец Шмеман.
Редно е да признания, че по „професия“ и аз съм свещеник и затова със Смъртта сме в съвсем „колегиални“ взаимоотношения. Нито се обичаме, нито се мразим. За сметка на това обаче (с времето) ставаме все по-вежливи един към другиго. Тя добре знае, че ако не са моите опела и панихиди, погребенията няма да са нищо повече от сметоизвозване. С две думи: колаборацията е изгодна и всички са доволни. Освен може би починалите, но тъй като те нямат право на глас, тяхното недоволство не се брои. Така че ощетени de facto няма, и повод за рефлексии върху умирането не бива да има. При все това ще си ги позволя…
Някога, когато бях млад, се удивлявах от самото преживяване на Смъртта. Тогава – на Разпети петък и на Велика събота – храмовете бяха по-пълни и като че ли християните, ведно с Христовата, преживяваха по-осъзнато и собствената си смърт (възможно е едно поколение по-рано, когато е служил отец Александър, това да е било и още по-отчетливо и по-забележимо[1]). Тогава сякаш изчезваше границата между починалите и нас – живите. Сигурно затова (почти по детски) се удивлявах от дългите литийни шествия, с които се изпращаше покойникът. Сякаш бяха два пъти дълги. Веднъж заради броя на хората и втори път – заради дължината на маршрута. Тогава освен катафалката друго превозно средство нямаше. Всички вървяха пешком. Много бавно, по най-обиколния възможен маршрут. Като че ли се опитвахме да разгадаем голямата загадка: защо човек хем отива в място светло, в място злачно – там, където грее светлината на Божието лице, хем ние пеем, че „в тъмнина се заселва“…
На всеки кръстопът шествието спираше, свещеникът отслужваше трисагий, отливаше вино и след това отново се поемаше към следващия кръстопът. Сезоните и времето нямаха значение. Дали навън бе сахарска жега, или сибирски студ, за нестройните върволици, които изпращаха мъртвия в последния му път, това бяха подробности с пренебрежимо малко значение. Важното беше човек да повърви със Смъртта, да стане част от нея и – доколкото е възможно – да я преживее. Преживяваха я не само близките на мъртвеца. Чуждите и непознати хора, които срещахме на пътя, също се спираха, сваляха шапки и нервно започваха да ги мачкат. Като че ли имаше някакво достолепие в каскетите; достолепие, от което – гузни – дядовците в един миг се отказваха. Неловко криеха кепета между пръстите си и едва когато шапките им заприличаха на непотребни салфетки, чак тогава продължаваха по пътя си. При все че нерядко се случваше да свърнат от предварителната си цел и да тръгнат заедно с шествието. Веднъж питах един от тях защо го прави, а той отвърна:
– Млад си още и не си лял бетон. И не знаеш, че тази орисия не е за сам човек. Колкото и да си майстор, колкото и да си сръчен, бетонът бързо се втвърдява и трудът ти бадева отива. Барабар с парите. Затова, когато някой отлива основи, събира се цяло село – за да му помогне. Съборна работа е строенето на къща, ама умирането е още по-съборно. Само зверовете умират самички…
– Почитта към мъртвия я разбирам. Тук – на село – всички се знаят. Нормално е човек да се включи в шествието. Но защо минавате по най-дългия възможен път?
– Е, покойникът заникъде не бърза. А и ние, живите, ако изпреварим мъртвите… Тогава какво?! По-живи ли ще станем? Пък и – след кратко мълчание продължи неохотно старецът – само диваците вървят напряко. Умният човек трябва да се учи да заобикаля.
Когато водехме тези (и подобни тям) разговори, дъщеря ми, която сега завършва университета, още не се беше родила. Измина повече от четвърт век и междувременно хората престанаха да отливат бетон и да строят къщи. Далеч по-функционално се оказа тази работа да я вършат строителни фирми. Сега вече никой не гради дом със собствените си ръце. Хората изгубиха умението си не само да строят. Безброй много умения изчезнаха. За сметка на това се появиха посредническите агенции. Животът така се промени, че без посредник човек дори цвете не може да подари. Но страданията намаляха и трудът се облекчи. Плащаш си и агенциите вършат всичко. Безсмислено е да се вълнуваме как се лее бетон и как от голата земя ще изникне дом за живеене. Нека се вълнуват агентите. Нали това им е работата. Затова сме ги наели. За да получим от тях всичко, включително ключа за апартамента си. И когато се наложи да ни изнасят от него, с краката напред, пак ще е така. Само дето с тази задача ще са се заели вече други агенции – погребалните. Важна част, за да не кажем и основна, от техните задължения е да слагат на Смъртта шапка-невидимка и така жилищната площ да се освободи колкото може по-дискретно. Да останем с впечатлението, че доскоро живият е бил (и все още е) на фирмено парти. Телефонът му неочаквано звънва, човекът излиза – уж за да проведе важен разговор. Като че ли няма да се върне и няма да си допие уискито, но нали това са правилата на бизнеса… Партито обаче трябва продължи и въпрос на добър вкус е да „не забележиш“, че онзи, от съседната маса, вече го няма – че той ни енапуснал. Нищо повече…
И тук е ролята на добре школувания професионализъм. Още докато тялото на покойника е топло, почти живо, то дискретно се скрива, за да се появи минути преди полагането в гроба. Ковчегът е почти винаги затворен, а ако не е… това означава, че погребението е бутиково. Некрохирурзи и некрогримьори са се погрижили мъртвият да изглежда като спящ, който сънува най-хубавите си сънища. „Нищо ново“ – биха се усмихнали мнозина. Балсамирането не е от вчера, а и светът на модерните технологии ни позволява да бъдем по-изкусни от древните египтяни. Животът продължава и онези, които биха имали дързостта да се усъмнят в това, несъмнено се нуждаят психотерапевт. При положение че далеч по-евтино би им излязло пътешествие до далечна страна. Има едни такива програми – „65+“, финансирани по европейските проекти. Благодарение на тях пътуването до чудесните испански плажове например е лесно и достъпно. Особено преди началото и след края на сезона. Преди десетина година бях на два от тях – във Фуенхирола[2] и във Фигерас[3]. Смея да твърдя, че са едни най-красивите места на света. Чудесни за усамотение на влюбени (и измисляне на шантави истории), ала необяснимо защо там не видях човек под осемдесетгодишна възраст. Заспали под слънцето баби, които – легнали по гръб – така блажено не помръдваха, че от толкова спокойствие да се уплаши човек. При все че да умреш на тези плажове сигурно си струва – е казвал някога Салвадор Дали и се е унасял в своите сюрреалистични видения… А дали в някое от тях се е появил човекът от Агенцията – същият онзи пражки евреин, който ще напише Замъкът, Процесът и Преображението, ние не знаем. Можем само да подозираме, че когато – преди повече от сто години – Кафка умира, смъртта е била поне малко по-жива и доста по-одухотворена.
–––
[1] Вж. „Литургията на смъртта. Четири непубликувани беседи“, с. 98 сл.
[2] Един от най-южните градове на Испания. Намира се на десетина километра от Малага.
[3] Фигерас е родният град на Дали. Намира се на френско-испанската граница, на 35 км. от Жирона.
