Рождественско фентъзи
Няколко дни преди Рождество, както всяка сутрин пиех кафето си в градинката под нас и премятах в ума си всички задължения, които ми предстояха. Бяха твърде, твърде много и това ме изнервяше още отсега. Докато се опитвах да ги подредя някак си (сякаш това щеше да ги направи по-малко) в кафенето влезе жена – около четиридесетгодишна, прилично облечена, но с доста уморен и даже изтерзан вид. Пристъпи крачка-две и се приближи до мен. Извади от чантата си някакви пъстри, оцветени картончета и ги сложи на масата. „За дъщеричката ми, тя е болна. Изберете си някое и… колкото дадете, колкото можете, колкото искате“. Бяха изрязани по шаблончета картички, не особено гладко оцветени с водни бои: пъстри сърчица, плодове, сгънати през средата с лице и гръбче. Разрових ги разсеяно и без много да мисля взех една… ягодка – червена, отгоре със сини точки. Разтворих картончето, очаквах вътре да има поне някакъв надпис – „Честита Коледа“ или нещо подобно. Нямаше обаче нищо – просто намацано (наистина по-скоро намацано, отколкото оцветено) с червена водна боичка. „Колко струва, все пак“ – попитах жената. „Няма цена, колкото дадете, колкото ви се откъсне от сърцето – повтори тя – ще бъдат за лекарствата ѝ, тя е дете с тежки увреждания, а аз съм самотна майка“. Може и да е така, може разбира се и да ме лъже, помислих си и бръкнах в джоба на палтото, където държа монетите. Хартиени банкноти имах във вътрешния джоб, но не можех да си позволя да дам от тях за това нищо и никакво картонче. От монетите събрах към 4-5 лева и ги изсипах в дланта ѝ. „Много, много Ви благодаря“ – отвърна жената и прибра останалите „картички“ от масата. За момент се поколебах дали да не ѝ върна и „ягодката“, но реших, че това по-скоро би я обидило. Пъхнах „картичката“ във вътрешния джоб, жената си тръгна, а аз продължих да подреждам в ума си задълженията за следващите няколко дни.
Всъщност още днес беше последната ми, преди празниците лекция в университета, а веднага след нея трябваше да бързам за запис в радиото, оттам пък към премиерата на книга на мой колега, за която трябваше да се изкажа пред събраната публика… В края на деня бях успял да свърша всичко, но вечерта бях толкова изтощен, толкова пренапрегнат, че едва хапнах надве-натри и буквално се бухнах в леглото. „Е, това е, драги, като си станал „публичен християнин“ – припомних си заядливото определение, с което наричаше такива като мен един познат ми фейсбук завистник. Да казва каквото ще, единственото ми желание сега е да спя, спя, да не мисля нищо, защото – знаех добре – и утрешният ми ден щеше да бъде общо взето същият.
…Уви, натрупалото се нервно напрежение не ме пускаше и аз не можех и не можех да заспя истински. Унасях се, пак се ококорвах, пак се унасях, но унесът ми не беше същински сън, а нещо като полусън, в който отново поемах нанякъде, към поредния ангажимент… Сега например – сънувах ли го или наистина влизах в обширно, почти ослепително осветено фоайе на луксозен хотел – онзи май на възвишението зад НДК. И какво, какво имах да правя там, бях ли влизал въобще по-рано в това скъпо място?… Да, май че веднъж, но защо… А какво пък ми предстоеше тук тази вечер? Искаше ми се да се махна от тия ослепяващи ме светлини, но в унеса си продължавах да прекосявам безкрайното фоайе; стигнах до широко стълбище и ето че вече се намирах сред множество от официално облечени люде, с които заедно се заизкачвахме по стълбището… Съвсем скоро се озовах в огромна зала, в средата на която се бе ширнала дълга маса от бял мрамор, застлана със също така ослепително бяла покривка, на която бяха изложени някакви неща…
Да, вместо най-сетне да си почина, тази нощ ми предстоеше да присъствам на… благотворителен коледен търг. Откъде-накъде трябваше да бъда на него не разбирах, но трябваше и ето – покрай мен вече се тълпяха мъже с важни, властни лица, придружавани от спътнички с блестящи бижута по шиите, оглеждащи студено-високомерно другите край себе си. Всички бавно крачеха по протежение на дългата маса и се вглеждаха в онова, което я изпълваше. Сега и аз започнах да виждам какво беше то: изключително скъпи и луксозни артефакти от всякакъв вид. Рождественско grotto, изработено от масивно сребро, със сребърни фигури в него; огромен стенен часовник, вграден в нещо като каменен саркофаг, орнаментиран със скулптирани мраморни клони и с ослепително златист циферблат. По-нататък на стативи стояха живописни платна, под които се четяха имената на известни наши художници – съвременни и от началото на миналия век. Още по-нататък – дизайнерски изработени дамски одежди.
В следващия момент от озвучителната уредба в залата започнаха да звучат имена и отчетливо произнасяни номера и числа. Дадох си сметка, че търгът е започнал и се обявяват цените, предлагани за изложените на масата вещи. Ето, възпълен господин, придружаван от доста по-висока от него красавица, се беше спрял пред скъпоценния стенен часовник. Сумата, която предлагаше беше от няколко десетки хиляди евро. Петнадесет хиляди евро обявяваше че дава за платното на известния художник по-нататък на масата друг важен господин. Сребърното коледно grotto щеше да бъде закупено от някаква бизнес-компания, представлявана тази вечер от млад мъж с очила и грижливо оформена къса брадичка.
Не разбирах защо вървя с купувачите, но усещах, че все повече се потискам от произнасяните от високоговорителя четири- и петцифрени суми. Тук очевидно се бе събрал някакъв умопомрачително охолен елит… „Двадесет хиляди евро за…, тридесет хиляди евро за…, шестдесет и пет хиляди евро за…“. И блестящите артефакти, подредени на масата, един след друг се сдобиваха с картички, на които бяха изписани имената на новите им притежатели, а монотонното произнасяне на суми и имена сякаш нямаше край. Както нямаше край и масата, на която блестяха съкровищата, обглеждани от върволицата костюми и рокли на токчета. Хвърлих поглед назад, за да видя не свършва ли редицата им, извираща от стълбището. Не, краят й все още не се виждаше. Или..
В този момент от дъното се показаха три мъжки фигури с определено по-висок от всички останали в залата ръст. Всъщност не – не просто с по-висок, а с много, много по-висок, стряскащо по-висок ръст. И странно, бяха облечени не в черни костюми, а в нещо като палта – именно в „нещо като палта“, защото бяха чисто бели и неестествено широки, почти развяващи се около тях. И ето: без да чакат реда си във върволицата те закрачиха с властна походка покрай всички, бързо ги изпревариха, минаха зад гърба ми и аз без никакво съмнение усетих, че от тях излезе нещо като лъх от вятър, какъвто тук, в това затворено помещение не би имало откъде да дойде. Обърнах се подире им и видях, че стигнаха до самия край на масата (да, оказа се, че вече и аз практически го бях достигнал), спряха се пред него и… в следващия миг си дадох сметка, че в залата внезапно бе настанала пълна тишина и никой от върволицата не помръдва от мястото си. Всъщност видях ясно, че най-близко стоящите до тримата исполини гледат втрещено към онова, пред което се бяха изправили те. Разбира се, погледнах натам и аз и… Не, изобщо не можех да повярвам: на самия край на масата, върху ослепително бялата покривка лежеше… неловко оцветената с червена водна боя ягодка, която тази сутрин бях „купил“ от жената в кафенето. Какво, какво можеше да прави тя тук и – това вече съвсем не можех да повярвам – нима аз бях този, който я предлагаше на рождественския търг? Наистина не можех да разбера нищо, но видях, че един от тримата в развяващите се бели палта я посочи и в следващия момент от озвучителната уредба прозвуча число, от което на всички в залата буквално се зави свят. То бе сто, двеста, триста пъти по-голямо от онези, които до този момент бяха обявявани. „Толкова би струвало платно на самия Рафаело“ – прошепна някой зад гърба ми. „Кои всъщност са тия купувачи?“
След много кратка пауза от уредбата прозвуча: „Закупено от Above Heaven Co.“
…В следващия момент аз вече не бях в залата. Усетих, че съм застанал на колене в нещо като покрита със сняг гора, а около мен в кръг се извисяваха исполинските фигури на тримата мъже в бели одежди. „Бяхме изпратени, както чу – прозвуча гласът на единия от тях – оттатък небесата, тъй като картонената ягодка, която купи тази сутрин и която видя преди малко на масата, всъщност бе обещана нам, а след това, нека ти бъде известно, бе пожелана като тазгодишната коледна украса за престола, на който отвека седи – именно там, оттатък небесата – Оня „Който е бил, Който е и Който иде“ (Откр. 4:8). Разбира се, Той строго ни заръча да се подчиним безусловно на порядките, които са в сила тук сред вас и да ви дадем колкото и да бихте поискали за нея, защото, нека ти кажем и това, тази ягодка всъщност бе намерена за несравнимо по-скъпа от всичките златни, сребърни и прочее произведения, изложени тази вечер в залата. А е несравнимо по-скъпа от всички тях не просто понеже е пожелана за тазгодишното Рождество от „Седящия на престола“, но и защото тя наистина, наистина е най-скъпото от всичко сътворено през тази година тук долу.“
„Всъщност – продължи да звучи гласът на исполина над мен – взирайки се както винаги от престола на Седящия, ние видяхме как още вчера тежко болното момиченце на онази жена, е седнало в стаята до майка си и с неимоверни за себе си усилия, изплезило езиче, изрязва очертаната с молив върху картона фигурка. Един от онези в залата, както чу, прошепна преди малко, че сумата, която дадохме за нея, се равнявала на онази, която би могла да се даде днес за някое от платната на Рафаело или на Леонардо да Винчи. Но дай си сметка, че това съвсем не е неестествено. За силите и възможностите на това болно детенце, онова, което успя да постигне то предишната вечер, е наистина равностойно на постигнатото от Рафаело, от Леонардо и от почти всички велики майстори и артисти. То, за неговите сили и възможности, всъщност е, нека ти кажем, същински шедьовър – неговият, достигнат със същите усилия като ония на Рафаело и Леонардо шедьовър. Защото ние видяхме ясно отгоре, че след като успя, о, чудо, успя – да изреже без грешка очертаната върху картона фигурка, детето с грейнало от невероятна радост личице, я показа на майка си, взе боичките и ококорило очи започна да топи четката в чашката пред себе си, да я пренася с трепереща ръчичка към изрезката и окуражавано от нея да я оцветява: „Червена, нали знаеш, че ягодката е червена, моето момиче… Браво! А сега сложи с другата четчица сините точици. Това са семенцата й. Точно така! Сега със зелената, листенцата. Ето, виж, това е твоята ягодка! Истинска, истинска ягодка!“
„И ето след това видяхме, продължи гласът над мен, как по-късно вечерта майката взе тихомълком изрязаната и оцветена от детенцето ягодка и я прибави към останалите импровизирани картички, които бе изрязала и оцветила сама. На другата сутрин, както знаеш, ти я избра измежду другите и я пъхна в джоба си. Когато обаче по-късно днес жената се прибра у дома и остави на масата непродадените картончета, момиченцето, което предишната вечер цял час не бе могло да откъсне очи от това свое, съвсем наистина свое „произведение“ видя, че него го няма сред тях, разплака се и не можеше да спре да повтаря „дай, си ми ягодката!“ Седнала до него майката също се разплака и чудейки се как да успокои болното дете, му прошепна през сълзи: „Тази ягодка я подарихме на ангелчетата, моето момиче. Те толкова, толкова я харесаха, че помолиха да им я подариш! Помолиха да им я подариш, детенце!“ Та ето – след като тази сутрин ти купи обещаното нам за ония стотинки, ние нямаше как да не се погрижим за това майката да не се провини в лъжа пред детето си. Онази сума, която обявихме там, в залата, ти, разбира се, няма как да получиш от нас, но нека ти кажем – стотинките, които се откъснаха от сърцето ти, също ще бъдат турени пред престола заедно с ягодката, тъй че, ако един ден, когато сам застанеш пред него, ти се наложи, би могъл да напомниш за тях на Седящия“.
…След тия думи на исполина, до мен прозвуча звън, аз се стреснах, отворих очи в тъмната стая и… в следващия момент осъзнах, че това е алармата от телефона ми. Да, и тази сутрин трябваше да стана рано – нали ангажиментите ми и днес бяха много, много…
И все пак, първото, което направих след като се измъкнах от леглото, бе да ида до антрето, да бръкна във вътрешния джоб на палтото, където вчера, при банкнотите бях пъхнал „ягодката“. Парите си бяха там, но… „ягодката“ не намерих.
