Разговор с Оля Стоянова за новата ѝ книга „Как ни спасяват природните закони“ (изд. „Жанет 45“)

Оля Стоянова е авторка на дванадесет книги – на сборниците с кратки разкази „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“, както и на документалните книги „Пътеводител на дивите места“ и „Пътеводител на хубавите места“. За поетичната книга „Улица „Щастие“ (изд. „Жанет 45“) тя получи националните награди Николай Кънчев и Иван Николов за 2013 г. Два пъти е носител на Аскеер за съвременна драматургия – през 2014 г. за „Покана за вечеря“. В Народния театър са поставени две нейни пиеси: „Цветът на дълбоките води“ (2018) и „Страх за опитомяване“ (2020). Главен редактор е на програма „Христо Ботев“. Преди месец излезе стихосбирката ѝ „Как ни спасяват природните закони“ (изд. „Жанет 45“).

Оля, единадесет години след „Улица „Щастие“ вие ни изненадвате със стихосбирката „Как ни спасяват природните закони“, своеобразен невидим мост към читателя. Дистанцията във времето помага ли ни да отсеем ненужното?

Да, дистанцията винаги помага. На мен ми е нужно това време – имам нужда от здравословно отдалечаване от написаното, за да видя своя текст като чужд, все едно го чета за първи път, и да бъда жестока към него. Освен това обичам процеса на редактиране, а това означава, че обичам да съкращавам, да отсявам ненужното и понякога дори стигам до крайности, като използвам голямата ножица. Но има и нещо друго – не съм привърженик на това да се издава книга всяка година, да се бърза, да живеем в непрекъсната надпревара. С кого? Защо? Не виждам смисъл в това, а вероятно в мен има някаква съпротива срещу очакването какво точно трябва да се пише, как да се пише и кога да се издава. Струва ми се, че всеки от нас има различен ритъм и трябва да се водим от него. В предишната стихосбирка „Улица „Щастие“ бях цитирала една мисъл на Хосе Ортега и Гасет, която много харесвам: Истинската история на човек е историята на странстванията на неговото внимание. Така че дистанцията на времето ни показва каква е истинската ни история и в какви посоки бяга вниманието ни. За себе си мога да кажа, че за това време открих драматургията, завърших дисертацията си, написах две книги с документални истории, както и сборника с разкази „Висока облачност“. И със сигурност нямах нито потребност, нито амбиция да издавам книга с поезия. Но съм писала през цялото време – без амбиции и без планове.

Как това ни прави по-адаптивни във всекидневието?

Не зная дали това отдалечаване от текстовете във времето ни прави по-адаптивни. На мен ми помага друго – помага ми журналистиката. Напук на общоприетото разбиране, аз наистина харесвам тази професия, тя не ми тежи, напротив – продължавам да съм любопитна, хората са ми все така интересни, светът ми се струва пълен с интересни хора. Мисля, че журналистиката ми дава това усещане, че стъпвам на твърда земя, заземява ме. Защото е много важно за всеки пишещ човек да знае, че той не е центърът на света, че светът е пълен с интересни хора и събития, все нещо ново се случва, има толкова много добри книги, филми, театрални постановки… Ето това ми се струва много важно – да знаем, че нищо не започва и не свършва с нас. А културата е процес, който има и спадове, и върхове, но при всички случаи е непредвидим и затова е толкова интересен.

Как се преодоляват невидимите граници?

Като не се съобразяваме с тях. В стихотворението се казва, че в един момент си даваме ясна сметка, че около нас има толкова много невидими граници, които ни разделят. Разделят също и градовете, и улиците, и площадите, дори концертните зали, но пък все някой не внимава – някой луд или пък дете, и се спъва на ръба. Това е историята, която разказвам в това стихотворение. Но аз помня разделението на обществото ни през 90-те години, когато хората се деляха на лагери, въпреки че по онова време бях ученичка и онези политически събития стигаха до мен някак по-приглушено, като ехо. Но през последните години това усещане, че живеем в разделен свят, се върна отново. Затова понякога предпочитам да се спъвам на ръба, отколкото да се съобразявам с невидимите граници.

В книгата има цял цикъл, посветен на съвременната жена. Доколко днешният хаос налага на жените да устояват на всякакви несгоди?

Хората около мен дълго време повтаряха, че жените са изнесли цялата тежест на прехода на раменете си. Това ми се струваше голямо клише, защото предимно мъже бяха тези, които взимаха решенията. Вероятно и затова на мен винаги са ми били по-интересни мъжете като главни герои. Те са по-дейни, по-склонни към радикални жестове. Но през последните години си дадох сметка за по-тихите битки, почти невидимите битки, които водят жените. Дадох си сметка колко жени от поколението на мама – жени със семейства и добри професии, заминаха зад граница, за да работят като детегледачки, санитарки, берачки на ягоди и портокали, за да могат децата им да живеят по-нормално. Така се появи женската гледна точка в пиесата „Жените от портокаловите градини“, в която главни герои са жените, които се грижат за чужди деца, докато собствените им деца заспиват сами. Жените, които се научават да имат милост към възрастните хора, защото в тях те постепенно започват да разпознават собствените си майки или бащи, които са останали тук. Тази милост към другите ми е интересна и дори я откривах като тема в пиесата „Цветът на дълбоките води“, която уж разказва за исторически събития от времето на Елизабет Първа и Мария Стюарт, но по-важно ми беше да се говори за каузите, за отговорността да се взимат политически решения, преодолявайки себе си, но в името на нещо по-голямо от нас.

Не огрубява ли женствеността им от това?

Представите ни за женственост се променят през годините, но да вземем кариатидите – онези женски статуи, които крепят света на главите си. Струва ми се, че те излъчват не само красота, но и благородство. И това не е нещо временно – говорим за фигурите от скулптурната група от Ерехтиона, които са приблизително на 2500 години.

В стихосбирката засягате и една болезнена тема, позната ни и от пиесите ви – за провалите в живота. Кое най-силно ги обуславя – семейната среда, националната принадлежност?

Цялото ни общество е изградено върху очакванията за успех – така пишем дори автобиографиите си, изброяваме само заслугите, разбира се. Но между тези успехи има и други, празни места, които също ни изграждат като хора – всички онези неща, титли, награди, които не сме спечелили и за които с радост установяваме, че можем да минем и без тях. Затова ми се струва важно да не натоварваме децата си с безкрайно големи очаквания, които да им тежат, а да съумеем да ги научим да се радват на всичко, което имат, и дори на всичко, което нямат. Иначе какво трябва да правят нормалните хора, които нямат големи титли и отличия, които да си закичат на гърдите? Според мен тези хора живеят най-щастливо без терора на големи очаквания.

„Провалът е успех, ако се поучим от него“, Майкъл Форбс. Случвало ли се е с вас?

Провали и успехи – в това има някакъв ритъм. И нито заради успехите, нито заради провалите светът спира да се върти. Затова ни трябва иронията като оръжие, да не се взимаме прекалено насериозно, да не абсолютизираме, да не се самозабравяме нито в успеха, нито в провала. И веднага ви давам пример – имам още една любима скулптурна група, четири мраморни статуи на философи от втори век, които могат да се видят в музея в Дион, Гърция. Мога с часове да стоя и да ги гледам – тези мъже, разположени върху тронове с лъвски лапи, на един от тях му липсва парче от носа, на друг – части от ръката или брадичката, върху мрамора са пропълзели издайнически петна, отчупили са се парчета от къдриците им, по туниките им са тръгнали фини пукнатини, защото камъкът е престоял векове във влажни и мочурливи земи, а тези древни философи изглеждат все така тревожни, намръщени на света, разочаровани, обидени, възмутени. А светът не се е провалил – вероятно не е по-добър от техния свят, но не е и по-лош. И хем ги разбирам, хем ми е малко жал за тях. Затова ми се ще да не се вторачваме прекалено нито в успехите, нито в неуспехите. И да не забравяме, че иронията много помага в такива случаи. Впрочем, това е темата в една друга пиеса, която се играе в Народния театър – „Страх за опитомяване“, в която една група хора се събират, за да си разкажат през смях за всички провали в живота си.

Предполагам, че този въпрос е малко излишен да го задавам на писателка, но все пак мъдростта, почерпена от книгите, помагала ли ви е да преодолеете житейска трудност?

Да, защото книгите ни дават различни гледни точки към света, показват ни колко голям и шарен е този свят. Но истината е, че най-много ми помагат хората.

Мария Митева